— За някои хора това са много пари, госпожо Уит, но ще приема думите ви.

— Имахме и влог за образованието на Мат. — Дженифър нямаше представа накъде я води Пауъл и реши да бъде услужлива. — И там бяха някъде около двайсет.

— Ами за къщата?

Харди скочи.

— Ваша светлост, каква е целта на всичко това?

Пауъл се обърна към него, после пак напред.

— Ще обясня каква е, ваша светлост. Тук ясно личи, че убийствата са извършени от алчност. — Вдигна нагоре банковото извлечение и се обърна към Дженифър. — Госпожо Уит, колко пари имаше в банковата сметка, чиито извлечения получавахте в пощенската кутия, в деня на ареста ви?

Дженифър се вгледа в ръцете си.

— Ако не си спомняте, ще ви кажа аз. Всичко е записано тук. Става дума за малко повече от триста хиляди долара, госпожо Уит. Това са парите, които сте успели да откраднете от съпруга си за седем години. Пари, от които сте лишили собственото си семейство.

Дженифър окончателно загуби самоконтрол.

— Ние никога не излизахме! — извика тя. — Не разбирате ли? Никога никъде не ходехме! Той не ми позволяваше да върша каквото и да било! Нямате представа какъв живот беше това, какъв беше _той_! Дори не разбра, че ги няма…

— Но онази сутрин е разбрал, нали, госпожо Уит? И вашият обичан Мат се оказа пред дулото на пистолета…

— Възразявам!

— Не, не сте сграбчили оръжието в гнева си от караницата… Планирали сте всичко най-внимателно…

— Ваша светлост, възразявам!

— Качили сте се горе, за да вземете пистолета…

— _Възразявам!_ — Гласът на Харди бе отишъл няколко октави нагоре. Вилърс удари с чукчето. Пауъл не обърна никакво внимание и продължи да крещи на Дженифър:

— И тогава изведнъж е настъпил моментът да действате. Той ви каза, че ще си вземе онези пари, така ли беше? — Доближи се на сантиметри от лицето й и извика: — _Затова ли го убихте?_

Дженифър изведнъж стана, измъкна се от преградата и се хвърли към Пауъл.

— _Не! Не съм го убила аз, копеле гадно!_

— Седнете на местата си! Всички! Господин Пауъл… — Вилърс продължи да удря с чука.

Дженифър пищеше, извън себе си.

— Ред! Пазете тишина! Пристав!

Но приставите изчакаха Дженифър да се укроти сама и отново да седне.

Пауъл я гледаше втренчено. Раменете му увиснаха.

— Не можах да разбера само едно — каза той съвсем тихо. — Защо беше нужно да убивате Мат.

После се обърна и заяви, че няма повече въпроси.

Съдебните заседатели гласуваха два пъти и се съвещаваха два часа и седемнайсет минути. Бяха, както изискваше законът, единодушни. За смъртно наказание.

Част пета

50

Харди се събуди плувнал в пот, задъхан, зелената стая го поглъщаше, газът с дъх на бадеми изгаряше трахеята, дробовете му, раздуваше ги до пръсване, караше го да агонизира — събуди го писъкът в съня му. Ако беше в реалността, този писък нямаше да се чуе, щеше да бъде задушен, преди да се роди.

Всичко беше наред. Беше в спалнята, Франи спеше до него. Часовникът край леглото показваше три и нещо — беше спал почти два часа.

Стана и отиде до банята, за да наплиска лицето си с вода. Потеше се — косата му беше залепнала за главата. Изпи таблетка аспирин и дръпна кожата около очите си — тъмните кръгове отдолу не изчезнаха.

Седна във всекидневната, без да се облича. Беше студено — по-студено от всякога. След малко чу стъпки, дойде Франи.

— Лош сън? — Седна на коленете му и го прегърна. — Лепкав си.

Не беше в състояние да говори. Тя приглади косата му, притисна се към гърдите му.

— Ще донеса одеяло.

Когато се върна, Харди трепереше. Не можеше да спре. Франи го зави с одеялото и отиде да вземе още едно. Когато се върна, той се беше отвил и дишаше тежко. Франи го уви отново с двете одеяла и пипна челото му — гореше.

Събуди се отново. До сутринта изглежда оставаше още много време. Все още беше на креслото. Вслуша се в тъмнината, за да чуе нещо отвъд обичайните звуци на заспалата къща — дишането на Франи край него, бълбукащият аквариум в спалнята им.

