Мъри се държеше приятелски, но явно гледаше много сериозно на работата си.

Джек поклати глава:

— Няма проблеми. Но нали това беше опит за отвличане?

Агентът от ФБР направи гримаса и кимна:

— Работил съм по дванадесет отвличания и всички са завършвали е присъда. Загубихме само един заложник — хлапе, което убиха още първия ден. Двамата ги екзекутираха. Ходих да видя екзекуцията — студено каза Мъри. — Отвличането е престъпление с големи рискове от начало до край. Те трябва да отидат на точно определено място, за да си получат парите — обикновено тогава ги хващаме. Можем да издирваме хора по невероятни начини, за които няма да повярваш, и да пускаме в действие кавалерията бързо и силно. В този случай…става дума за впечатляващ подкуп и той няма да се изразява в прехвърляне на пари — освобождаването на някой „политически“ затворник е очевидна цел. Уликите също сочат натам, само дето тези типове никога не са правили такова нещо. В този случай процедурата по бягството става много по-сложна, но типовете от АОЪ винаги са имали добре планирани предварителни маршрути за бягство. Бих казал, че може би си прав, но нещата не са така ясни, както си мислиш. Оуенс и Тейлър не са напълно сигурни, а нашият приятел не говори, което не е голяма изненада.

— Казваш, че не са поели отговорност? Може би това трябваше да бъде навлизането им в голямата игра, първото им появяване на сцената — и защо да не го направят грандиозно? — каза Райън замислено.

— Може да се предположи — кимна Мъри. — Това със сигурност би ги направило известни. Но нали ти казах, че имаме твърде малко информация за тях, почти цялата е от втора ръка и пристига до нас чрез ИРА — всъщност това е причината да смятаме, че те имат пръст в тая история. Още не сме установили какво точно искат. Всяка тяхна операция има…как да го кажа? Изглежда, има някаква последователност, но още никой не е успял да я разгадае. Действат така, сякаш политическото напрежение изобщо не е насочено към нас, но в това няма никакъв смисъл. Не че непременно трябва да има смисъл — изпъшка агентът. — Не е лесно да вникнеш в психиката на терориста.

— Мислиш ли, че ще решат да ми отмъстят или?…

Мъри поклати глава отрицателно.

— Малко вероятно е, а и охраната е твърде сериозна. Знаеш ли кой развежда жена ти и детето?

— Специалните сили — аз се интересувах.

— Оня младок е в олимпийския им отбор по стрелба, а дочувам, че има и известен полеви опит, който никога не е стигал до пресата. Ескортът от полицейския отдел за охрана също е от неговата класа, а и винаги с тях ще има и придружаващ автомобил. Твоята охрана също е доста внушителна. От безопасността ти са заинтересовани доста авторитетни лица. Можеш да бъдеш спокоен. А след като се прибереш у дома, всичко ще свърши. Никоя от тези групировки не е действала в САЩ. Доста важни сме за тях. За тях NORAID* е важна повече от психологична, отколкото от финансова гледна точка. Когато отлетят за Бостън, се чувстват като в майчината си утроба — хората ги черпят с бира и затова ирландците се считат за добри. Не. Ако започнат да създават главоболия от другата страна на океана…мисля, че не могат да понесат да бъдат обявени за персона нон грата в Бостън. Това е единствената слабост на ИРА и останалите, но за нещастие не можем да се възползваме от нея.

[* Организация, събираща пари в САЩ за подпомагане на Република Ирландия. — Б.пр.]

Ограничихме до голяма степен каналите им за снабдяване с оръжие, но, по дяволите, сега вземат оръжията си от отвъдната страна. Или пък си ги правят сами. Например експлозивите. Нужна е само торбичка амониева селитра, и човек може да направи достойна за уважение бомба. Не можеш да арестуваш фермер за това, че превозва торове, нали? Не е така секси, както хубавите пластични експлозиви, но е дяволски лесно да се намери. А за автоматите и по-тежките оръжия — всеки може да се сдобие с автомат „Калашников“ или с реактивни гранати, навсякъде ги има. Не, те разчитат на нашата морална подкрепа, но са много малко хората, които я дават, дори и в Конгреса. Помниш ли борбата около договореността за екстрадиране? Смайващо нещо. Тия гадове убиват хора.

