Мистър Кули имаше антично бюро от тиково дърво, което беше в тон с останалите мебели в книжарницата, а дори и въртящ се дървен стол с твърда седалка, за да е ясно на клиентите, че в магазина няма нищо съвременно. Даже счетоводната работа се извършваше на ръка. Тук нямаше електронни калкулатори. В оръфаната счетоводна книга, датираща от 1930 година, бяха отразени хиляди продажби, а каталогът на книгите се състоеше от обикновени картони, поставени в малки дървени кутии, като единият комплект описваше книгите по заглавие, а другият — по имената на авторите. Пишеше се само с писалката с позлатено перо. Единственото съвременно нещо беше надписът за забрана на пушенето. Миризмата на тютюн можеше да унищожи уникалния аромат на книжарницата. Канцеларските материали имаха печати с надписи „По поръчка на…“ от четирима членове на кралското семейство. Безистенът се намираше на десет минути път нагоре от Бъкингамския дворец. Стъклената врата имаше стогодишен сребърен звънец, окачен на горния праг. Той иззвъня.
— Добро утро, мистър Кули.
— И на вас, сър — отговори Денис на един от редовните си клиенти и се изправи. Акцентът му беше така неопределен, че клиентите му го смятаха за човек, идващ от три различни района. — Имам първото издание на Дефо. Онова, за което се обадихте в началото на седмицата. Пристигна едва вчера.
— Това книгата от колекцията в Корк, за която ми разказвахте, ли е?
— Не, сър. Вярвам, че първоначално тази книга е дошла от имението на сър Джон Клагет до Суофъм Прайър. Намерих я в книжарницата на Хостед в Кембридж.
— Първо издание ли е?
— Разбира се, сър. — Реакцията на книжаря не можеше да се долови. Паролата беше ту постоянна, ту променлива. Кули често пътуваше до Северна и Южна Ирландия, за да купува книги от именията на починали колекционери или книжари в тази страна. Когато купувачът споменеше някой окръг в Република Ирландия, той указваше направлението за своята информация. Когато запиташе за изданието на книгата, указваше важността на информацията. Кули издърпа книгата от рафта и я постави на бюрото си. Купувачът я разтвори внимателно, прокарвайки пръст по корицата.
— В ерата на полуподвързаните книги с меки корици…
— Разбира се — кимна Кули. И двамата изпитваха неподправена любов към изкуството на подвързването. Всяка добра подвързия става даже по-истинска, отколкото очакват създателите й. — Кожата е в изключително добро състояние. — Клиентът му се съгласи със сумтене.
— Трябва да я имам. Колко струва?
Продавачът не отговори. Вместо това извади картата от кутията и я подаде. Купувачът прекара бегъл поглед върху нея.
— Дадено. — Той седна в единствения стол в магазина и отвори куфарчето си. — Имам още една задача за вас. Това е ранно издание на „Викарият от Уейкфийлд“*. Намерих го миналия месец в един магазин в Корнуол. — Той подаде книгата. Кули погледна бегло и това бе достатъчно, за да прецени състоянието й.
[* Роман от Томас Харди. — Б.пр.]
— Скандално.
— Може ли вашият човек да я възстанови?
— Не зная… — Кожата беше напукана, някои от страниците прегънати, а подвързията — разръфана до неузнаваемост.
— Страхувам се, че таванът, където са я намерили, е текъл — небрежно каза купувачът.
— О? — „Нима информацията е толкова важна!“ Кули вдигна поглед. — Трагична загуба.
— Как иначе можете да обясните състоянието й? — вдигна рамене мъжът.
— Ще видя какво мога да направя. Знаете, че той не е чудотворец. — „Толкова ли е важна?“
— Разбирам. Все пак опитайте да я поправите възможно най-добре. — „Да, толкова е важна.“
— Разбира се, сър. — Кули издърпа чекмеджето на бюрото си и извади кутията с парите.
Този клиент винаги плащаше в брой. Разбира се. Извади портфейла от сакото си и отброи банкноти по петдесет лири. Кули провери сумата, след това постави книгата в твърда картонена опаковка и я върза с конец. В тази книжарница не се използваха найлонови торбички. Продавачът и купувачът си стиснаха ръцете. Информацията беше предадена. Купувачът тръгна на юг към „Пикадили“, след това зави надясно и се отправи към парка „Грийн“ и надолу към двореца.
