— Какво искаш да направя, Селин?

— Просто не искам да ми се сърдиш.

— Не ти се сърдя. Бях нетактичен, не беше много професионално.

— Не ми пука за професионализма.

— Но отношенията ни са чисто професионални — заяви той, толкова ясно, колкото можеше. После добави: — Няма значение.

— Има, има значение. Знаеш ли какво означава да си съвсем сам?

Въпрос от непрофесионално естество.

Асансьорите се отвориха, претъпкани, както винаги. Харди се качи, Селин се притисна към него, бедро до бедро, ръката й в неговата. Усети мириса на пудрата, която използваше, същата пудра, която остави по него, когато го посрещна с целувка в „Силни тела“ снощи и която беше изтрил в „Шамрок“, преди Франи да бе дошла, за да прекарат тяхната вечер. Не натисна копчето за неговия етаж и се возиха мълчаливо по целия път надолу до партера, докато всички останали около тях не спираха да говорят.

Излязоха от входната врата, завиха на изток по „Браянт“, за да се скрият от палещото слънце. От Залива подухваше хлад. Изминаха две пресечки, преди Харди да каже, че знае много добре какво означава да бъдеш съвсем сам.

Селин го прие, без да каже нищо. После:

— Сигурно ме смяташ за луда.

Той се усмихна.

— Хората вършат налудничави неща. Но това не означава непременно, че са луди.

— Не значи ли?

Харди направи още няколко крачки.

— Не знам, може и да значи.

Беше едно малко кубинско кафене, без име, тъмно като в пещера. Масата бе от изрязан шперплат — имаше седем такива маси, четирите бяха заети. Испански телевизионен канал жужеше от ъгъла в дъното. Хубавият мирис ги бе накарал да спрат и да влязат. Пиеха кафе кон Лече, приготвено от сгорещено до пяна мляко, сладко.

Ако влезехте, и ги видехте да стоят един срещу друг, освен че щяхте да разберете, че мястото им едва ли е тук с техните английски дрехи и цвят на кожата, също така щяхте да предположите много верни неща за тях. Въпреки, че не се познаваха много добре, между двамата съществуваше силно привличане. Трябваше да го овладеят, като поставят масата помежду си. Не бяха любовници, ако бяха, щяха да седят един до друг. Е, може и да се бяха скарали, но не се сдържаха сърдито. Не, първото впечатление беше правилно. Стремяха се към нещо.

Мъжът се бе привел напред, ръцете му стискаха широката дълбока чаша за кафе. Той не просто се облягаше, всъщност по-скоро се беше прегърбил, унесен, хипнотизиран?

Тя изглеждаше по-въздържана, но имаше неща, с които се издаваше, негласни покани. Стоеше отстрани на него, много добре сложена. Тъмният й костюм бе невзрачен, но се виждаха голяма част от прекрасните й крака, здраво кръстосани и свити назад под стола й. Тя леко придържаше чашата си с една ръка — другата беше протегната, достатъчно незабележимо към него, на разположение, ако я искаше, ако посмееше да я вземе.

Предимно тя говореше. Бихте си помислили, че именно днес ще го направят. Оттук ще отидат у нея или у него, или може би в мотел. Усещаше се, дори и от другата страна на помещението.

28

След като Дороти си тръгна, Джеф Елиът се обади на Паркър Уайтлоу в „Кроникъл“ и му каза, че зрението му се е възстановило — щял да се върне на работа на следващия ден.

Не отговаряше напълно на истината, но нямаше защо Паркър да знае. Повечето хора нямаха никаква представа как се развива склерозата. Можеха да видят резултатите — отслабналите крайници, загубата на тегло, липсата на координация в движенията — но си нямаха и понятие за това, как болестта напредва. Джеф си помисли, че това беше добре. Само в негова полза бе, ако Паркър си помислеше, че каквото там го бе приковало на легло за един ден, вече напълно е отшумяло и той може да бъде отново първокласния репортер, който бе бил преди.

В действителност, зрението му още беше доста слабо. Вчерашният ден, започнал в абсолютен мрак, го бе окуражил с известно проглеждане. Зрението му, постепенно, по малко, се бе завърнало. Но докато го пробваше, откри, че лявото му око още за нищо не става — кафявото петно препречваше всичко, освен най-крайните части от периферията. Дясното бе малко по-добре — обсега на виждане беше по-широк, въпреки че всичко бе размазано. Но той реши, че ще се справи. Не смяташе, че ще е много умно да се опита да шофира, но с останалото можеше да се оправи.

