— Господин Харди?

— Май трябва да си тръгвам. Благодаря ви, че ми отделихте време. Помогнахте ми.

Стоун се ръкува с него и го изпрати през коридора до пътната врата.

— Знаете ли… имам още един последен въпрос — каза Харди. — Ако нямате нищо против. Какво стана с акциите, които не са били продадени?

Поредната административна подробност, която Стоун нямаше нищо против да сподели.

— Част от тях продължават да са непродадени и са включени в активите на центъра. От тях раздаваме премии. Или заплащаме услуги.

— Например, адвокатски хонорари?

Стоун се усмихна.

— Да. И адвокатски хонорари. Господин Бакмън направи голям удар преди време. Тогава си мислехме, че ние правим удар, при това голям. Евтини хартийки срещу квалифицирана юридическа помощ. — Стоун все още се възхищаваше от прозорливостта на Бакмън. — Крейн обикновено ни таксуваше по двеста и петдесет на час. Бакмън предложи да уреди всички административни въпроси около промяната срещу петдесет хиляди акции. Пресметнахме, че ще са му нужни около сто часа, за да приключи с всичко, а акциите струваха две хиляди и петстотин долара — по онова време. Изгодата беше несъмнена и бордът се съгласи. Впоследствие се оказаха не сто, а триста часа, така че бяхме още по-доволни.

— Петдесет хиляди акции?

— По пет цента едната. Нищо и половина. Сега, разбира се, нещата са по-различни.

Харди чакаше.

— Е, никой от нас не може да се оплаче. Не бива да завиждаме на господин Бакмън. Той положи големи усилия и направи всички ни далеч по-богати. Грях ли е това?

— Колко получи той?

Стоун присви устни и се усмихна отново.

— Предполагам, че данните вече са публикувани. Малко повече от седем милиона.

Харди повтори цифрата. Бавно, на глас.

Стоун беше съгласен, че сумата е солидна.

— А сега по-добре се приберете вкъщи и легнете. Вземайте по един аспирин на четири часа.

— И пийте много течности — добави Харди.

Докторът се усмихна.

— Точно така. После ми изпратете петдесет долара за съвета. — Усмивката се превърна във весел смях. — Пошегувах се. По силата на навика.

Но не се прибра у дома.

Дейвид Фримън се бе събудил и дирижираше симфоничен концерт — непознат за Харди — във всекидневната си. Влезе при него, хвърли чантата си на пода и се стовари тежко на канапето, като метна върху себе си две възглавници, за да му е по-топло. Фримън бе в стихията си.

Харди задряма.

Когато се събуди, мъглата все още беше пред прозорците. Дейвид го бе завил с одеяло и преглеждаше някакви документи на масата. Беше тихо.

— Колко е часът — попита Харди. Чувстваше костите си толкова натежали, че не бе в състояние да вдигне китката си.

— Минава два — отговори Фримън. — След тежко дело и аз обикновено се разболявам.

— Не мога да съм болен — отбеляза Харди и се надигна. Опитът не беше особено успешен. — Защо съм тук? — попита той себе си.

— Защо сме тук? Какво е животът? Ето това са големите въпроси. Затова те харесвам. Искаш ли да хапнеш? Аз умирам от глад.

— Не мисля, че мога да хапна и залък.

— Добре. — Фримън отиде до хладилника и започна да рови вътре.

— Петдесет хиляди акции. — Въздъхна Харди.

Ровенето престана и главата на Дейвид се показа над отворената врата.

— Какво?

— Седем милиона.

— Искаш да кажеш, че е взел петдесет хиляди акции плюс седем милиона? Сбъркали сме си професията.

— Не. Получил е петдесет хиляди акции и цената им впоследствие се е покачила на седем милиона.

Фримън се отказа от търсенето на нещо за ядене, прекоси малката всекидневна и седна на канапето. Лицето му изведнъж доби разтревожен вид. Той почеса небръснатата четина по брадичката си.

— Взел е акции, вместо хонорар? Той ли е бил шефът на фирмата?

— Взел е акции вместо хонорар. И не е бил шеф.

Фримън погледна тавана.

— Каква е била цената на акциите?

— По пет цента едната. Какво мислиш?

