В дъното на помещението имаше стар, проснат от стена до стена кафеникав берберски килим, няколко канапета с кресла, маси за кафе и камина. Не беше проектирано да побере максималното количество хора, а да създава удобства на онези, които се намираха вътре. Тоалетните бяха със стъклописи по вратите. Имаше две мишени за стрелички на стената в дъното, до един стар джубокс.

Цялата предна страна на бара се състоеше от два огромни прозореца и комплект люлеещи се врати. От прозорците се виждаше булевард „Линкълн“. На отсрещната страна се намираше парка „Голдън Гейт“, вечно зелени дървета и евкалипти. Преди три години, след като беше работил тук като барман в продължение на близо едно десетилетие, Харди се сдоби с една четвърт от заведението. То беше негов дом толкова, колкото и къщата му.

Макгайър отиде до кранчетата и се върна с халба тъмна бира.

— А какво да правя с това? Виждам те да влизаш през вратата и искам една „Гинес“. Съвсем машинално. Сега имам една налята „Гинес“, а тази вечер ти ми пиеш ирландско.

— Именно елементът на изненада ме прави толкова неустоим. Тази вечер се нуждая от нещо истинско.

— Баща ми казваше, че тайната да контролираш алкохола е никога да не пиеш, когато чувстваш, че имаш нужда да го направиш.

— Дълбокомислени слова — отвърна Харди. — Нощта на афоризмите се е спуснала в „Шамрок“. Само че налей още едно, ако обичаш?

Моузес въздъхна, извърна се, сграбчи бутилката с „Бушмилс“ от задния плот и му наля.

— Пророкът никога не е пророк в собствената си страна, нали знаеш. В това се състои трагедията на гениите. Остави „Гинеса“ — додаде Харди. — И нея ще изпия.

Моузес придърпа столчето си. Харди често казваше, че в лицето Моузес вероятно изглежда така, както Господ би изглеждал, когато остарее. Шуреят му бе само с няколко години по-стар от него, но тези няколко години си бяха казали думата. Беше с дълга, кестенява коса, леко посребрена, хваната на конска опашка отзад и често чупен нос. Имаше характерни бръчки навсякъде — бръчки от смях, бръчки от тревоги, тънички бръчици под очите. Този месец бе гладко обръснат, въпреки че това зависеше.

— Е, защо изобщо е искала да те види тази Селин?

Харди присви рамене.

— Да й подържа ръката, знам ли. Изглеждаше съкрушена. Помислих си, че бих могъл да й помогна да го преодолее. Сега обаче си мисля, че трябва да осигурим охрана за Мей Шин.

— Не смяташ сериозно, че би й направила нещо, нали?

— Не знам какво би направила. Не мисля, че изобщо знае какво прави.

Моузес отпи от собствения си скоч.

— Тя е разстроена, не можеш да я виниш. Вероятно нищо няма да направи — отвърна той.

— Именно това „вероятно“ ме притеснява — Харди извади калъфчето със стрелички от джоба на сакото си и започна да завива ръчно изработените си перца към остриетата. — Мисля да отида да забия няколко — каза той. — Да направя нещо, за което поне ме бива.

Дейвид Фримън вдигна телефона. Работното му време беше изтекло, но той все още седеше зад бюрото си — след вечеря се бе върнал на мястото, което най-много обичаше. Нямаше някаква определена работа, така че се просвещаваше — осведомяваше се за наскорошните решения на Калифорнийския апелативен съд, колкото да се посмее малко.

— Г-н Фримън, обажда се Ник Строс. Получих визитката ви от една моя съседка, г-жа Стрелецки. С какво мога да ви помогна?

— Г-н Строс, много мило от ваша страна, че се обаждате. Както вероятно г-жа Стрелецки ви е споменала, работя за една клиентка, която трябва да докаже какво е правила на двайсети юни, събота през деня. Въпросната жена по случайност живее точно срещу вас на същия етаж — апартамента с еркерните прозорци.

— Разбира се, знам го, но не мога да кажа, че познавам жената, която живее там.

— Тя е японка. Доста привлекателна.

— Бих искал да се запозная с нея. Имам нужда от нещо привлекателно в живота си — кратко мъжко подхилване, после Строс замълча за миг. — Съжалявам. Двайсети юни ли казахте?

— Точно така. Знам, че вече доста време е минало оттогава.

— Не, не. По принцип не бих си спомнил. Но просто това беше денят, в който взех децата си. Бяха на екскурзия из Европа с майка им — разведени сме — и ги посрещнах на зазоряване на летището.

— И не са ви споменавали нищо, не са видели нищо?

— Не знам как биха могли. Бяха спали по време на полета и бяха готови за излизане, така че се отбихме само да хапнем по един залък и да оставим багажа им. После тръгнахме да изучаваме града. Великолепен ден, те са добри деца.

