Ако делото бе минало през върховните заседатели по каналния ред, след разследване от натоварения със случая полицейски служител, изпълнението на заповедта щеше да бъде възложено на същия този служител, в случая на инспектор сержант Ейбрахам Глицки. Но Глицки, както и останалите от отдел „Убийства“, нямаха ни най-малка представа за разследването на Питър Струлър, водено от името на прокуратурата. Така че изпълнението беше възложено на Марсел Лание, който се мотаеше из участъка, докато чакаше нещо да се случи.

Съдия Фаулър бе устоял на циклона от язвителни подхвърляния и критични забележки, клюки и неловки положения, но, подобно на всички бури, и тази беше отминала. Мъмренето, което получи от Комитета по етика, благодарение на забележителната му кариера, мина по-леко от ваденето на зъб, а от съдийската колегия му бяха казали, че ако бил продължил с процеса на Мей Шин, щели да бъдат принудени сериозно да се замислят за отстраняване от длъжност или дори за лишаване от права. Но в края на краищата, три месеца по-късно, той отново се бе върнал към правото в една обширна ъглова кантора в „Ембаркадеро“ — партньор във фирмата на Странд, Уорк и Лузински.

Когато Уанда му позвъни и му каза, че полицай Марсел Лание чакал да се срещне с него, той отвърна, разбира се, познавал Марсел, да влиза. Фаулър не беше напълно отлъчен от Палатата — много от адвокатите и персонала гледаха на нещата от неговата гледна точка, от човешката страна на нещата. Колегите му съдии проявиха далеч по-малко разбиране, но той го очакваше. Нищо не можеше да направи.

За ченгетата фиаското с Шин беше издънване на прокуратурата, а не на Фаулър. Не беше отчетено и като грешка на полицията — освен неправилния арест, но обвинението, предявено от върховните съдебни заседатели де факто бе потвърдило действията на Глицки, така че дори и това не беше проблем.

Фаулър заобиколи бюрото си и протегна ръка на Лание.

— Как си, Марсел? Минаваш да ме видиш ли? С какво мога да ти помогна?

Лание остана прав.

— Не… не минавам да ви видя, г-н съдия.

— Анди, ако обичаш.

— Г-н съдия — той извади заповедта за арестуване от джоба на сакото си. — Не знам как да ви го кажа, но имам заповед за арестуването ви.

— За арестуването ми?

— Точно така, сър.

Анди се опита да се усмихне. Марсел Лание обаче не се усмихваше.

— Това някаква шега ли е?

— Не, сър. Върховните съдебни заседатели са предявили обвинение към вас тази сутрин във връзка с убийството на Оуен Неш.

Фаулър усети, че трябва да се подпре на ъгъла на бюрото си.

— Върховните съдебни заседатели — повтори той. Беше пребледнял, сразен. — Оуен Неш?

Лание мълчеше.

Уанда отново позвъни и Фаулър натисна интеркома.

— Дъщеря ви, г-н съдия. Чака ви за обяд.

— Нека изчака секунда…

Но Джейн вече отваряше вратата.

— Здравей, татко. Ох, съжалявам. Уанда не ми каза, че си зает… — като видя колко е пребледнял, тя млъкна. — Татко? Какво става?

— Джейн, хм, защо не изчакаш навън за минутка?

— Добре ли си? Какво се е случило?

— Добре съм. Върви сега. Излизай.

Вратата се затвори неохотно зад гърба й.

— Това е нелепо, Марсел. Лок, нали? Време за разчистване на сметките.

— Всичко, което знам, сър, е, че трябва да ви арестувам.

— Естествено, разбирам, много ясно. Не си виновен ти. С какво, по дяволите, си мислят, че разполагат?

— Сър, трябва да ви кажа, че имате право да мълчите и че всичко, което кажете…

— Марсел, моля те — прекъсна го Фаулър, като вдигна ръка. — Имаш думата ми, няма да се позова на нарушаване на правата ми.

— Това си е чисто издевателство. Лок хиляди пъти се е заканвал да ме разпъне на кръст. Сега е решил, че му се е отдал случай.

Цялото бюро на Дейвид Фримън беше покрито с трохи от огромния сандвич. Последните няколко хапки бяха прекъснати от обаждането на Анди Фаулър от Съдебната палата. Фаулър не му се бе обаждал, откакто отказа да му направи отвод миналия юли във връзка с делото на Мей Шинтака, но сега, когато самият той беше загазил, отново го търсеше.