Лекарят му беше казал, че тъй като имало известна, почти незабавна ремисия от пълното ослепяване, съществувала малка надежда и можело да се очаква постепенно подобрение при продължително лечение със стероиди. Можел дори да си възвърне нормалното зрение. Евентуално.

На сутринта се обади в кантората на Мори Картър и каза на Дороти, че наистина трябва да отиде на работа, но би искал да я види довечера, както се били уговорили.

— Добре, а как ще отидеш на работа?

— Ще си взема такси.

Не искаше и да чуе за такси. Каза му, че можела да си вземе няколко часа — „Мори също ужасно съжалява за това. Вътрешно е добър човек.“ — и да дойде до обяд. Би ли бил така любезен да я изчака?

— Не е необходимо да го правиш.

— Разбира се, че не е. Кой казва, че нещо съм направила?

Позволиха му да се изкъпе и избръсне. Дрехите му бяха от онзи ден, но ставаха, къде-къде по-добре бяха от нощницата. Дороти пристигна преди дванайсет и половина и го закара с количката до колата си. Утрешната мъгла по Авенютата не се беше стопила и светлината се процеждаше през нея. Тя сложи патериците му в багажника, а той сам се настани на мястото до шофьора отпред. Краката му още не бяха напълно парализирани.

Хапнаха по един сандвич в „Томис Джойнт“ и той пристигна в редакцията към четири. Тя го остави на входа на „Кроникъл“ и каза, че ще дойде да го вземе към шест и най-добре било да е тук. Отново го беше целунала.

Имаше съобщение от някаква Елизабет Пулиъс от областната прокуратура, като накрая се казваше, че е относно Оуен Неш. Това го накара да си припомни всичко отново — въпроса с гаранцията, Харди и Глицки, стратегията на Фримън. Надяваше се да не е изпуснал много в деня, през който го нямаше. Обади се на Пулиъс и прегледа вестниците от последните два дни, като включи настолната си лампа и присвиваше очи, за да прочете мъгливите букви. След краткото съобщение на девета страница, че Мей била пусната под гаранция, не се споменаваше нищо повече.

Разбира се, че ще го свалят. Нищо не се беше случило. Решението на съда да определи предварителното изслушване за края на лятото бе отклонило вятъра от платната. Положението беше отчайващо. Само ако откриеше нещо около връзката Фримън — Шин щеше да си осигури нов материал, нова сензация.

Беше му харесало да работи по горещ материал. Това промени цялостното му виждане по отношение на работата, на света. Хората се интересуваха от него, търсеха мнението му, включваха го в шегите си. Вече не бе просто сакатото момче.

Телефонът иззвъня и беше Пулиъс — не знаела дали вече бил научил от Харди или от някой друг, но върховните съдебни заседатели току-що пуснали в ход обвинението срещу Мей Шин. Делото щяло да се гледа във Върховния съд. Просто си помислила, сигурно ще иска да го знае.

Историята за върховните съдебни заседатели беше написана и предадена. Паркър бе дошъл лично, впечатлен от материала за заседателите. Каза, че било хубаво да види как един репортер се разтичва, задейства връзките си. Може начинът да бил старомоден, но постигал най-добрите резултати. Между другото, как били очите му?

Чудесно. Очите били чудесно.

Дороти беше до бордюра точно в шест, с отворена врата, очаквайки го. Видя цветя на задната седалка, кафява кесия за покупки, от която стърчеше една франзела.

Живееше в едно студио на първия етаж на Гоу стрийт, точно където улицата се изравняваше на билото на един от прочутите хълмове на Сан Франциско.

— Господи, колко е приятно! — възкликна тя.

Помещението се отличаваше със стенно осветление, дъсчен под и матрак на пода в единия ъгъл. В другия ъгъл имаше куп стари броеве на „Сан Франциско Кроникъл“, висок около метър. Белите стени бяха голи, като изключим един черно-бял плакат на Албърт Айнщайн, който ежедневно напомняше на Джеф, че великите гении винаги са срещали яростната съпротива на посредствените умове. Останалото от мебелировката се състоеше от един висок стол, пъхнат под плота на бара, който разделяше бокса от другата част на помещението.