Тя стана и се упъти към залата, на около пет крачки пред мъжете. Пауъл изчака малко, докато Харди се изравни с него и му прошепна:

— Желая ти успех.

Беше щастливо усмихнат.

*

Харди излезе от съдебната зала с наведена глава и увиснали рамене. Не виждаше нищо. Цялата постройка се бе срутила. Не само бе провалил клиентката си, беше ликвидирал и репутацията си, като не бе оценил правилно най-прецизния съдия, пред който би могъл да се яви. Играта определено беше честна.

С периферното си зрение зърна Пауъл пред телевизионните камери. Щеше да се възползва от възможността да покаже на телевизионните зрители колко добре изглежда, но нямаше да наруши нареждането на Вилърс да мълчи. В никакъв случай. Вместо това развиваше теории за огромната престъпност напоследък, за начините, по които той би се справил с нея и така нататък, и така нататък…

На Харди му беше дошло до гуша от Пауъл и изведнъж силно му се прииска да се прибере на спокойствие в кабинета си, но ненадейно на пътя му се изпречи Уолтър Теръл. Любителят на теориите. Не би могъл да го упрекне — самият той бе попаднал в същия капан. Ако е възможно нещо да се е случило, това не означава, че наистина се е случило. Или, най-малкото, че може да се докаже, че се е случило. Работата му беше тъкмо да доказва, а не да тъне в догадки. Беше допуснал да му се изплъзне очевидното.

— Изпратиха ме да те повикам — каза той тайнствено. — Един човек горе иска да те види.

Харди спря. Нямаше ли най-после да престанат? Дженифър? Какво ли й бе хрумнало сега? После се зачуди откъде накъде Теръл идва да го повика.

— На седми ли? — попита.

— На четвърти. — Отдел „Убийства“. — Разпитваме майката на госпожа Уит. Мъжът й умря преди два часа. Иска адвокат и Ейб Глицки й обеща да те открием.

Нанси беше отишла в полицията, без да я викат. Лейтенант Франк Батист от отдел „Убийства“, Глицки и Шон Маниън бяха на линия. Не смятаха да връчат на госпожа Дистефано официално обвинение за смъртта на съпруга й, макар че нямаше спор кой я е причинил. Имаха нужда само от писмените й показания, за да уредят формалностите.

Нанси седеше на тапициран с изкуствена кожа стол в една от стаите за разпит. Както бе облечена, с превръзката на носа и синините по лицето, би могла да мине за трийсет и петгодишна, точно както дъщеря й би могла да мине за двайсетгодишна.

Харди кимна сдържано на насъбралите се хора, заяви, че трябва да поговори с нея насаме пет минути, влезе и затвори вратата.

Нанси го посрещна с усмивка. Дишаше учестено, стори му се пребледняла.

— Добре ли сте? Трябваше ли да излезете от болницата?

Тя кимна.

— Изписаха ме тази сутрин. Чувствам се малко слаба, това е всичко. Може би тук ще се съвзема. Така или иначе, надявам се да видя Дженифър.

— Вероятно ще успеем да го уредим по-късно. Какво точно искат от вас полицаите?

— Не знам. Инспекторът… когото видях в болницата, Маниън, ако не се лъжа… първо ми каза, че нямало да ме обвинят официално, но после, когато Фил… — Тя въздъхна и продължи: — Когато Фил умря, по-младият дойде при мен и ме попита дали ще им сътруднича.

— Дали ще сътрудничите? Това ли ви попита?

Имаше нещо нередно. Независимо дали ще я обвиняват или не, нямаше никакъв смисъл да я държат тук толкова дълго в това състояние. Чудеше се и защо е цялото това събрание отвън — Батист, Глицки, Маниън, Теръл… Всички те чакаха, за да вземат показанията на Нанси Дистефано? При положение, че не искаха да я обвинят?

— Разговаряхте ли вече с тях? — попита Харди.

Но преди Нанси да успее да отговори, пред вратата се чу отчетлив шум. Станаха и Харди отвори. Бе дошъл самият Кристофър Лок, следван от Дийн Пауъл и половината телевизионни камери на Америка.

Нещата започваха да се проясняват.

Харди не удостои Лок даже и с поглед — отношенията помежду им бяха изяснени още преди година. Излезе във фоайето, заобиколи Лок и застана пред Пауъл.

