— Г-н Елиът. Обажда се Ивана Тръмп. Трябва да престанете да ме тормозите — Джеф се отпусна върху втория чин. Гласът на Дороти се сниши — Джеф, трябва да дойдеш тук. Няма да повярваш какво открих.

— Какво?

— Не съм сигурна какво точно означава, но Мори го нямаше цяла сутрин и най-накрая се хванах да напечатам документите по материала, върху който работиш, гаранцията на Мей Шинтака, нали така?

— Да. Е и?

— Трябва да дойдеш да видиш допълнителната гаранция към заема. Каза, че ти бил необходим някакъв документ за следа, нещо, от което да започнеш. Изглежда важно. Но предполагам, разбираш, че ще се наложи да ми платиш за информацията.

— Разбира се.

— Няма да е евтино.

Той се усмихна, спомняйки си бартерната система, която бяха разработили през празниците, за да измъкват тайни един от друг — тайни, които нямаха търпение да споделят.

— На твое разположение съм — отвърна той.

Анди Фаулър отново зае мястото си, удари с чукчето и отсрочи процеса за четиринайсети септември, девет и половина часа.

— Ваша светлост! — Пулиъс се изправи.

— Прокуроре?

— Може ли да се приближа?

Съдията кимна и й махна с ръка. Тя се запъти стегнато, без следа от обичайното полюшване.

— Какво има, Елизабет?

— Ваша светлост, с цялото ми уважение, обвинението би желало да разбере естеството на съвещанието ви с адвоката на защитата.

Фаулър, с непокътната тежест, погледна надолу от висотата на положението си. Личеше, че двамата не можеха да се понасят.

— С цялото ми уважение, прокуроре, онова, което правя в кабинета си, не ви влиза в работата. Но — той се наведе, с кръстосани отпред ръце, — но вие сте права, трябва да избегнем всякакъв признак на неприличие. Смятате, че двамата с адвоката на защитата се споразумяваме тайно зад гърба ви, така ли?

— Разбира се, че не, Ваша светлост, аз…

— Но мислите, че може да се стори така на останалите. Оценявам загрижеността ви. Четете ли вестници, Елизабет? Гледате ли телевизия?

Пулиъс го зяпна.

— Да, Ваша светлост, от време на време.

— Тогава сигурно сте забелязали, че убийството на Оуен Неш се сдоби с далеч по-голяма от обичайната публичност.

— Да, Ваша светлост.

— Ами, докато следях случая през последната седмица, ми хрумна, че може би ще е трудно да осигурим справедлив процес в Сан Франциско. Бях почти сигурен, че адвокатът на защитата ще внесе иск за прехвърляне разглеждането на делото на друг окръжен съд. Но, както без съмнение забелязахте, г-н Фримън не подаде такъв иск. Исках да му изясня, че подобно стратегическо решение — ако породи нежелани резултати, — по-късно не би могло да бъде използвано като основание за обвинение в неправилно проведен съдебен процес. Това задоволява ли ви?

— Напълно, Ваша светлост, благодаря ви. Не съм искала да покажа неуважение към съда.

Фаулър си позволи една ледена усмивка.

— Разбира се, прокуроре. Оправдан въпрос.

След като Фаулър се оттегли, Пулиъс изтрополи от съдебната зала, като остави Харди да събира документите им и да я последва. Фримън се приближи до прокурорската банка и каза на Харди, че се надявал да нямало лоши чувства от първоначалната им среща в помещението за свиждане на ареста.

— Изобщо.

— Знаете ли, ако ми позволите един безплатен съвет, не бих препоръчал използването на малкото изпускане на клиентката ми, че е била на „Елоиз“. Тя всъщност не е била.

Харди се усмихна.

— Това изглежда спорно, нали?

Фримън беше бръкнал с ръце в джобовете си и бе преметнал небрежно крак върху ъгълчето на банката на Харди.

— Слушах касетата няколко пъти. По начина, по който се изразявате, ще излезе като подвеждащ въпрос. Това само би представило обвинението в лоша светлина и би ви поставило в неравностойно положение.

— Е, не бихме искали да се случи подобно нещо. — Харди приключи със събирането на документите и затвори куфарчето си — Благодаря за съвета — кимна той. — Ще го предам.

