Тя го изгледа въпросително. Щеше ли да прояви отзивчивост? Или я бе разочаровал? Така или иначе, изглежда й беше все едно. Май всичко това й се струваше интересно. Тя беше от друг отбор. Може би играеше по други правила, които той не познаваше.

— Та, докъде стигнахме?

— До въпроса, откъде познавам Джоди. Не го познавам.

За миг в очите й се пови нещо… страх? Раздразнение?

— Не сте полицай, нали?

— Защо? Да не би Джоди да си има неприятности с полицията?

— Няма причина. А вие не ми отговорихте.

— Казах ви, адвокат съм. Не съм ченге.

Тя се облегна назад и скръсти ръце под бялото парче плат. Лицето й остана невъзмутимо.

— Какво си мислите, че е направил? Оставете го на мира най-после.

Харди кимна.

— Да, това е казал господин Келсо и на инспектор Рестофър. Само че аз действам самостоятелно. Аз не съм от полицията и се опитвам да спася живота на клиентката си.

Разказа й набързо за Дженифър и когато свърши, Маргарет Морънси отпусна ръце и отпи глътка лимонада.

— Само че Джоди не се е обаждал на Франк… господин Келсо. Аз му се обадих. Джоди не знаеше нищо за това и мисля, че още не знае.

— А защо му се обадихте?

— Защото, господин Харди — тя се наклони напред, — защото Джоди няма нужда от такива неща. Той е много чувствителен човек и не е направил нищо лошо. Този Рестофър изникна изневиделица и започна да го разпитва, като че ли е престъпник. Обвиненията му бяха абсурдни и само късаха нервите на Джоди. Знаете ли какъв човек е той?

— Знам само, че ви е годеник. Нищо повече.

— Тези като него са едно на милион, това е истината. През по-голямата част от времето помага на хората. Започнал е отникъде, а сега е сред елита на града. Набира средства най-малко за двайсет каузи… затова го няма и сега. Организира благотворително първенство по голф. Съдружник е във фирмата и печели добре. Освен това е мой годеник, така че не може да става дума за пари.

А може би, едно на милион, Джоди не я обичаше, не я желаеше, бе си уредил брак по сметка, за да разполага с още повече пари, с власт. Изглежда в тези обществени кръгове браковете бяха по-скоро стратегически съюзи, а не следствие на чувства. Връзките и лоялността може би бяха по-стойностни от обикновеното сексуално привличане. Харди нямаше представа, просто мястото му не беше сред тези хора.

И почти не му бяха останали сили.

— Джоди каза ли изрично, че Рестофър го е обвинил в каквото и да било?

— Не директно, но е било очевидно, че го подозира в някаква нечестна игра около смъртта на Симпсън Крейн, което е пълен абсурд. Боже мой! Симпсън му беше като баща! Когато го убиха, Джоди плака със сълзи, като малко дете! Видях го с очите си, бях там. Господин Харди, подобно нещо не може да се изимитира.

Харди не беше убеден в последното.

— Освен това — продължи Маргарет Морънси, — всички знаят кой уби Симпсън Крейн. Уби го проклетият профсъюз. Бяха врагове. Крейн твърдо вярваше, че профсъюзите унищожават страната и аз мисля, че беше прав… И бе подгонил корумпираните им лидери. Биваше го за тази работа. Някой от тях го е убил или е поръчал убийството му. Те са способни на това.

Харди понечи да я попита дали изобщо някога е разговаряла с работник, но предпочете да си замълчи. Целта му не беше да променя възгледите и живота на госпожица Морънси.

Неочаквано тя стана, отиде до брезентовия навес и взе една кърпа. Уви я около гърдите си. Не беше станало по-студено. Ако в началото това бе означавало покана, сега тя бе оттеглена.

Харди стана.

— Благодаря ви за разговора.

Тя се приближи и сложи ръка на лакътя му.

— Наистина бих желала да оставите Джоди на спокойствие. Той не е човекът, когото търсите.

— Благодаря ви за разговора — повтори той. — Приятен ден.

Телефонът звънеше. Часовникът до леглото показваше шест и половина и в първия момент Харди не можа да си спомни къде се намира, дали е сутрин или вечер. Последния път бе заспал по светло и се бе събудил чак сутринта. Зачуди се дали не се е случило същото.

