— За какво си мислиш? — попита тя.

— Не знам точно. Че не е само свалянето по такива места. Искам да кажа, не си ли срещала някой в обикновения живот?

Селин поклати глава.

— Понякога, за малко. Но в обикновения ми живот винаги беше татко.

— Мисля, че оттук започнаха проблемите ни миналия път.

Тя се пресегна и отново го хвана за ръката.

— Няма да се караме повече. Не мога да обясня на другите как стояха нещата между мен и татко. Нормално беше да правим всичко заедно.

— Но той явно е имал личен живот, искам да кажа приятелки, а на теб, както изглежда, не ти е било позволено. Как може това да бъде честно? Как може да се живее така?

— Не знам как да го кажа или да го обясня, но беше нормално. Когато правиш нещата с татко, се чувстваш по определен начин. Попитай Кен.

— Не може да е същото. Той е женен, има си личен живот.

Тя го стисна по-силно за ръката.

— Аз си имам личен живот, Дизмъс, не се тревожи за мен.

— Мисля, че се тревожа — отвърна той. — Не знам защо, но наистина се тревожа.

— Знам — тя го пусна и прокара дланта си нагоре-надолу по бедрото му. — Вие сте много добър човек, г-н Харди. Иска ми се…

Не довърши онова, което беше тръгнала да казва. Нямаше нужда да го прави.

Те така и не стигнаха до споменаване на името на Мей Шин.

Харди се прибра у дома точно в седем. Ребека си беше легнала и спеше, една от постоянните им детегледачки беше във всекидневната и си говореше с Франи, а самата Франи беше облечена и готова за излизане.

Забави се вкъщи по-малко от пет минути. Искаше да надникне в стаята на Век и да нахрани рибите. Толкова.

Запътиха се към колата, паркирана на две пресечки надолу по „Клемънт“, хванати за ръце.

— Още ли сме скарани? — попита той.

— Не съм се карала с теб.

— Нито пък си се превъзнасяла по мен.

— Не бях съгласна с теб. Още не съм съгласна. Смятам, че работата ти отнема прекалено много от времето, и е заплаха за нас двамата и нашето семейство, не ми харесва да не ми казваш, какво правиш и къде ходиш.

— Трябва да се научиш да говориш открито, Франи. Да се изразяваш малко по-ясно.

— Не е смешно.

Изминаха останалата половин пресечка, без да си говорят.

— Значи, щом не можеш да го изкараш на шега, няма да ми кажеш нищо? — попита тя.

— Ще ти кажа.

Последният кавалер — отвори й вратата, после заобиколи от другата страна. Слънцето най-после бе залязло. Вдигна покрива на самурая, беше топло, въпреки че имаше полъх от океана.

— Кога?

— Кога какво?

— Кога ще кажеш нещо?

Харди се извърна назад. Поверителността явно не означаваше кой знае колко за Анди Фаулър. След като Джейн знаеше, тогава със сигурност и Чък Чък Бо-Бък беше посветен вече. А Харди никога не бе обещавал на Анди, че ще го запази в тайна. Беше го обещал единствено на себе си.

Беше го обещал единствено на себе си. Хареса му как звучеше.

Ето така се започваше. За подобни размисли явно всички ги биваше. Щом като веднъж си могъл да нарушиш обещанието, което си си дал, крачката до това да нарушиш обещанието, дадено на някой друг, изобщо не беше голяма. И то само, за да сложиш край на караницата.

Или пък можеше да изречеш някоя малка невинна лъжа, за да предотвратиш скандала в самото начало.

Всичко, което трябваше да направи, бе да издаде, да каже на Франи за Анди и щяха да прекарат една приятна и напълно заслужена вечер. Харди предположи, че почтеността му щеше да е съвсем леко накърнена — можеше да я възстанови през седмицата с няколко добри дела.

— Чули за Мей Шин днес? — попита я той. Още не беше, и Харди я уведоми за станалото.

Тя го изслуша и когато свърши, му каза, че било интересно, но нямало нищо общо със скарването им. Искал ли да й каже къде е бил снощи или не?

— Ходих да се срещна с един човек, който имаше правен проблем. Не мога да го дискутирам. Точка. Ако искаш да ми се сърдиш затова, сърди се.

