Но напоследък бе започнал да си мисли, че в края на краищата в съвета на баща му може и да имаше нещо вярно. Беше си пожелавал и пожелавал някой ден да може да свали от плещите си товара на добрия администратор, което само по себе си бе нещо, с което да се гордее човек. Лио винаги се бе проявявал като организатор, общественик, достатъчно интелигентен, за да бъде лидер, но последовател на теорията, че добрият лидер първо трябва да се научи как да бъде добър последовател.

И заложбите му го бяха измъкнали от Модесто и от гаража на баща му. Той винаги бе смятал, че постоянството в ученето, а не толкова умствените му способности, му беше помогнало да изкара матурата в „Сан Хосе“ и после да влезе в правния университет „Хейстингс“ в Сан Франциско.

В „Хейстингс“ не бе стигал до страниците на „Лоу Ревю“, не беше сред първите десет процента, не беше ухажван от големите фирми. Но бе изкарал, бе взел държавния изпит на втория път и си бе намерил работа като деловодител в Централната щатска прокуратура.

Работеше усилено. Никой не можеше да каже, че не е лоялен и прилежен служител и когато главният прокурор най-накрая беше избран в Конгреса, Лио стана пръв помощник по бюджетните въпроси. Той беше по организацията, експедитивен и безпристрастен. Някой не си ли вършеше работата, уволняваше го. Имал семейство, ами тогава е трябвало да работи повече, като вижда, че секирата се задава.

Аритметиката в бюджетната игра му харесваше. Беше така просто. Имаш толкова и толкова пари да похарчиш, първо се оглеждаш наоколо за онези, които са били добри към теб, после включваш службите, от които имаш нужда и орязваш, ако сметнеш — или поискаш — за необходимо, там, където системата не работи ефикасно. И уравняваш сумите. За организиран човек като Лио, това беше детска игра.

Например, по време на някои съвещания по бюджета Лио бе вдигнал много шум около това, че на либералните съдии, особено в Сан Франциско, им се плаща много, а те не правят нищо — пускат хора, хванати при полицейски клопки, просто така. Кръц, кръц. Отрязване на премиите към заплатите, премахване на съдийските повишения.

Разбира се, за да оцелееш ти самият, не създаваш кой знае колко приятели. Наистина не можеш да си го позволиш. Но вместо това имаш съюзници — главният прокурор, впоследствие губернатор, например, се оказа дяволски добър. Жената на Лио, Джина, също. Страхотна, много по-умна от него самия — и привлекателна. Републиканка от Санта Барбара, тя също беше работила като държавен служител, но след като се сдобиха с Лио младши, всички мисли за политика се изпариха от главата й. Сега тя бе негов съюзник. Беше лоялна и си гледаше задълженията. Не беше ли това живот, а?

Накрая, съобразно плана, Лио получи онова, което бе желал. При напускането си от прокуратурата неговият наставник, губернаторът, го беше възнаградил за шестнайсетгодишната вярна служба, като го бе назначил на съдийско място в Сан Франциско. Само дето сега, когато вече беше тук, откри, че работата носи цялото очарование на кланица, само дето вместо добитък имаше хора.

До пристигането на Лио Чоморо, преди осемнайсет месеца, отговарящите за графика на Върховния съд съдии се сменяха на всеки шест месеца. Работата беше толкова скучна, че от никого не можеше да се очаква да издържи по-дълго от това. Но бюджетната философия на Лио, докато беше работил за губернатора, комбинирана с липсата му на вяра в личното приятелство, бе създала около него облак от политическо негодувание и съдиите от Сан Франциско не губиха време да го поставят на мястото му — а именно месечния график, където си и остана.

Каква ирония на съдбата. Лио беше съдия, който мислеше, че на света съществува справедливост. Или поне трябва да съществува. Вярвал бе, че ако работиш къртовски и си изпълняваш задълженията както трябва, хората ще започнат да те уважават. Ще те повишат. Ще се изкачиш нагоре.

Ха-ха!

Днес, вторник, седми юли, Лио Чоморо се потеше под тогата си в отдел 22 и се занимаваше с неща, които не би възложил и на деловодителя си. Графикът беше необходимо зло във всички големи юрисдикции — трябваше да има някакъв механизъм, който да определя кои заподозрени в кои съдебни зали да отидат, дали са готови, или не, делата за процес, цялата административна работа, която бе нужна, за да се поддържа експедитивността на осемте съдебни зали и техния персонал, така че наказателнопроцесуалната система да може да продължава да мели.

