Върнаха се обратно в коридора на прокуратурата и Харди отключи една от чакалните, предназначени за семействата на жертвите, свидетелите и редки съвещания. Имаше жълто канапе — градската управа отдаваше предпочитанията си на зеленото и жълтото — и съответно кресло. Литография на моста „Голдън Гейт“ в специално „ограничен“ тираж от три и половина милиона екземпляра съживяваше стената.

Джеф се отпусна в креслото.

— Къде се губиш напоследък? Не изглеждаш много добре.

— Просто ново лечение. Затова съм подпухнал и ме дразни светлината. „Преднизон“.

— Стероиди ли?

Джеф се усмихна.

— Това използват. Няма страшно. Така и така няма да ходя на олимпиадата.

Харди го харесваше, не усукваше.

— Добре, та какво е неофициалното? — Той вдигна пръст. — И това е неофициално.

Спомнял ли си Харди миналата седмица след отправянето на обвинението в Общинския съд как стояли в коридора тримата с Глицки и говорели за гаранцията, откъде били дошли парите?

— Естествено. Е, и? Открил ли си нещо?

Репортерът поклати глава.

— Не, не още, може би. Но вие двамата казахте, че имало начин да се изискат полиците.

Харди поклати глава.

— Не и в този случай. Само ако смятаме, че парите за гаранцията идват от престъпна дейност.

— Добре, а как Мей Шин е намерила половин милион долара?

— Какъв половин милион? Трябват й само петдесет хиляди за такса.

Джеф Елиът поклати глава.

— И аз първоначално си мислех така. Но на нея й трябва и гаранция за заема.

Харди кимна.

— Да, нали говорихме вече за това — той отново го предъвка. — Не знам, спестявания? Може да го е наследила? Не разполагаме с данни за нищо нередно. Наркотици или нещо подобно.

— Ами проституцията? Тя е незаконна, нали?

Това беше нещо, върху което можеше да се помисли, но и него вече бяха обсъждали.

— Може би. Технически. Но нито един съдия няма да ни даде разрешение да конфискуваме полиците въз основа на това — той повдигна рамене. — Може би завещанието на Оуен Неш е било прието като гаранция по кредита.

— Дори и ако го е убила? И тогава ли ще ги наследи?

— Това — отвърна Харди — е друга правна битка. За щастие не е моя. Независимо накъде отидат нещата, дори и да получи всичките два милиона, по-голяма част от сумата ще хвръкне по адвокати. Какво толкова имаше неофициално?

Елиът се наведе напред и свали слънчевите си очила. Имаше нещо явно нефокусирано в погледа му, тъмните кръгове около очните ябълки изпъкваха още повече от подпухването. Харди не можа да скрие реакцията си и прекъсна Джеф.

— Сигурен ли си, че си добре?

Джеф се усмихна и торбичките като че ли се повдигнаха малко.

— Изглежда по-страшно отколкото е. Всъщност се чувствам много по-добре — той отново си сложи слънчевите очила. — Хамстерските бузи спадат след известно време.

— Спиш ли изобщо?

Сега усмивката беше широка.

— Не достатъчно — после, със спотаена гордост. — Имам си някого. За пръв път — той присви рамене с преувеличено равнодушие. — Сънят не е чак толкова важен.

— Ах, ти, пес такъв!

— Да, виж… — изведнъж на Джеф му се отщя да говори за това, да го омаловажава, да се фука, като че ли беше някаква обикновена победа. Не бе просто завоевание, беше Дороти. — Както и да е, относно гаранцията, още не разполагам с имена, нищо, което да мога да публикувам, но преди да предприема каквото и да било, искам да защитя източника си.

— И как ще го направиш?

— Измислям правдоподобно обяснение как случайно съм попаднал на някакви полици. Може би не трябваше да ти казвам това?

Харди не му обърна внимание.

— Виждал ли си някакви полици?

— Не — Джеф се приведе напред. Харди реши, че ако си свали очилата, значи лъже. Но той не си ги свали. — Наистина не съм.

— Добре. И искаш аз да съм източника, така ли?

— Анонимно, разбира се. Неофициално.

Харди откри, че си припомня съвета на Фримън в съдебната зала, категоричността на Пулиъс, че не съществуват никакви правила. Това беше покер с големи залози и ако Джеф можеше да предостави на Харди — ох, на обвинението — източника на гаранцията на Мей, това само щеше да спомогне на неговата, на тяхната, кауза.