Франи хапеше устната си, не толкова ядосана, помисли си той, колкото разтревожена.

— Ами останалото? — попита тя. — Допълнителните часове, прибирането вкъщи по тъмно, излизането посред нощ. Какво става с нас?

Между двете предни седалки в самурая имаше разстояние и той се пресегна към нея и я прегърна. Тя се притисна към него.

— Нищо не те заплашва — увери я той. — Работата ми не представлява заплаха за нас. Обичам те, Франи, разбра ли?

Тя кимна, с ръце около врата му. Пусна в ход резервното оръжие. Започна да плаче.

Когато се прибраха у дома, имаше обаждане от Кен Фарис. Джейн се извиняваше и Ейб Глицки се чудеше за линията, която прокуратурата щяла да поеме по случая.

Харди отиде в кабинета си, докато Франи откара детегледачката и започна да препрочита документацията по вече приключеното дело. Най-малкото приключено дотолкова, доколкото се отнасяше до Мей Шин.

Не знаеше какво щеше да предприеме прокуратурата, но си помисли, че той лично щеше да се върне отново към предварителните си изслушвания, да си заслужи нашивките, да спечели много дела и евентуално да се изкачи нагоре по стълбата до там, откъдето би могъл да се сдобие с няколко, падащи му се по право, убийства.

Нищо друго не можеше да направи. Не беше следовател. Знаеше, че Глицки, след погрешния арест, щеше да бъде безкрайно предпазлив. Не бе склонен да се забърква отново с Пулиъс. Франи беше права… Работеше прекалено много, не се забавляваше достатъчно. Превръщаше се в юрист, а ако това искаше, тогава по-добре беше да си намери работа като юрисконсулт, да изпраща сметки за по шейсет часа на седмица в продължение на пет или шест години и поне да натрупа пари, докато се рови в бумагите.

Беше оставил Селин в „Пери“ да си мисли какъв добър човек е. Реши, че може да е леко влюбена в него. Въпреки, че самият той знаеше, че се бе увлякъл по нея до определена степен и нямаше да продължи нататък. Беше направил избора си и не само, че щеше да го преживее, щеше да бъде щастлив от него.

Край, реши да затвори папката и да я прибере в шкафа до бюрото си. Подреди жълтите листове от личните си бележки в началото на разследването — първите му разговори с Кен Фарис, предположенията на Страут и т.н. — и ги постави най-отгоре на копието, което бе извадил от официалното досие.

В кабинета му беше тихо. Откъм спалнята се чуваше бълбукането на аквариума с рибки. Без всъщност да търси нещо конкретно, докато чакаше Франи да се прибере, той препрочете началните си бележки. Всичко му се стори толкова отдавна, толкова назад във времето.

Прелистваше страниците, полицейските доклади, разпитите на Глицки, часа на смъртта. Статиите на Елиът.

И изведнъж бълбукането от аквариума изчезна. В света му нямаше нищо друго, освен дразнещо, полупознато противоречие. Той обърна на една от първите статии на Джеф.

Кен Фарис му беше казал, че за последен път е видял Оуен Неш в петък по обяд, след обяд. Статията, цитираща Фарис като източник, гласеше, че Неш е бил видян от персонала в дома си за последен път в четвъртък вечерта.

Той отново погледна бележките си — петък около обяд, след обяд. Статията на Елиът — четвъртък вечер. Четвъртък вечер не беше петък по обяд.

Харди поклати глава, като разтърка очите си. За какво си мислеше? Фарис изобщо не приличаше на заподозрян в цялата тази работа. Той беше най-добрия приятел на Оуен Неш. Добре, всъщност той наследяваше компанията след смъртта на Оуен, това не беше…

Или беше?

Но единственото, което бе направил, бе да каже на Харди един ден, а на Джеф Елиът друг. Стресът от онези първи дни след смъртта на Неш без съмнение беше внесъл известен хаос в паметта му.

Но Фарис си падаше по подробностите.

Странно.

Той отново разтърси глава…

Франи стоеше на прага на кабинета. Не я бе чул да влиза, да затваря външната врата или да се приближава по коридора. Беше запалила лампата в спалнята и той не го беше забелязал.