— И двете страни — продължи след кратко мълчание Мъри. — Ония откачени протестанти не са по-добри. ИРА очиства някой протестант. След това доброволците от Ълстър* изпращат кола в някой католически квартал и поразяват първата удобна цел. Голяма част от убийствата са чисто произволни. Може би една трета от убитите са хора, разхождащи се по улицата. Процесът се самовъзпроизвежда. Изглежда, нищо не може да ги спре. Освен това и ирландските полицаи също бяха считани за убийци, но на тези глупости вече не се дава ухо. Законът трябва да бъде закон за всеки — само че това се забравя твърде лесно, както при Мисисипи през 60-те години. Така е станало и в Северна Ирландия. Сър Джек Хърмън се опитва да превърне ирландската полиция в професионална. Има много хора, останали от лошото старо време, а сега идва и войската. Необходимо е. Полицаите понасят загуби от двете страни — последният е убит от протестанти. Хвърлили в къщата му запалителна бомба. — Мъри поклати глава. — Колко странно е. Аз бях там само преди две седмици. Моралът им е страхотен. Особено на младите хлапета. Не зная как го правят — впрочем знам. И те си имат своята мисия. Полицията и съдилищата трябва да възстановят правосъдието и хората трябва да видят, че те наистина го правят. За тази страна те са единствената надежда, както и някои от църковните водачи. Може би един ден разумът ще надделее, но не се надявай да стане скоро. Необходимо е дълго време. Да благодарим на Бога за Том Джеферсън** и Джим Мадисън***, приятел. Понякога си мисля колко близо бяхме стигнали до такова сектантство. То е като война на мафиоти, в която могат да участват всички.

[* Асоциация за защита на Ълстър — фанатизирана протестантска група, която държи на принадлежността към британската корона. — Б.пр.]

[** Томас Джеферсън (1743–1826) — американски президент, един от съставителите на Декларацията за независимостта. — Б.пр.]

[*** Джеймс Мадисън (1751–1836) — американски президент, участвал в създаването на конституцията и Хартата за човешките права. — Б.пр.]

— Е, съдия? — Адмирал Джеймс Гриър натисна бутона за изключване върху дистанционното управление, докато новините от кабелната телевизия сменяха темите.

Директорът на ЦРУ изтърси пепелта от пурата си в стъкления пепелник.

— Знаем, че е умен, Джеймс, и, изглежда, усеща как да се държи пред репортери, но е прибързан — отговори съдията Артър Мур.

— Хайде, Артър! Той е млад. Искам тук млад човек със свежи идеи. Може би ще ми кажеш, че не си харесал доклада му? За първи път се захваща и излиза нещо толкова добро!

Съдията Мур се подсмихна иззад пурата. Намираха се в канцеларията на заместник-директора по разузнаването на седмия етаж в сградата на ЦРУ. Навън ръмеше дъжд. Хълмовете по долината на река Потомак не му позволяваха да я зърне. Виждаха се възвишенията, намиращи се на миля-две от другата страна на реката. Изгледът беше далеч по-хубав от този към паркинга.

— Какво излезе, след като проверихте миналото му?

— Все още не сме извършили задълбочена проверка, но се обзалагам на бутилка от любимия ти бърбън, че ще бъде чист.

— Никакви басове, Джеймс! — Мур вече беше видял досието на Джек от военноморските сили. Освен това той не беше идвал в управлението. Те бяха отишли при него и той им отказа още при първото предложение. — Да не мислиш, че той може да се справи?

— Наистина трябва да се срещнеш с него. Разбрах що за човек е още през първите десет минути, когато беше тук миналия юли.

— Ти ли уреди изтичането на информация?

— Аз? Изтичане на информация? — засмя се адмирал Гриър. — Но е добре да знаем, че може да се оправя сам, нали? Хлапакът се отнася съвсем сериозно към това, което знае, и — Гриър вдигна телекса от Лондон — задава хубави въпроси. Емил казва, че и неговият човек, Мъри, бил много впечатлен. Срамота е да се пилее и да преподава история.