Хосе беше излязъл и се разправяше нещо с един от ненормалните, който изкарваше яхта тази сутрин в развълнувания залив. Глицки се надвеси над преносимата електрическа печка зад бюрото, като се почуди какво всъщност правеше тук.

Когато се бе върнал обратно на бюрото си след ареста, намери най-отгоре съобщение от Пулиъс да й се обади. Разбра, че внасяла убийството на Неш пред върховните съдебни заседатели, строго секретно и трябвало да си освободи програмата, защото той — Глицки — утре щял да бъде призован като свидетел, за да обясни, че е арестувал Мей Шин, защото е бил уверен, че се опитва да избяга от страната, за да не бъде съдена за убийство. И между другото, дали не би могъл да разпита отново някои свидетели до утре, за да види дали не може да изрови някое ново доказателство?

Разбира се, отвърна й той, няма проблем. Винаги готов да помогне. Само че кои свидетели? Делото се характеризираше преди всичко с липсата на свидетели. Единственият истински разпит, който беше представил в писмена форма, бе на нощния пазач от яхтклуба, Том Уодъл и той едва ли можеше да послужи кой знае колко като убедително свидетелско показание.

Но ако си се занимавал достатъчно дълго, придобиваш усет към тези неща. Някои дела бяха бедни откъм свидетелски показания. Но това не означава, че не струваха. Прокурорите винаги искаха още малко, още един поглед под още един камък, все търсеха онзи легендарен, още димящ пистолет. Пулиъс го бе попитала какво наистина мисли за делото срещу Шин и той й беше отговорил, че е стегнато като жабешки задник — непромокаемо, но не и въздухонепроницаемо.

— Ако беше въздухонепроницаемо щеше да е по-добре — отвърна тя.

Така че, ето го тук. Ето го и Хосе, сутрешният пазач, връщаше се от понтоните, отправяше се право към кафе машината. Обикновено Глицки пиеше чай, но на по-малко от четири часа сън, реши, че малко кофеин няма да му навреди.

Щеше да бъде още един формален разпит, още един рапорт, и той каза на Хосе да се настани удобно зад бюрото си, докато той смени касетката в касетофона си.

— Три, две, едно. — Спря, усмихна се и отпи от кафето си, докато го чуе, че се е записало. — Добре…

Говори инспектор Ейбрахам Глицки, номер на звездата 1144. В момента се намирам в помещението за охраната на яхтклуба „Голдън Гейт“, форт Пойнт Драйв 3567. С мен е един господин, потвърдил самоличността си като Хосе Очорио, латиноамериканец, мъж, 1 2467. Това интервю се провежда с оглед на разследване по дело номер 921065882. Днес датата е 1 юли 1992, четвъртък, 9:20 часа.

В: Казахте, че когато сте дошли на работа миналата събота, на двайсети юни, „Елоиз“ вече е била отплавала.

О: Si.

В: Предишния ден беше ли излизала?

О: Не. Когато си тръгнах предишния ден, си беше на мястото на кей две, ей там. Където е и сега.

В: И по кое време си тръгнахте предишния ден?

О: Не знам. Обичайното. Два-три часа, но лодката си беше там.

В: И се бе върнала в събота сутринта, когато сте дошли отново?

О: Si.

В: Имате ли почивни дни тук?

О: Разбира се. Мястото е добро. Аз почивам в понеделник и вторник, но можем и да се заместваме. Стига да има човек.

В: Обаче никой не ви е замествал през въпросната сутрин?

О: Не.

В: Добре, Хосе.

(Пауза)

По време на която Глицки отпи от кафето си, опитвайки се да измисли как да промени насоката на разпита.

В: Да поговорим за Оуен Неш и Мей Шин. Имам снимка на г-ца Шин. Познавате ли я?

О: Разбира се. Идваше доста често.

В: Доста често? Какво означава доста често, Хосе?

О: През последните три-четири месеца, може би два-три пъти месечно.

В: Значи сте я виждали тук, в яхтклуба, общо, да кажем, десет, дванайсет пъти?

О: Горе-долу, може и повече, може и по-малко.

В: Виждали ли сте я някога на румпела на „Елоиз“?

О: Ами, разбира се. Винаги стоеше до г-н Неш.

В: Искам да кажа сама, сама да управлява яхтата.

(Пауза)

О: Не знам. Опитвам се да си спомня.

В: Не бързайте.

(Пауза)

О: Да, изкара я веднъж на мотор, поне до вълнолома. Но това са само около, да кажем, стотина метра.

