Опасността от Питър Струлър се криеше в това, че Елизабет Пулиъс го харесваше много. Запозна се с него, когато я бе придружил, в рамките на официалните си задължения, за един разпит на някаква измет, от чиито показания се нуждаеше, за да опандизи други още по-нисши форми на живот. След като експедитивно, както тя си знаеше, беше свършила работата — бе разпитала свидетелите, които се криеха зад спуснатите си пердета, — тя бе излязла навън на слънце и бе видяла Струлър да играе баскетбол, гол до кръста, с осем чернокожи надувки в гимназиалните класове в един осеян със стъкла двор — малко момче, което си прекарваше страхотно. Беше се влюбила в него, стана неестествено срамежлива и си търсеше извинения, за да се виждат по работа, докато той не я попита директно и тя не му каза, докато пътуваха към поредното местопрестъпление, че мисли, че може би се е влюбила в него. Не трябвало да се тревожи затова обаче, беше добавила бързо. Щяла да го преодолее. Не искала да навреди на брака му.

— Бракът ми е стабилен — бе отвърнал той и бе спрял колата. — Нищо не може да застраши брака ми. Но мисля, че трябва да си изясним нещата.

И си ги изясниха на място в колата.

Сега отново седяха в колата му и ядяха китайска храна от кутии на един от паркингите на „Президио“. Имаше зайчета в Залива и се виждаше половината път до Аляска.

Струлър четеше на глас надписа върху лицевата част на салфетката, с която бяха увити пръчиците му.

— „Добре дошли в китайския ресторант. Моля опитайте вашата чудесна китайска храна с пръчици, традиция и типична черта на китайската славна история и култура“

Тя кимна.

— И гледката е хубава.

— Я виж това — отвърна Струлър. — Ако е вярно, защо е трябвало да изобретяват крановете?

— Крановете ли?

— Да, повдигачите, крановете.

— Ако кое е вярно?

Струлър прочете:

— „Научете се как да използвате вашите пръчици. Пъхнете едната под палеца и здраво я стиснете. Сложете и втората, като я държите така, сякаш държите молив. Дръжте първата пръчица в началното положение движете втората нагоре-надолу. Сега можете да вдигнете всичко“.

Той се опита да вдигне куфарчето.

— Просто не отговаря на истината. Как успяват? Аз не мога да го вдигна. Обзалагам се, че не можеш да вдигнеш дори и едно куче.

— Куче ли?

Той посочи към салфетката.

— Пише „всичко“. „Сега можете да вдигнете всичко“! Не си отваряш достатъчно очите, Моли. Нали ти си юриста? Надушвам голям процес. Престъпление от класа, фалшива реклама, големи мангизи.

Тя го остави да си мечтае. Това беше едно от нещата, които най-много харесваше у него, способността му да се откъсва от действителността чрез незначителни неща.

— Плюс, че пунктуацията им наистина куца. Не използват точки. Правило ли ти е някога впечатление?

Тя се пресегна и грабна куфарчето, постави го на скута си и отвори закопчалките.

— Защо имам усещането, че не споделяш интереса ми по този въпрос? Бъдещето е на Ориента, запомни какво ти казвам.

Тя го целуна по бузата.

— Работата преди удоволствието.

Той пъхна ръката си между краката й.

— Кой го е казал? Обзалагам се, че е някой юрист.

— Вие също сте юрист, г-н Струлър.

— Не, просто съм следвал право, никога не съм имал лекция върху работата преди удоволствието. Като се замисля, вероятно затова се провалих на държавния изпит. — Размърда леко ръката си. — Всъщност, така и не се дипломирах.

— Питър.

Той направи физиономия.

— Моли — сложи ръце в скута си. — Добре, какво?

— Това е убийство, извършено преди две седмици…

— От любимите ми.

— Мнението ми е, че полицията вече се обърка съвсем в него — става въпрос за случая Оуен Неш. Ейб Глицки се занимаваше с разследването и оплеска работата от самото начало.

— Късметлия.

— Добре. Няма да се заеме отново. Има много малко доказателства. Плюс, че човекът, който беше уволнен днес — Харди — двамата са, слабо казано, много добри приятели. Сътрудничеството на полицията ще бъде сведено до минимум за известно време.