— Не се съмнявам. Но не сте ли видели нещо?

— Не, съжалявам. Какво е направила, тази привлекателна японка?

— Обвинена е в убийство, въпреки че делото е слабо. Ако някой я е видял в дома й през този ден, можем да подадем иск за оттегляне на обвиненията.

— Ще поговоря с момчетата, ще проверя отново, но наистина се съмнявам. Между другото, кого е убила?

Фримън се въздържа. Това беше естествен въпрос.

— Не е убила никого, г-н Строс.

— А, да, точно така. Съжалявам.

— Няма нищо. Благодаря ви, че ми се обадихте.

— Естествено.

Фримън се облегна назад, с ръце кръстосани зад главата. Значи алибито нямаше да издържи. Не беше кой знае каква изненада.

27

Върховните съдебни заседатели бяха свикани за десет часа сутринта, в четвъртък, втори юли 1992 година. За Харди това беше първо появяване тук. Носеше чисто нов, тъмен костюм на почти невидими кафеникави райета, кафеникава копринена вратовръзка, черни обувки. Когато Пулиъс го видя отпред, пред вратата на залата, подсвирна и го огледа от главата до петите.

— Добре изглеждаш.

Харди си помисли, че и тя не изглеждаше никак зле в ушития по поръчка червен костюм с консервативна кройка. Вместо куфарче, носеше през рамо черна дамска чанта.

— Никакви бележки?

Тя докосна слепоочието си.

— Тук са.

При почукването й вратата се отвори от униформен полицай. Това беше на светлинни години от шумната неофициална обстановка на някоя от общинските зали или пък на тези на Върховния съд.

Тестето от съдебните заседатели бе толкова подчертано комплектувано в полза на обвинението, че делото можеше да бъде образувано дори в нарушение на конституцията, реши Харди. Фактът, че досега никой не бе подавал подобна жалба, вероятно беше отражение на съществуващата практика, че в залата не се допускаше представител на обвиняемия. Реши, че спечелването на възбуждане на дело от страна на обвинението пред върховните съдебни заседатели беше досущ като това буик да спечели надпреварата за икономичност сред буиците.

Харди седеше до Пулиъс на банката на обвинението и изучаваше лицата на двайсетимата заседатели, подредени в три възходящи реда зад дългите банки.

Не можеше да си спомни някога да е виждал толкова уравновесен състав при двайсетимата. Тези двайсет души се състояха от десет мъже и десет жени. Трима, от които — две жени и един мъж — вероятно бяха над шейсетте. Други четирима — двама на двама бяха, доколкото можеше да предположи, под двайсет и пет. Имаше шестима чернокожи, двама азиатци, както и според него двама латиноамериканци. Повечето бяха прилично облечени — спортни сака и няколко вратовръзки сред мъжете, рокли и поли за жените. Но един от белите изглеждаше като рокер — къси ръкави, татуировки по ръцете, дълга рошава коса. Една жена си плетеше. Трима четяха булевардни романчета, а една от младите жени явно разглеждаше комикс.

Залата не беше голяма. Миришеше на кафе. Върху онова, което би трябвало да бъде банката на защитата — ако имаше такава, — бе поставен кашон, пълен с понички и кифли, в който поне половината от заседателите бяха бъркали.

Върховните съдебни заседатели не се избираха като обикновените — ако обикновеното заседаване беше свързано с отделяне на време и незначителни неудобства за средния данъкоплатец, изборът на върховните заседатели приличаше повече на професия. Заседаваш един ден седмично в продължение на шест месеца, главно при закрити врати и единствения вид престъпления, които обсъждаш, са углавните. И ако споменеш каквото и да е за съдебната процедура извън залата, самият ти извършваш углавно престъпление. Имаше разни истории — невъзможни за доказване, — че прокурор дошъл и заявил: „Неофициално казано и аз не вярвам на очевидците ни. В момента не разполагаме с достоверни доказателства. Но аз се занимавам с убийства вече в продължение на двайсет години и ви казвам недвусмислено, че Джон Доу следобеда там на еди-коя си дата е убил четири Джейн Доувки. Сега ние трябва да приберем този човек от улицата, преди да убие някой друг. А той ще го направи, дами и господа, ще го направи. Можете да бъдете сигурни. Залагам репутацията и кариерата си, че ще бъде осъден, но ние трябва да възбудим дело срещу този човек и да го пъхнем зад решетките и то трябва да го направим още сега“. Разбира се, това бяха само приказки. Независимо от всичко, върховните съдебни заседатели бяха крайъгълния камък на наказателнопроцесуалната система и дълг бе на всеки прокурор да ги приема на сериозно, както правеше и самата Елизабет, въпреки риториката й относно „сандвича с шунка“. Тя се изправи, любезно поздрави съдията и съдебните заседатели и започна атаката си.