Това беше работа, за която Лио бе напълно подходящ както по отношение на опита, така и по темперамент. Мислеше си, че никога няма да се измъкне оттук и това го влудяваше.

— Добре, съдебен график, ред шести, какво имаме там?

Тази сутрин никога нямаше да свърши. Съдебният пристав донесе „ред шести“ — всички дела бяха обозначени с номера на ред върху огромната компютърна разпечатка, която трябваше да се обработва всеки понеделник. Само, че миналият понеделник беше празник. Така че списъкът сега бе по-дълъг.

Той се насили да погледне нагоре. „Ред шести“ беше мъж на възраст колкото Лио, латиноамериканец, въпреки че на Лио изобщо не му пукаше за расовата му принадлежност. „Ред шести“ се тътреше зад пристава към подиума пред съдийската банка. Г-н Запата се представляваше от обществения защитник г-н Роугън. Чоморо погледна надолу към списъка за следващия свободен съдия, Фаулър отдел 27. Обяви името и отдела.

— Извинете ме, Ваша светлост.

Лио вдигна глава. Всяко прекъсване, всяка промяна в ужасната рутина бе добре дошла. Беше стажантът за през лятото, който цяла сутрин тихо следеше процедурата от прокурорската банка.

— Може ли да се приближа?

Момчето напомняше на Лио за него самия, когато беше студент. Тъмнокосо, сериозно, напрегнато, преглъщайки притеснението си, то прошепна.

— Г-н Драйсдейл би искал да ви помоли да преразгледате назначението на г-н Запата за друг отдел.

Лио Чоморо огледа залата. Двамата с Арт Драйсдейл преглеждаха графика за разпределението на делата всеки петък вечер и той нищо не бе споменал за Запата. Е, може нещо ново да бе изникнало, но Арт го нямаше в залата.

— Къде е г-н Драйсдейл?

— В кабинета си, Ваша светлост. Помоли, ако можете да дадете почивка.

— Кога го е направил, като го няма тук?

— Това е всичко, което ми поръча да кажа, Ваша светлост, ако можете да дадете почивка и да му се обадите по телефона.

Лио се намръщи. Искаше да продължи нататък, но прояви разбиране към хлапето, а и с Драйсдейл правеха графика всяка седмица. В един свят, пълен с неприятели, нямаше защо да си създава още един. Той погледна към защитника.

— Г-н Запата, седнете. Съдът се оттегля за десет минути.

— Доста необичайно, Арт. Заобикаляне на закона е.

— Знам, че е — Драйсдейл нямаше намерение да замазва положението. Това беше по искане на Лок, той само предаваше съобщението, толкова. Беше се облегнал удобно назад в коженото кресло пред бюрото на Чоморо. — Не искаме Запата да отиде в отдела на Фаулър. Той прекрати последното дело.

— Знам. Прочетох за това. Запата полицейска клопка ли е?

Арт кимна.

— Просто го пропуснах в петък, иначе щях още тогава да го спомена.

Чоморо разместваше разни неща по бюрото си.

— Вече го прехвърлих, Арт. Роугън може да се разсмърди — беше обявил отдел 27 — съдебната зала на Фаулър. Ако адвокатът, който бе назначил, бе информиран за случилото се, тогава щеше да знае позицията на Фаулър към подобен род дела. От гледна точка на Роугън, Фаулър беше шанс за клиента й — щеше да отхвърли обвинението. Всеки друг съдия вероятно нямаше да го направи.

Арт се приведе напред.

— Готови сме да загубим едно дело. Но не искаме повече на Фаулър да се падат от тях — да започне ново анулиране и да се прекара програмата.

Чоморо разгърна шумно някакви листове. Животът му беше шумолене на хартия. Не смяташе, че може да постъпи така, както Арт предлагаше. Беше най-малкото неетично. Прокурорът или адвокатът винаги можеха да направят отвод на даден съдия. Един съдия можеше да бъде отстранен от дело заради конфликт на интереси, защото той или тя познават обвиняемия или въобще, без каквото и да е основание, но подобни публични отводи винаги бяха свързани с политически борби, от които губеха и двете страни. Обикновено такива проблеми се решаваха насаме в кабинетите на главния отдел, отговарящ за графика и определени дела просто никога не се възлагаха на определени съдии. Но тук делото на г-н Запата публично беше назначено за разглеждане.