Вдигна слушалката. Беше Джоди Бакмън, самата любезност.

— Здравейте. Маргарет ми каза, че сте се отбили. Съжалявам, че не се видяхме. А за това, че не се обадих… съжалявам. Наистина имах много работа и просто забравих. Съжалявам. Получих съобщението ви, но нямах време да ви потърся, защото щях да закъснея. Истинска лудница. Знаете как е понякога. Искате ли да се видим?

— Тази вечер е изключено. Мъча се да се преборя с настинката си.

— Добре, какво ще кажете за утре? Още ли ще сте тук? Ако сте свободен за обяд, елате в Сити Клуб. Имам запазена маса и готвят фантастично. В дванайсет, става ли?

— Разбира се — отговори Харди.

— Добре тогава, до утре. Знаете ли къде е?

Харди каза, че ще го открие и Бакмън затвори.

Отпусна се назад на леглото и затвори очи. Почувства, че се движи, сякаш стаята се завъртя. Изправи се отново.

Нещо пропускаше. Беше важно, може би най-важното, но не знаеше какво е то. А му беше толкова трудно да мисли… Минутите минаваха. Задряма, както беше седнал. Телефонът след малко пак иззвъня.

— Още ли си болен?

— Още.

Гневът на Франи се бе изпарил и бе заменен от тревога.

— Защо не се прибереш, Диз. Трябва да отидеш на лекар.

Каза й за уговорената среща на следващия ден. При всички случаи след нея нямаше какво повече да прави в Лос Анджелес. Но за нея трябваше да остане непременно.

Тя престана да настоява. Добре, щом така трябва… Децата са добре… Ребека тъгува за теб… не е опит за събуждане на чувство за вина, а факт… тя, Франи, жена му, ако все още си спомня, също тъгува… Ще направи ли опит да се пази и да се грижи за себе си?

Каза й, че ще се опита. Нямаше голям избор. Не можеше да отиде никъде за вечерта в това състояние и трябваше да пази стаята. Щеше да заспи още сега, чак до сутринта, херметично затворен. Щеше да се прибере утре.

Влезе в банята, изпи още два аспирина с две чаши вода. Лицето му изглеждаше изпито и жълтеникаво. Отиде до прозореца, за да затвори щорите и погледна навън. Над градските улици бе увиснал червен диск. Билото на планината беше в алено, камъните хвърляха диамантени отблясъци. Опря се с ръка на стената и се облегна.

Долу спря кола, от нея излезе човек и отиде до багажника. Извади малък куфар, огледа се, затвори багажника и веднага, без излишни движения влезе в хотела.

Харди дръпна щорите, легна и се уви.

Почувства се както у дома — глупави страхове, параноя.

Но фактът, че разбираше това, не му помагаше никак. Изведнъж реши, че трябва да се махне от хотела. Беше дал на Джоди Бакмън номера на стаята, беше му казал, че ще прекара нощта в нея.

Джоди Бакмън, който според теорията на Харди бе наел човек, за да види сметката на Симпсън Крейн и жена му, на Лари и Матю Уит. Сега единствено Харди стоеше между него и онези седем милиона долара…

Нямаше много багаж. Облече новите дрехи, прибра старите. Когато излезе в коридора, там нямаше жива душа.

Асансьорът се отвори и вътре видя мургав, добре облечен мъж. Носеше куфарчето, което бе видял от прозореца. Поне приличаше на него. Мъжът излезе и се разминаха. Докато вратата се затвори, Харди видя, че онзи разглежда номерата на стаите.

52

Джоди Бакмън закъсня двайсет минути и ако се изненада, когато видя, че Харди все още седи и го чака на масата, която бе запазил, не го показа с нищо. Треската бе утихнала след още дванайсет часа в един мотел край Глендейл. Но Харди все още се чувстваше като разнебитен.

Когато се събуди, си позволи да се чувства като идиот в продължение на две минути. Ала все пак се бе събудил, което беше утеха, а може би дори и оправдание. Може би го бе направил заради умората и треската. Без никакви сериозни причини. Но, беше факт. Смени хотела. Най-вероятно постъпката му бе глупава и излишна. Е, щеше да се примири с това.