Нещо — струваше му се, че е звук — се бе промъкнало в съзнанието му.

Полазиха го студени тръпки и изведнъж го обзе страх. Какво щеше да стане, ако някой е разбрал какво е научил?

Не си спомняше кога си е легнал. Не си спомняше как се е оказал в креслото, защо Франи е до него. Махна одеялата и си помисли, че може да се е върнал и да е припаднал.

Ами неговите пистолети?

Пистолетите му, от времето, когато беше ченге, бяха заключени в сейфа. Когато преместиха Ребека в бившия му кабинет, извадиха сейфа и го сложиха на най-високия рафт в шкафа зад кухнята. Стана с усилие и отиде да провери. Запали всички лампи по пътя си.

Сейфът не беше пипан.

Отвори го. Пистолетите бяха там. Изглежда губеше допир с реалността. Никой нямаше намерение да го закача. Не тук. Не и в неговия дом.

После му хрумна, че Лари Уит може би си е мислил същото. И Симпсън Крейн… Застреляни със собственото им оръжие. У дома им.

Нелепо.

Взе едрокалибрения пистолет и отиде да провери — стаята на Винсънт, на Ребека, спалнята. Мина през кухнята, трапезарията, всекидневната, върна се в дългия коридор. Нищо. Изглежда полудяваше.

Погледна зареденото оръжие в ръката си и му мина през ум, че точно така стават нещастията. Полутъмна къща, някой — жена ти или детето — се появява неочаквано, ти го вземаш за крадец, за някой, който те заплашва…

Върна се при сейфа и заключи проклетата играчка. Изведнъж се сети. Краката му омекнаха. Беше твърде кошмарно дори да си го помисли. Трябваше да седне.

Лари в края на краищата е ударил Мат. Не само веднъж. Може би Мат се е появил по време на скандала и е взел страната на майка си, може би е настоял баща му да я остави на мира, може би Лари в яда си го е ударил с дръжката на пистолета… после си е дал сметка какво е направил, разбрал е, че не може да го скрие и че няма връщане назад… Мат — със счупена челюст, осакатен завинаги, живо доказателство за това, какъв всъщност е баща му. Край на кариерата, на педантично подредения, организиран живот, в който всичко е под пълен контрол… И в този момент идва единственото възможно решение… Мат лежи на пода край вратата на банята, Дженифър го моли да престане. Единственото решение — да се унищожат доказателствата. Куршумът ще заличи всякакви следи, няма да се разбере, че е осакатил сина си. Никой не би могъл да твърди това.

И няма да остане нищо. Никакъв смисъл да продължава да живее. Насочва дулото към себе си.

Само че преди това се обръща към Дженифър и казва: „Ти си виновна за всичко“. И тя, в този момент _му вярва_, защото е такава, каквато е.

Харди, седнал на пода, стигна до края. Разбира се, че не би могло да се е случило така. Изхвърленият в контейнера пистолет изключваше такава възможност.

Освен ако… ако Дженифър сама не е изхвърлила оръжието, защото се е самообвинявала за скандала, защото наистина е била убедена, че тя е виновна за всичко. Така Лари няма да е засегнат. Безценната репутация на доктор Лари Уит ще бъде спасена. И тя, Дженифър, ще си получи каквото заслужава за това, че е предизвикала скандала, за това, че е такава, каквато е.

Прекалено объркано. Едва ли е било така.

Но някои факти сочеха тъкмо в такава посока — например, категоричното й отричане, че е убила мъжа си и сина си. И — от мисълта го побиваха тръпки — особеностите на характера й напълно отговаряха на такъв тип поведение. Самоомраза, чувство за вина, нуждата да бъде наказана. Защото първата й реакция е било гузното чувство за радост от факта, че Лари е мъртъв. Мразела го е, ненавиждала е всичко, което е правел. Макар че едва е понесла смъртта на Мат физически, това не е намалило — поне в първия момент — радостта. Че _Лари_ вече го няма. Че най-накрая се е освободила от него.

И след като е могла да изпитва подобна радост веднага след смъртта на сина си, може би е решила, че наистина няма душа и че напълно заслужава наказанието, което обществото иска да й наложи. Дори е готова да помогне. Направи тъкмо това. Сама срещу себе си.