Не беше особено впечатлена от аналогията. Не искаше никакви аналогии.

— Трябва да те видя — заяви тя за трети път.

Беше му хвърлила око. Не се нуждаеше от това. Изобщо не се нуждаеше от подобни неща, колкото и грубо да звучеше. Реакцията му по отношение на нея беше прекалено непрофесионална. Може би, на определено равнище тя си даваше сметка за това, но реагираше, използваше го в собственото си отчаяние.

— Тук съм цял ден. Вратата ми винаги е отворена…

— Не в прокуратурата.

— Прокуратурата е мястото, където работя, Селин.

— Онзи бар, последния път, не беше работното ти място.

Харди започваше да разбира защо хората ставаха неотзивчиви. Наистина беше вярно, че ако дадеш на някого пръст, той ще ти отхапе ръката — направо очакваха ръката ти. Не им ли я подадеш, чувстваха се предадени.

Тонът й се смекчи, изведнъж без всякаква следа от настойчивост.

— Дизмъс, моля те. Би ли се срещнал с мен?

Той въздъхна. Може и да разбираше защо хората ставаха неотзивчиви, но това не означаваше, че и той иска да бъде такъв.

— Къде ти е удобно? Къде се намираш в момента?

Беше три и половина, щяла само да се преоблече и после да иде на тренировка. Щяла да бъде в „Силни тела“, близо до „Бродуей“ и „Ван Нес“, към шест. Ако се изсилеше малко, можеше да си каже, че му е на път за вкъщи.

Джеф не разполагаше със самостоятелна стая, но имаше прозорец, а другото легло беше празно, така че бе все едно, че разполага. Беше настанен в болницата „Кайзер“, близо до „Масоник“ и прозорецът му гледаше на север. Червените върхове на моста „Голдън Гейт“ пробиваха облачната бариера, стигаща чак до зеления скосен покрив на „Президио“. По-наблизо мъглата се бе вдигнала и слънцето обливаше в светлина малките къщички по протежение на Авенютата.

На Джеф Елиът нямаше да му мигне окото дори, ако навън, над купчина с лава духаше мусон — поне щеше да го види.

Зрението му, под успокоителното въздействие на „Преднизона“, бе започнало да се възвръща тайно като крадец рано тази сутрин — смътна, по-светла сянка сред цялата тази тъмнина.

Страхуваше се да повярва. Тази болест не връщаше. Отнемаше и задържаше отнетото. Първо краката му. Сега зрението? Още наистина нямаше кой знае какво за гледане. Някакви форми, но тъмни.

Той можеше да притисне очите си с ръце и да остане така за минутка, и тогава се появяваха малки експлозии от светлина — пурпурно, зелено, бяло, — явно от вътре, от мозъка му. Не знаеше дали истински слепите хора изпитват същото. Въпреки че дразнението не идваше от външната светлина. Сигурен беше в това. Възможно ли бе оптичният му нерв все още да реагираше?

До сутринта не остана никакво съмнение. Поне нямаше да бъде напълно сляп. И през целия ден, между дремките, състоянието му все повече се подобряваше и сега вече можеше да вижда. Не идеално, все още размазано, но достатъчно.

Дороти Бърджес — от кабинета на Мори се беше отбила, преди да иде на работа тази сутрин, просто да види дали е добре, донесла му бе цветя. Сега отново влизаше през вратата — часът за свиждания — усмихната, загрижена, най-приятната гледка, разкривала се някога пред очите му.

Тя седна.

— Как се чувстваш?

Той се надигна в полуизправено положение.

— Много по-добре. Мога да те видя.

Не се бе обаждал на родителите си в Уисконсин. Не искаше да ги тревожи. Мислеше да им звънне, когато пристъпът преминеше, когато можеха да се определят размерите на последното поражение. След като снощи го приеха, Джеф се обади в „Кроникъл“, но оттам никой не дойде да го види.

Не знаеше какво да каже на Дороти. Преди склерозата не бе излизал кой знае колко с момичета, а след като изгуби способността да използва краката си, увереността му в тази област бе спаднала до нулата. Беше се съсредоточил върху кариерата си. Справяше се добре — не искаше нищо повече.

Ако си сакат, не можеш да очакваш жените да се тълпят около теб, освен от съжаление, а той нямаше нужда да го съжаляват. Знаеше, че вероятно бе последният девственик на двайсет и пет в Сан Франциско, ако не и в света, но това не го притесняваше. Можеше да го преживее. Поне беше жив. Човек ясно трябва да държи сметка за приоритетите си.

