— Ето я и изненадата за теб. — Мъри изскочи и отвори вратата, за да може Райън отново да изпълни номера си на рак, излизащ от лека кола. — Здрасти, Том!

Приближиха двама мъже, облечени в сини и червени униформи от епохата на Тюдорите. Човекът, който водеше, около петдесетгодишен, дойде направо при Райън.

— Сър Джон, лейди Райън, добре дошли в Лондонската кула на нейно величество. Казвам се Томас Хюс, а това е Джоузеф Евънс. Виждам, че Дан с успял да ви докара навреме. — Всички се ръкуваха.

— Да. И дори не се наложи да превишаваме скоростта на звука. Мога ли да запитам каква е изненадата?

— Но тогава тя няма да бъде изненада — изтъкна Хюс. — Надявах се, че ще мога сам да ви разведа из имението, но ме очакват неотложни задачи. Джо ще се погрижи за вас, а аз ще се върна след малко.

Главният пазач се отдалечи, последван от Дан Мъри.

— Били ли сте досега в кулата? — попита Евънс. Джек поклати глава.

— Аз съм идвала, когато бях на девет години — обади се Кати. — Не си спомням много.

Евънс ги подкани да го последват.

— Е, този път ще се опитаме да оставим по-трайни спомени.

— Всички вие войници ли сте?

— Всъщност, сър Джон, ние сме бивши старши сержанти — е, двама от нас бяха старшини. Аз бях старши сержант в Първи парашутен полк, когато се уволних. Трябваше да чакам четири години, за да бъда приет тук. Както можете да си представите, съществува голям интерес към тази работа. Конкуренцията е много силна.

— Значи сте били, както ние му казваме, командващ старши сержант?

— Да. Мисля, че сте прав.

Райън погледна бързо нашивките по куртката на Евънс — тя по-скоро приличаше на рокля, но той не мислеше да казва това. Тези лентички говореха, че Евънс не е излязъл от зъболекарския кабинет съвсем без дупки. Не беше необходимо много въображение, за да си представи човек какви хора биваха назначавани на тази работа. Евънс не ходеше. Той маршируваше е онази гордост, за която са необходими тридесет години работа с войници.

— Ръката създава ли ви проблеми, сър?

— Името ми е Джек, а ръката е окей.

— Бях точно в такъв гипс през шестдесет и осма. Нещастен случай по време на обучение — каза Евънс с печално поклащане на глава. — Приземих се върху една каменна ограда. Болеше дяволски много в продължение на седмици.

— Но вие продължихте да скачате. — „И правехте лицеви опори с една ръка, нали?“

— Разбира се. — Евънс спря. — Така. Това голямо здание е Средната кула. На мястото на магазина за сувенири е имало сграда, която са наричали Лъвската кула, защото там се е помещавала менажерията на краля до 1834 година.

Речта беше изнесена идеално, тъй като Евънс правеше това по няколко пъти всеки ден през изминалите четири години.

„Първата ми крепост“ — помисли си Джек, като разглеждаше каменните стени.

— Ровът истински ли е бил?

— О, да, и при това много неприятен. Проблемът е в това, че проектът предвиждал реката да се влива и излива всеки ден и по този начин водата винаги да бъде прясна и чиста. За нещастие строителят не си с направил сметките както трябва и след като водата влязла, си останала вътре. И още по-лошо — всяко нещо, което трябвало да бъде изхвърляно, естествено отивало в рова и там изгнивало. Предполагам, че е служело и за тактически цели. Само вонята на рова би била достатъчна да държи на разстояние дори и най-големите авантюристи. Окончателно бил изпразнен през 1843 година и сега служи за нещо наистина полезно — децата играят футбол в него. От другата му страна има люлки и катерушки. Вие имате ли деца?

— Едно. И една девета от второто — отговори Кати.

— Нима? — усмихна се в тъмното Евънс. — Чудесно! Предполагам, че това ще е един янки, който винаги ще бъде поне малко англичанин! Ние с Мойра имаме две, и двете са родени зад граница. Това е кулата „Байуърд“.

— Това все подвижни мостове ли са? — попита Джек.