Фримън не откриваше кой знае какъв смисъл в онова, което Фаулър казваше. Кристофър Лок може да мразеше Фаулър и в червата, но той нямаше да предприеме още един погрешен ход по толкова шумно убийство като това на Оуен Неш. Сигурно бяха открили някакви истински доказателства. И Фримън знаеше, че Фаулър е имал по-основателен мотив да убие Оуен Неш, отколкото някога бе приписвано на Мей Шин.

— Слушай, Анди, не съм сигурен, че мога да поема защитата ти.

— Какво искаш да кажеш с това, че не си сигурен? Какъв е проблемът?

— Е, веднага ми идват наум два. Още не ти отказвам напълно, Анди, но ще трябва да помисля. Първо, все още представлявам Мей Шин по някои граждански искове. Искам да избягна проявата на каквито и да е конфликти в това отношение.

— Не виждам какво може да ти попречи това, Дейвид. Мей и аз нямаме нищо общо.

— Добре. Другото е нашето тайно споразумение…

— Тайно споразумение ли?

— Така си беше, Анди, толкова дяволски близо до измама, че все още сънувам кошмари. Вярвам, че разбираш.

— Нямаше абсолютно нищо незаконно в отношенията ни, и ти го знаеш.

— Добре, може и така да е, малко ми е трудно да си представя, как двамата с теб на подсъдимата скамейка бихме получили справедливо отношение от страна на съдията.

— Ще подадем иск за преместване.

Фримън се облегна назад в креслото си и отхапа от сандвича. Отново не беше съгласен с Анди. Преместване на процеса се искаше, когато се смяташе, че няма да бъдеш съден справедливо на дадено място, поради предварително разгласяване по медиите, или друга изключителна публичност на предполагаемите факти по делото. Като се приемаше, че можеш да срещнеш предубеденост от страна на съдебните заседатели, а не на съдията.

Онова, което Фаулър пренебрегваше, и което Фримън знаеше със сигурност, бе, че нямаше съдия в щата, вероятно и в страната, който да не бе научил какво е направил, и който да не беше предубеден към него заради стореното. Той бе тазгодишният Бенедикт Арнълд в правните среди.

Всеки съдия от познатите на Фримън, а той познаваше повечето, щеше да бъде доста по-строг по отношение на един от своите — по отношение на един Анди Фаулър, — отколкото към останалите мерзавци, дори и прегрешението да бе едно и също. Анди Фаулър беше, според официалното им становище, осквернил колективното им тяло и Дейвид Фримън го знаеше. Щеше да е истинско чудо, ако някъде Фаулър изобщо можеше да бъде съден безпристрастно, а с Фримън, неговия съконспиратор, шансовете още повече намаляваха.

— Преместването на процеса е идея, Анди. Но аз наистина трябва да помисля.

— Междувременно, Дейвид, какво би ми препоръчал? — Фримън беше изненадан да долови гневна нотка в гласа на съдията. Тук нямаше нищо лично и Фаулър трябваше да го знае.

— Бих могъл да ти препоръчам временно представляващ адвокат, Анди. Няколко, всъщност. На колко е определена гаранцията?

Фаулър отсече:

— На заповедта няма гаранция. Искат да са сигурни, че ще присъствам на предявяването на обвинението. Виж, Дейвид, двете ми минути са на привършване, а имам нужда някой да ме представлява.

— Ще видя какво мога да направя.

Фримън затвори слушалката и лапна последната хапка от сандвича си. Сигурно имаше нещо във въздуха на Сан Франциско. Луканка, наденица, хляб, замесен с квас. Всяка храна, която постоеше и ферментираше, поемаше от него някаква есенция, която подобряваше вкуса.

Той вдигна краката си, докато дъвчеше. Представи си, че гаранцията на Фаулър ще бъде най-малкото един милион, ако изобщо му предоставеха такава. Можеше да се подпише с две ръце, че трима от шестимата съдии от Върховния съд биха оставили съдията да гние в затвора, само за да изразят възмущението си от постъпката му. И всичко това щеше да бъде безпристрастно, непредубедено, в рамките на прерогативите им.