— Ако нещо от това излезе наяве и аз не мога да обясня как съм се сдобил с информацията си, източникът ми ще си загуби работата, така че си помислих предварително да си осигуря прикритие.

— Но ние няма да конфискуваме полиците.

— Знам, но това няма значение. Просто имам нужда от отговор, ако се повдигне въпроса.

— Не ти давам никакъв отговор, Джеф. Просто ти казвам каква е процедурата, разбираш ли? Начина, по който прокуратурата би го извършила, ако имаше налице известни основания, с каквито не разполагаме.

— Разбрах.

— Напълно?

— Съвсем.

Харди събра цяла купчинка сини боклучета и ги изхвърли в кошчето.

— Добре тогава.

Харди си помисли, че се превръща в параноик, но въпреки това си взе папката вкъщи. В нея беше събрано всичко, с което разполагаха досега, включително и извлеченията от телефонните разговори на Мей Шин. Той спря на „Аргуело“ и „Гиъри“ и изгуби четирийсет и пет минути, за да си извади копия. Не можеше да каже защо идеята му се бе сторила толкова добра — възможно беше Пулиъс да му ги вземе или пък искаше да може да ги преглежда на спокойствие в кабинета си.

А може би се опитваше да защити Анди Фаулър.

Не. Имаше огромна разлика между забиването на нож в гърба, психическия натиск и лицемерието, които явно влизаха в правилата, и чисто неетичното поведение. Щеше да открие каква беше връзката между Анди Фаулър и Мей Шин. После щеше да реши какво да прави. Така поне си мислеше.

Това първо, а междувременно, не искаше някой следовател подтикнат от ревностното усърдие на Пулиъс да открие тази явна връзка и да съсипе живота на Анди. А и всъщност можеше да няма и никаква връзка или да беше съвсем невинна. Въпреки че Харди не можеше да си представи каква ли би могла да е.

Независимо от това, бойскаутът в него сметна, че е най-добре да бъде подготвен. Затова снима цялото дело.

Дейвид Фримън си мислеше, че денят се бе оказал дълъг, но не и неблагодарен.

Това, че делото се беше паднало на Анди Фаулър, бе дар Божи, такъв, на който той, Фримън, винаги се беше надявал, но на който изобщо не бе разчитал.

Нахрани се прилично и изпи няколко солидни питиета в „Буена Виста Бар“ — не родното място, но вторият американски дом на ирландското кафе, — и се качи на електричката в посока Ноб Хил, кръстен на семейство Ноб, които първоначално претендирали, че хълмът е тяхна собственост: Лелънд Станфорд, Марк Хопкинс, Чарлс Крокър и Колис Р. Хънингтън. Самият Фримън живееше тук в един мезонет на пресечка разстояние от хотел „Феърмонт“, точно над „Рю Лепик“, един от любимите му ресторанти.

Но днес не му се прибираше право вкъщи. Съвсем се беше стъмнило и отново бе изненадващо топло. Той седеше на твърдата седалка в електричката, подрусван от стръмния наклон и се полюшваше в такт с движението, обграден от туристи. Нямаше значение.

Беше като всички обикновени хора и въпреки това, някак си, над тях. Гледаше ги със снизхождение, без излишни илюзии. Бяха способни на всичко — трийсет и петте години практика в наказателното право му го бе доказало, — но имаше нещо, което той понякога усещаше в напиращия порив на хуманност и което го връщаше обратно към самия него, към онова, което беше.

Спомняше си защо бе избрал да защитава — а в началото нямаше много слава и още по-малкото пари. Тази област от правото го бе привлякла, защото знаеше, че всеки прави грешки, всеки беше виновен за нещо. Онова, от което се нуждаеше светът, онова, от което хората се нуждаеха, беше прошка и разбиране или ако не друго, то поне да бъдат изслушани. Той сам се описваше като циничен романтик. И трябваше да признае, че често се отегчаваше от себе си.

Слезе от електричката на „Феърмонт“ и реши да удължи вечерта, а с нея и настроението, да се разходи, да размисли. Мей Шин непрекъснато се връщаше към Оуен Неш, и никога не пропускаше да спомене пурите му. Фримън почувства, че от това му се прииска и на него да изпуши една. Отби се в магазина за цигари и си взе една „Маканудо“. Навън, докато я палеше до химическото чистене, един добре облечен мъж се опита да му продаде истински часовник „Ролекс Президеншъл“ за триста долара, Фримън отказа.