В: Но г-н Неш не е бил на кормилото?

О: Не, спомням си. Той стоеше на бушприта и се смееше с цяло гърло. Точно затова погледнах. Спомням си.

В: И тя е била сама. Мей е била сама, сама я е управлявала?

О: Si.

В: А оттогава виждали ли сте я?

О: Да подкарва яхтата ли?

В: Не, изобщо.

О: Si.

В: Кога по-точно?

О: Не знам. Беше миналата седмица. Спомням си, защото, ами вашите момчета…

В: Точно така, но спомняте ли си кога? Какво правеше тя?

О: Не знам. Беше там, на улицата. Връщаше се към колата си, може би, не знам. Видях я да се отдалечава.

В: И сте сигурен, че е била Мей?

О: Si. Тя беше.

В: Можете ли да си спомните кой ден беше? Може да се окаже много важно.

(Пауза)

О: Мисля, че беше четвъртък. О, разбира се. Четвъртък е било Спомням си, Том ми бе оставил бележка, че е заключил яхтата, което е станало в сряда, нали? Така че отидох да проверя. Беше си още заключена. Четвъртък. Сигурен съм, si, четвъртък.

26

— Трябва да те видя.

Харди усети как дланите му се изпотяват. Облегна се назад. Несъзнателно се пресегна за преспапието и като закрепи телефонната слушалка на врата си, започна да си подхвърля нефрита от едната ръка в другата. Дрезгавият глас на Селин не можеше да се сбърка.

— Кен казва, че ти не мислиш, че Мей го е направила.

— Съжалявам, че съм оставил подобно впечатление у Кен. Напротив, смятам, че Мей го е направила. Просто ми се струва, че няма да е лесно да се докаже.

— От какво имаш нужда?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, какво би могло да го направи по-явно?

— За мен може и да е достатъчно явно, Селин, но работата ни е да убедим съдебните заседатели…

— Твоята работа — отвърна рязко тя. — Не нашата работа. Това е твоята работа.

— Да, правилно.

Тя дишаше тежко, дори и по телефона. Все едно се намираше в стаята при него. Можеше още да е разстроена, току-що да е говорила с Фарис. Неизбежно беше, главните засегнати — кръгът около жертвата — винаги разговаряха помежду си.

— Какво още ти трябва? — повтори тя.

Харди печелеше време.

— Разполагаме с нови доказателства, откакто говорих с Кен. Пристигна балистичната експертиза. Убийството на баща ти наистина е било извършено с пистолета на Мей.

— Ами, естествено, че е било. През цялото време го знаехме.

Не виждаше как да й каже, че не са го знаели, а само са предполагали. Че предположението се е оказало вярно беше добре за тях, но с това версията не ставаше повече или по-малко вероятна, докато не се получеше балистичния доклад.

— И отпечатъците й са върху него. Няма други, освен нейните — мълчание. — Селин?

— Трябва да те видя. Нуждая се от помощта ти. Тревожа се. Страх ме е. Тя е пусната под гаранция. Ами ако се опита да убие и мен?

— Защо би го направила, Селин?

— Защо уби баща ми? За да не свидетелствам? Не знам, но може да го направи.

— Доколкото аз знам, Селин, няма да те караме да даваш показания, поне не затова.

— Но аз знам, че е била на яхтата.

— Откъде знаеш?

— Баща ми ми каза, че излиза с нея.

— Това не е доказателство.

Той я чу отново как си поема въздух, почти мъчително.

— Доказателство е, той ми го каза.

— Баща ти може да е имал намерение да излезе с яхтата в събота с Мей, но това не означава, че действително е бил с нея.

— Но той е бил.

Как да спориш с това? — помисли си той. Жената се мъчеше да преодолее мъката си, уплашена, отчаяна от мудната работа на системата — наистина не би могъл да очаква някой Декарт насреща си.

— Селин, чуй ме — запълни няколко минути с дългите перипетии на Глицки около Тримейн Уилсън, как първият свидетел знаел, че е бил в колата, с пистолет в ръка, че е стрелял с пистолета. Но в действителност не бил видял лицето му. Знаел, че е Тримейн, бил го разпознал, въпреки маската и всичко останало, но нямало начин дори да представят подобно доказателство пред съдебните заседатели, защото не било доказателство. Било предположение. И чак след като следващият свидетел се появил и свързал колата, оръжието, с което било извършено убийството с — вече без всякакво съмнение — Тримейн, те били в състояние да го арестуват. — И тук е горе-долу същото, Селин.