Кули взе плика, поставен в книгата, и го скри в едно чекмедже. Вписа покупката в счетоводната книга, а след това се обади на пътническия си агент, за да запази място в самолета за Корк, където щеше да се срещне със свой колега, търговец на редки книги, и да обядва е него в ресторанта „Олд бридж“, преди да вземе самолета обратно за дома. Беатрис ще трябва да управлява магазина утре. Не му и мина през ум да отвори плика. Това не влизаше в работата му. Колкото по-малко знаеше, толкова по-малко уязвим щеше да бъде, ако го хванат. Кули беше обучен от професионалисти и първото нещо, което набиха в главата му, беше, че е нужно да умееш да събираш информация и не е необходимо да знаеш каква е тя.
— Здравейте, доктор Райън. — Гласът беше с американски акцент от южния залив на Бостън. Джек го помнеше от колежа. Звучеше добре. Мъжът беше на около четиридесет, с жилесто атлетично тяло и оредяла черна коса. Под ръката си носеше кутия с цветя. Който и да беше той, полицаят пред стаята беше отворил вратата вместо него.
— Здравейте. А кой сте вие?
— Дан Мъри. Аз съм аташе по правните въпроси към посолството. ФБР — обясни той. — Съжалявам, че не можах да дойда тук по-рано, но бях доста зает.
Мъри показа документите си на полицая, който седеше в стаята на Райън — Тони Уилсън не беше дежурен. Полицаят се извини и излезе. Мъри седна на неговото място.
— Добре изглеждате.
— Можехте да оставите цветята на гишето. — Райън махна е ръка из стаята. Въпреки че раздаде голяма част по другите стаи, стената почти не се виждаше от рози.
— Да. Разбрах. Как е кльопачката?
— Болничната храна си е болнична храна.
— И за това познах. — Мъри свали червената панделка и отвори кутията. — Какво ще кажете за двоен хамбургер и пържени картофи? Можете да избирате и между ванилов и шоколадов шейк.
Джек се засмя и грабна кутията.
— Тук съм вече три години — каза Мъри. — От време на време прескачам до заведенията за бърза закуска, за да се подсещам откъде съм. На човек му писва от агнешко. Но пък местната бира е доста добра. Бих ви донесъл няколко, но …е, нали знаете как е.
— Мистър Мъри, току-що си спечелихте приятел за цял живот дори и без бира.
— Казвам се Дан.
— Джек. — Райън се изкушаваше да изгълта хамбургера набързо, защото се боеше, че ще влезе някоя сестра и ще се паникьоса. „Не — реши той. — Ще се наслаждавам.“ Избра ваниловия шейк. — Местните казват, че сте счупили рекордите, за да ме идентифицирате.
— Не беше кой знае какво. — Мъри пъхна сламката в шоколадовия си шейк. — Между другото, нося ти поздрави от посланика — той искаше да дойде тук, но довечера ще има парти с важни клечки. Приятелите ми от коридора на моя етаж също ти изпращат поздрави.
— Кой от коридора?
— Хората, за които никога не си работил. — Агентът от ФБР повдигна вежди.
— О! — Джек преглътна два картофа. — Кой, по дяволите, раздуха тази работа?
— Вашингтон. Някакъв репортер обядвал с помощника на някого си — няма голямо значение на кого, нали? Те всички дрънкат твърде много. Очевидно си е спомнил името ти от новините и не е могъл да си затвори плювалника. От Ленгли поднасят извинения. Казаха да ти предам. Видях репортажа по телевизията. Измъкна се доста ловко.
— Аз казах истината — почти. Всичките ми хонорарни чекове идваха през корпорация „Майтър“. Имаше някакви счетоводни работи, пък и корпорацията беше сключила договора за консултации.
— Разбирам, че цялото си време си прекарал в Ленгли.
— Да. В малка бърлога на третия етаж е бюро, компютърен терминал и тефтер. Бил ли си там някога?
Мъри се усмихна.
— Веднъж-два пъти. Аз също се занимавам с тероризма… Обаче бюрото има много по-добър декоратор. Полезно е, че разполагаме с отдел за връзки с обществеността. — Мъри започна насмешливо да имитира лондонския акцент. — Видях копие от доклада. Добре беше направен. Каква част от него написа сам?