Харди започваше да свиква. Тези адвокати в съда играеха игри без всякакви правила, не се съобразяваха с абсолютно нищо. Как можеше Фримън да има наглостта да даде подобен съвет? За толкова зелен ли го мислеше, че да се хване на един така прозрачен блъф?

Но колкото повече Харди си мислеше затова, толкова повече му се струваше, че като че ли изобщо няма смисъл. Може би не беше блъф, а точно обратното. Което го правеше доста ефективен блъф ако бе така.

Хитро, реши той, докато вървеше по коридора обратно към кабинета си. Нямаше как да не му се възхитиш.

Какво всъщност искаше Фримън? Искаше да спечели. В дело, базиращо се на косвени доказателства като това, ако можеше да накара обвинението да се колебае относно привеждането на което и да било доказателство, това можеше да е само от полза за защитата. От друга страна, погледнато отгоре, съветът му беше разумен — Харди не възнамеряваше да привежда грешката на езика на Мей като доказателство, което да намекне, че е била на борда на „Елоиз“ — защото освен, че само по себе си това беше неубедително, Харди не желаеше да вкарва в официалния протокол собственото си нарушение на закона: посещението при Мей в затвора, без присъствието на адвокат.

Но сега Фримън бе казал на Харди, че нямало да бъде добра идея да го изнася. Със сигурност Фримън едва ли се опитваше да бъде любезен, да помогне на новака. Но съветът му беше нещо, което Харди и без това възнамеряваше да направи.

Което означаваше — какво?

— Защо го отсрочи за утре? Какъв смисъл има?

Не бяха изминали и пет минути, откакто Пулиъс бе напуснала съдебната зала. Сега тя седеше в кабинета си, вратата беше затворена. Когато влезе, Харди бе удивен да види сълзи в очите й. Започна да я успокоява, че той не искал…

Тя го прекъсна и посочи към очите си с двата си показалеца.

— Това е гняв, Харди. Не си мисли, че съм била засегната. Онова копеле…

Харди бе смятал, че ще може да обсъди Фримън и стратегията им, но явно не това щеше да е на дневен ред.

— Сигурно го отсрочи, за да може да прочете делото. Едва тази сутрин е разбрал, че му е било възложено — отвърна Харди.

— Това не е извинение за тона му.

Харди постави куфарчето й върху бюрото и седна срещу нея.

— Може би мрази да се поставят под въпрос съображенията му?

Не мина.

— Ти нямаше ли да го попиташ?

— Не знам. И аз бях любопитен.

— Когато си любопитен, питаш. Това е едно от правилата.

— Не мислех, че изобщо има правила.

Пулиъс впери поглед в него. Очите й още блестяха от сълзите.

— Няма — заяви тя.

31

В това се бе превърнало.

Оуен Неш стоеше на терасата, която се издигаше на двайсет и три етажа от Лас Вегас, кожата му беше мокра от душа. Една хавлиена кърпа бе увита под изпъкналия му корем, новата пура стоеше незапалена в устата му. Той обичаше пустинята, особено сега в здрача. Още беше топло и сухо след изгарящия ден, но водата, която се изпаряваше от тялото му, държеше хладно.

Неш зарея поглед извън града. Планините на хоризонта бяха станали бледоморави. Далече отдолу уличните шумове едва достигаха до него. Чу как Мей спира душа в банята. Облегна се тежко, с двете ръце, на перилата.

Като всмукваше замислено от пурата, той по-скоро усети, отколкото чу как тихите стъпки на босите й крака прекосяват килима зад него. След миг я почувства зад себе си, ръцете й разтриваха голия му гръб. Оуен отново въздъхна, понечи да каже нещо, но Мей му изшътка. Тя разтвори кимоното си и се притисна към него, после мълчаливо го поведе обратно към спалнята и го бутна на леглото.

— Лягай — заповяда му. — Ще ти разтрия гърба.

Започна да масажира раменете му. Мускулите образуваха стегнати възли, но Мей не бързаше. Тя си знаеше работата. Постепенно схващането започна да се отпуска. Той задиша дълбоко, равномерно. За миг си помисли, че може да е заспал, но после го чу как изстена, когато се премести на нов възел.