Дороти премести стола срещу леглото и постави ръка до краката му. Косата й имаше цвета на житото, точно преди да го ожънат. Бялата блуза беше с изрязано деколте, избродирано по края със сини метличини, които чудесно подхождаха на очите й. Лунички по изгорелия врат. Откри, че не може да спре да я поглъща с поглед, като въздуха, който дишаше.

— Вторачвам се.

Тя се разсмя, още слънчева светлина.

— И аз щях да се вторачвам, ако вчера съм била сляпа.

— Съжалявам — каза той. Винаги се чувстваше длъжен да се извинява заради тази проклета болест. — Нямах намерение да въвличам никого във всичко това. Не се чувствай длъжна да идваш да ме посещаваш. Аз съм добре.

— Наистина е ужасно главоболие — дразнеше ли го? — Днес точно казах на Мори: „Предполагам, че трябва отново да отида да посетя онзи ужасен Джеф Елиът. Той наистина ми вгорчи живота, като ослепя така в нашия офис“.

— Просто исках да кажа…

— Знам какво искаше да кажеш. И е глупаво — тя го потупа по крака. — Добре ли те хранят тук?

Джеф се опита да си спомни.

— Предполагам. Сигурно съм ял. Няма значение. Така и така утре ще ме изпишат. Искат просто да ме наблюдават един ден.

— „Кайзер“ — усмихна се тя, — дръжте леглата празни. Човек никога не знае кога на някой може да му потрябва легло.

— Няма значение — повтори той. — Имам нужда единствено от стероиди. Не е необходимо да съм в болница.

— Имаш нужда от силна храна.

— Предполагам. Никога не съм се замислял особено за това какво ям.

— Никога не си мислил за ядене? Аз пък непрекъснато мисля.

Очите му обходиха стройното й тяло.

— Къде я слагаш?

— Не се тревожи — отвърна Дороти. — Намирам й място. А сега, кажи ми, кой ще дойде да те прибере утре, когато те изпишат? Как ще си идеш до вас?

И за това не беше мислил. Вероятно щеше да вземе такси. Надяваше се колата му все още да е паркирана на едно от определените за инвалиди места зад Съдебната палата.

— Добре, тогава се уговорихме. Ще дойда утре да те закарам до вас, и да ти сготвя нещо. След това повече няма да се притеснявам за теб — тя се изправи, наведе се и го целуна. — Не се надувай много — каза и после изчезна.

Харди си мислеше не за първи път, че е прекалено наясно със себе си. Нямаше ли да бъде хубаво, ако понякога можеше да се самозалъгва? Да не разнищва мотива за всяка своя постъпка до най-малката подробност.

Искаше да види Селин и то не в кабинета си. Това беше проблемът.

Но просто бе решил — миналата седмица, веднага щом бе изникнал, — че няма да направи нищо по въпроса. Прекалено рисковано беше — за него, за Франи, за новия живот, от който се чувстваше по-удовлетворен, отколкото изобщо някога бе смятал за възможно. Струваше му се, че понякога се срещаш с хора, които мигновено можеш да разпознаеш по това, че притежават едва ли не химическото свойство да се промъкват незабелязано в живота ти. Тези хора — мъже или жени — можеха да те заредят с енергия, ако още не си се установил. Но ако имаш кариера и семейство, и собствен ритъм на живот, подобен заряд можеше само да унищожи всичко. Искаш ли да не излизаш от орбитата си, избягваш подобни допълнителни емоции. Проста работа.

Харди можеше да се контролира — не ставаше въпрос за това, — но Селин беше огън. И най-добрият начин да избегнеш изгарянията, дори и ако си внимателен, беше да избегнеш огъня.

— Тъпо — промълви той, като спря за миг, преди да отвори полупрозрачната стъклена врата на „Силни тела“. Беше посрещнат от двайсетина отражения на самия себе си. Огледала и пак огледала по стените.

— С какво мога да ви помогна?

Картичката с името гласеше „Крис“ и Крис, помисли си Харди, беше Супермен. Мускули връз мускули, зелена фланелка с надпис „Силни тела“, лента с жълт надпис „Силни тела“, черни шорти „Спандекс“. Ленти на двете китки. Съвършена лъскава коса с дължина, ала „Бийтълс“. Зад дългия плот на регистратурата можеше да види три момичета и четири момчета от същия калъп.