— И ти се обръщаш към мен. Поласкан съм.

— Бих искала просто да му хвърлиш един поглед, нищо повече. Делото е важно и не искам да потъне. Здравата се изсилих заради него пред Лок. Който и да е убил онзи тип, направи ме да изглеждам доста зле.

Струлър се замисли за миг, после извади няколкото листа от куфарчето и ги прегледа.

— Това ли е всичко?

Тя кимна.

— Това е цялата документация. Има и още доказателства, оръжието, с което е било извършено убийството, такива неща, но всичко е проверявано по няколко пъти.

— Е, и какво искаш да направя аз?

— Да започнеш отначало. Нуждаем се от нова версия и тя е тук някъде. Някой е убил Оуен Неш.

— Ако ми кажеш, че нямаш никаква идея кой го е направил, ще бъде чиста проба лъжа и ще трябва да те напляскам.

Тя се наведе към него и го близна по ухото.

— Нямам никаква идея.

Независимо от убеждението на Елизабет Пулиъс, че полицията ще протака разследването, Глицки веднага се хвана за несъответствието, открито от Харди. Нямаше нищо по-хубаво от заподозрян, който лъже. Това отваряше всички врати и прозорци, пускаше вътре свеж въздух. Разбира се, не знаеше със сигурност, че Фарис е излъгал — може просто да се беше объркал, да не си бе спомнил правилно. Но беше записано официално — Глицки бе присъствал на разговора, спомняше си го — че веднъж е казал на бялото бяло, а после на бялото черно. Заслужаваше си да се помисли над това.

Собственият му рапорт по разпита на Фарис разкриваше, че той е бил в Таос през съботата, в която бе извършено убийството. Какво имаше в Таос? Не беше ли казал, че там нямало нито телефон, нито електричество? Някой друг беше ли го видял? Имаше ли го в списъка на пътниците? Хотел? Кола под наем?

Отбеляза си някои неща, записа си да се обади на полицията в Албъкърк, после се свърза с Фарис в кабинета му в „Оуен Индъстрис“, в южен Сан Франциско.

— Сержант, с какво мога да ви бъда полезен? — Зает човек и звучеше като такъв.

— Нали знаете, че делото отново беше подновено, сър. Изглежда Мей Шин не е била на „Елоиз“. И ако това е вярно, тогава тя не е убила г-н Неш.

— Разбира се, прочетох го. Не съм сигурен, че вярвам на това.

— Е, да, сър, но прокуратурата явно смята, че е вярно. И след като така стоят нещата, ние трябва да продължим разследването — последва едно от онези дяволски писукания. Глицки ги беше забравил.

— Само за миг, ако обичате?

Той изчака около двайсетина секунди, отброявайки времето като почукваше с молива по бележника си.

— Сержанте? Моля да ме извините. Тук все още е истинска лудница. Знам, опитах се да се свържа с прокурора тази сутрин, но ми казаха някакви глупости, че вашият човек Харди вече не работел там, а никой друг не пожела да говори с мен.

— Казали са ви, че Харди не работи вече там ли?

— Да.

Глицки поклати глава.

— Странно. Ще му предам да ви се обади, но искам да изясня едно недоразумение. Явно се налага да започнем всичко отначало, така че моля да ме извините.

— Няма нищо, но каква е тази история за онзи съдия, който познавал Мей? Наистина е шокиращо.

— И това разследваме. Но, чудя се, кога за последен път сте видели Неш жив? — Не поясни относно явното противоречие в свидетелските показания на Фарис.

— Смътно си спомням. Обядвахме в „Ангъс“.

— Да, сър. И сте казали, че е било в петък.

Пиу.

— Така ли? Не си спомням точно кой ден беше. След като съм казал петък, сигурно съм се объркал.

— Било е в седмицата, в която сте ходили до Таос.

— Спомням си коя седмица беше. Винаги летя до Таос сутринта, което трябва да е станало в петък, така че обядът сигурно е бил в четвъртък. Мога да се обадя в ресторанта и да проверя за по-сигурно.

— Това би било от полза.

— Ако можете да изчакате, още сега ще позвъня.