— Да. Лъвската и Средната кула по същество са острови с двадесетина фута смрадлива вода около тях. Ще забележите, че пътеката в имота прави десен завой под прав ъгъл. Целта на всичко това, разбира се, е да се усложни животът на момчетата с тарана.

Джек погледна към широкия ров и високите стени, когато влязоха в земите на кулата.

— Значи никой не е успял да превземе това място?

Евънс поклати глава.

— Никога не е имало сериозни опити за това, а и аз не бих искал да опитвам дори и днес.

— Да — съгласи се Райън. — Притеснявате ли се, че някой може да дойде и да бомбардира мястото?

— Със съжаление признавам, че такова нещо се е случило преди десет години в Бялата кула. Терористи. Сега охраната е по-добра — отговори Евънс. Освен пазачите доброволци имаше и войници като тези, които Райън беше срещнал на пътя към двореца — със същите червени туники и шапки от мечешка кожа и носеха същия вид съвременна пушка. Контрастът със старовремската униформа на Евънс беше доста странен, но, изглежда, никой не се впечатляваше.

— Разбира се, вие знаете, че тази крепост е служила за много различни цели през годините. През Втората световна война е била затвор. Рудолф Хес е бил държан тук. А знаете ли коя е първата английска кралица, екзекутирана на това място?

— Ан Болейн?

— Много добре. Преподават ли история на Англия в Америка? — попита Евънс.

— „Театърът на шедьоврите“ — обясни Кати. — Гледах телевизионното предаване.

— Е, в такъв случай знаете, че всички вътрешни екзекуции са били изпълнявани с брадва освен нейната. Крал Хенрих специално е докарал екзекутор от Франция, който използвал сабя вместо брадва.

— Не е искал да я боли ли? — попита Кати. — Колко мило от негова страна.

— Да. Грижовен е бил, нали? А това е Вратата на шивачите. Може да ви се стори интересно първоначалното й име — Уотъргейт.

Райън се усмихна:

— И вие сте късметлии, а?

— Разбира се. През тази врата са извеждани затворниците с лодка, за да бъдат откарани в Уестминстър на съд.

— А след това са ги връщали отново тук, за да ги подстрижат?

— Само истински важните. Тези екзекуции — те са били вътрешни, не за обществото — са били провеждани на зелената поляна пред кулата. Публичните екзекуции са били на други места. — Евънс ги преведе през Кървавата врата, след като обясни историята й. Райън се чудеше дали някой е написал историята на това място и ако е така, колко тома има тази книга.

Зелената поляна пред кулата изглеждаше твърде приятна, за да бъде място на екзекуции. Дори знаците, които указваха да не се гази по тревата, съдържаха думичката моля. Двете й страни бяха оградени е къщи, естествено в стил от епохата на Тюдорите, а в северната част беше бесилката за екзекуциите на хора от висшето общество. Евънс обясни цялата процедура, при която освен всичко друго екзекутираният е трябвало да плаща на палача е надеждата, че той ще свърши добра работа.

— Последната жена, екзекутирана тук — продължи Евънс, е Джейн, графиня Рошфор. Било е 13 февруари 1542 година.

— Какво е направила? — попита Кати.

— Какво ли не е направила? Не е казала на крал Хенрих VIII, че съпругата му, Катрин Хауърд, е имала връзки от любовен характер с друг — деликатно отговори Евънс.

— Това е бил наистина исторически момент — засмя се Джек. — Последният път, когато са екзекутирали жена за това, че си е държала устата затворена.

Кати се усмихна на съпруга си:

— Джек, да не искаш да ти счупя и другата ръка?

— Ами какво ще каже Сали?

— Тя ще разбере — увери го жена му.

— Сержант, не е ли учудваща женската солидарност?

— Оцелях тридесет и една години като професионален войник, защото не бях толкова глупав да се забърквам в семейни спорове — разумно отговори Евънс.

„Губя“ — каза си Райън. Останалата част от обиколката продължи около двадесет минути. Пазачът ги поведе надолу, покрай Бялата кула, след това към една зона, оградена с въжета и забранена за външни лица. След миг Райън и съпругата му се озоваха на мястото, заради което хората кандидатстваха за тази работа.