— Мисля, че може би си попаднал на нещо.

— Аз също. — Харди имаше нужда от подкрепа, от съвет, от потвърждение на фактите. Повече не можеше да си позволи да се провали. — Само че не знам какво е то.

Фримън разсъждаваше, проверяваше аргументите, съпоставяше. Той стана и отиде до прозореца, вгледа се в мъглата. Харди отново се разтрепери, после започна да се поти. Хвърли одеялото и отново му стана студено.

Фримън се обърна и го изгледа неодобрително.

— Не изглеждаш добре — отбеляза той, отиде до канапето и седна до Харди, за да сподели мислите си.

Голяма юридическа фирма като „Крейн и Крейн“ не би позволила на някой от младшите съдружници да приеме акции без стойност, вместо твърдо почасово заплащане. Джоди Бакмън, млад и амбициозен, може би се бе споразумял с „Пакрим“ или отнякъде е имал информация за това, какво се готви в бъдеще. Фримън не би могъл да е сигурен за подробностите — никой не можеше да бъде, — но смяташе, че Бакмън е предложил на центъра идеята за продажбата.

В това не би имало нищо лошо, ако не беше старшият управляващ партньор Симпсън Крейн. Бакмън бе работил около триста часа, за които би могъл да получи пари по установената тарифа, но не бе донесъл нищо на фирмата. Симпсън може би беше разговарял с него за това, може би самият Бакмън бе поискал разрешение, предварително, но така или иначе, ако Крейн бе от тези, които са готови да приемат акции на стойност две хиляди и петстотин долара, вместо седемдесет и пет хиляди долара в брой, нямаше да притежава просперираща юридическа фирма.

Би отказал подобна операция и по този начин би провалил плановете на Джоди — както за напредък във фирмата, така и за скорошно забогатяване. Може би дори и годежът му за милионерката Маргарет Морънси би бил изложен на опасност.

Ако единствено Симпсън Крейн е пречел на Бакмън да постигне това, което е искал в живота си, ако го е заплашил, че ще дръпне килимчето изпод краката му, дали Бакмън би го убил? Може Крейн дори да го е заплашил, че ще го уволни. Поне Фримън би постъпил точно така.

— Ето, това е — завърши той. — Как ти харесва?

Харди чувстваше пареща болка в очите и гърлото му бе пресъхнало, но бе изслушал всичко с внимание. Това не беше далеч от собствените му предположения. Сега оставаше само да се докаже.

— Прекрасно — отвърна той. — Гаджето ми щеше да полудее от радост.

Фримън го изгледа, както се гледа марсианец. Харди трепереше и трябваше да се прибере у дома колкото се може по скоро. Остави го на канапето и отиде до кухнята, за да повика такси по телефона.

Въпреки добрите съвети, нямаше никакъв шанс да се прибере у дома. Нямаше време за това. Във вторник сутринта щеше да се изправи пред Вилърс и ако не успееше…

Но преди това имаше един последен шанс. Може би с малко късмет…

Обади се на Франи от летището и прие очаквания гняв. Имаше право да му се сърди. През последните месеци не беше никакъв баща и съпруг, но смяташе да се издължи съвсем скоро. Беше научил нещо от това дело. Много неща. Бе попаднал във водовъртежа на безумието, но щеше да се измъкне оттам. Да се занимава с нещо друго или със същото, но по друг начин. Веднага, щом свърши.

Щом свърши.

Франи щеше да разбере, когато й минеше ядът. Самата тя не би искала той да постъпи иначе… нали бе настояла да направи всичко възможно, за да открие истината за смъртта на Лари Уит? И на Мат. Заради Дженифър. Целта му беше точно това и щеше да стигне докрай. На всяка цена.

51

Самолетът трябваше да кацне един час преди здрачаване. Когато обявиха, че се снишават, Харди спеше на мястото си до прозореца, увит с одеяло. Отвори очи и погледна навън. Два или три пъти по-голямо от обикновено, слънцето блестеше в червеникавата мараня над океана. Долу се виждаше плетеницата от магистрали, проточили се из долината, Холивуд, задръстени от автомобили. Пасадина от това разстояние не приличаше на платен паркинг.