— Дийн, знаеш ли, че това е възмутително? Да не казвам, че е обидно.

Теръл се отдели от глутницата и обясни на Пауъл:

— Нанси Дистефано поиска адвокат.

_Откъде накъде Теръл трябваше да му обяснява?!_

— Нямам представа за какво говориш — отговори Пауъл на Харди.

— Ще ти обясня за какво говоря. — Пространството продължаваше да се изпълва с помъкнали снимачна техника човешки същества. — Говоря за този цирк с медиите. Говоря за трагедията на тази жена — посочи я с палец, както беше застанала пред вратата, — за която искаш съдебните заседатели на дъщеря й да прочетат утре, докато си пият кафето и която искаш да използваш, за да се покажеш по телевизията поне още веднъж преди изборите.

— Това е нелепо!

— Не мисля. Мисля, че нарочно си изпратил Теръл да слухти край болницата и ако умре бащата на Дженифър, да покажеш майка й, убийцата по телевизията на целия свят. Каквато майката, такава и дъщерята, нали?

Франк Батист беше свястно ченге и макар в стаята да имаше по-големи от него в йерархията, си даваше сметка, че той отговаря за това помещение. Пристъпи към журналистите и извика:

— Моля да напуснете. Зад онази врата. — Разпери ръце и започна да ги изтласква. — Ето там, отзад, Благодаря ви. — Когато всички напуснаха, той затвори вратата и се усмихна. — Сигурен съм, че ще изчакат.

Лок реши да се намеси.

— Решението дали да се връчи обвинение или не взема прокуратурата, а не полицията.

Маниън, независимо от присъствието на главния прокурор, не смяташе да се предава, след като поставяха под въпрос професионализма му.

— Вижте какво, описал съм всичко с най-големи подробности. Ако смятате, че не е било самоотбрана, можете да ми вземете значката.

— Не съм казал, че не е. — Лок, както винаги, изчакваше, за да види накъде ще задуха вятърът. — Казах само, че решавам аз.

Харди не можеше да оспори това, но не то бе главното.

— Защо тогава Дийн е тук, Крис? Искаш ли да ми обясниш?

Лок се зачерви, но се съвзе бързо.

— Дийн Пауъл е мой помощник и има пълното право да е тук.

Батист отново взе думата:

— Няма спор, господин Лок. Значи сте решили да арестуваме тази жена, така ли? Да я качим ли горе, за да уредим формалностите?

Харди не познаваше Батист много добре, но реши, че е достоен за възхищение. В тона му нямаше никаква ирония или подигравка. Беше изключително коректен. Чисто и просто попита главния прокурор дали да предприеме следващата административна стъпка или не.

Освен това предизвикваше Лок да свали картите.

Лок остана на място, без да каже дума. Дори и без журналистите, фоайето бе пълно с хора и прекалено затоплено — Лок, Батист, Пауъл, Теръл, Маниън, Глицки, Нанси, Харди, трима други служители от отдела, попаднали случайно. Главният прокурор погледна за първи път Нанси Дистефано, която уморено се бе облегнала на стената със скръстени на гърдите ръце.

— Не съм прочел полицейския доклад — каза той накрая. — Когато го прочета, ще реша какво да правя.

Пауъл тръгна след него, като се провикваше „Без коментар“, докато не се измъкнаха от тълпата журналисти отпред.

Настъпи тишина. След малко Батист се обърна към Теръл:

— В прокуратурата наемат свои собствени следователи, Уолт. Защо не кандидатстваш направо? Ще дам ход на документите ти веднага. — И влезе в кабинета си.

Харди отиде при Нанси, която изглеждаше така, сякаш всеки миг може да припадне. Заведе я до стола, помогна й да се отпусне върху него. Беше изтощена. Дойде и Глицки.

— Каза, че иска да се обади на Фримън или теб. Обясних й, че ти сигурно си по-близо.

Харди сложи ръка на рамото му и леко го стисна за благодарност.

— Искаш ли да те закарам у дома, Нанси?

Нанси очевидно изпитваше болка, но вдигна очи и поклати глава.

— Бих искала да видя Дженифър. Ако е възможно.

След кратка почивка Нанси се възстанови достатъчно, за да стигне до асансьорите и да се изкачи до седмия етаж.