— За Бога! — скара му се Тереса.

— Въплъщение на съвършенството — каза той, което му напомни за една друга фраза. — „И сега жената е довършена“.

— „Мъртвото й тяло носи усмивката на осъщественото.“

— Какво?

— Вторият стих от поемата — каза Тереса.

— Мили Боже! Истинска поема ли е? — Няколко от съдебните заседатели се обърнаха към него, беше повишил глас. Виктория също го погледна и сви устни, сякаш за да му каже „Шшшшт“.

— „Край“ на Силвия Плат — каза Тереса.

Стив имаше бегли познания по отношение на поезията. Олаф и лайната, които няма да изяде. Няколко яки стиха на Карл Сендбърг, които беше научил в колежа. „Питсбърг, Янгстаун, Гери, правят стоманата си с мъже.“ И кратко стихне, което започваше така: „Веднъж едно момиче от Червения Китай.“ Не можеше да каже заглавието на нито една от поемите на Плат, но беше чувал за нея, главно от филма с Гуинет Полтроу.

— Силвия Плат се е самоубила, нали? — каза той.

— Няколко дни след като написала „Край“.

— Охо!

Парченцата от мозайката се подреждаха. Беше решил, че Барксдейл сам е написал стиха. Но не. Беше откраднал истинска поема и след това беше създал няколко анаграми. Сега Стив си спомни бележката, която Барксдейл беше пратил на жена си в деня преди смъртта си. Виктория я беше нарекла „старомодна“.

— Тереса, знаеш ли откъде е този стих? Нещо като „Най-скъпа моя. Никой не би могъл да бъде толкова добър от началото чак до края“.

Тя мило му се усмихна, като търпелива учителка към изоставащ ученик.

— „Най-скъпи мой… Никой не би могъл да бъде толкова добър, колкото си ти от първия ден до сега.“

— Точно така! На Плат ли е пак?

Надяваше се. Защитата му се оформяше.

— Не, не го е написала Силвия Плат.

— По дяволите! — Стив беше разочарован. Реши, че е открил нещо. Самоубийство. Но ако „Най-скъпи мой“ не беше от Плат, какво друго му оставаше?

— Вирджиния Улф го е написала — каза Тереса. — Това е прощалното писмо до съпруга й, преди да се самоубие.

— Да! — Стив я прегърна. — Красива си, Тереса!

Тя се разсмя.

— Ти си луд човек, но ако бях четирийсет години по-млада…

— Мога да отговоря на въпроса ти веднага.

Тя вдигна глава, не знаеше какво точно иска да й каже.

— Ще отърва тази пачавра — рече Стив.

43.

Значението на общото благо

— Чарлс открива изневярата на Катрина и затова се самоубива? — каза Виктория. — Какъв смисъл има това?

— Виктория е права — намеси се Катрина. — Ако е щял да убива някого, то това е трябвало да съм аз.

— Вие двете слушате ли ме? — попита Стив. — Това е страхотна защита.

Седяха в празната съдебна зала. Преди минути съдебните заседатели бяха положили клетва, застанали мирно с вдигнати ръце като послушни малки скаути. Обещаха да решат делото само с оглед на доказателствата и инструкциите на съдията. Стив погледна да види дали не бяха кръстосали пръстите си.

После съдия Хирам Торнбъри прочисти гърлото си и каза:

— Тъй като времето напредна, съдът се оттегля до утре сутринта.

Стив отбеляза, че часът беше само три и трийсет, но Негова милост обичаше да изпреварва задръстванията до дома и да изиграе девет дупки преди мръкване. След като съдебната зала се изпразни, Стив каза на Виктория и Катрина, че Чарлс се е самоубил. В продължение на десет минути двете жени се опитваха да разбият теорията му.

— Чарли не правеше нищо без чужда помощ — каза Катрина, — включително не се надървяше.

— Основаваш всичко на тази поема? — Виктория поклати глава.

— Чарлс е бил образован мъж — отвърна Стив. — Събирал е книги. Спонсорирал е семинари „Жените поети, изтерзаните души“.

— Много неубедителни доказателства — каза Виктория.

— Стига, Вик. Какво е първото нещо, което ми каза за Чарлс?

— Все му се искаше да докаже, че е най-умният мъж на масата.

— Точно така. Не виждаш ли как всичко си идва на мястото? Чарлс прави анаграма от стих на Силвия Плат, написан дни преди да посегне на живота си. Цитира прощалното писмо на Вирджиния Улф, след това се удушава с помощта на уред, който може сам да контролира.

Виктория беше прехапала долната си устна и мислеше.

— Няма смисъл. Чарлс е бил бесен на Катрина. Ако умре, докато още са женени, тя наследява дял от имуществото му.

— Не и ако я обвинят в убийство — каза Стив.

— Значи Чарли ме е натопил? — попита Катрина, която непрекъснато въртеше глава наляво и надясно, наблюдавайки тенис мача между двамата си адвокати.

— Това е моето предположение — каза Стив. — Някои убийци опитват да прикрият престъпленията си като самоубийства. Чарлс е обърнал нещата обратно. Самоубил се е и го е замаскирал като убийство.

— Тогава защо е написал бележка, която може да го издаде? — попита Виктория.

— Той не се издава направо. Три анаграми на начална фраза, която трябва да бъде свързана с поема. Кой би се досетил?

— Не и аз — каза Катрина и повдигна рамене.

— Един последен шанс да докаже, че е по-умен от останалите — каза Стив. — Смее се от гроба.

— Още не ми се вярва — намеси се Виктория. — Никой мъж не би сложил край на живота си, за да прекара жена си с някакви пари.

— Не го е направил за това. Това е само сиренето върху хлебчето.

— А сьомгата? Каква е?

— След като Катрина е разбила сърцето му, Чарлс не е имал за какво да живее — каза Стив. Пусна няколко пробни балона.

— Чарли не беше такъв — прекъсна го Катрина. — Щеше просто да се разведе с мен и да си намери някоя друга.

— Значи се е самоубил заради нещо друго — отказваше да се предаде Стив. — Но след като е щял да го направи, е искал да те натопи.

— Защо? — попита Виктория. — Пак се връщаме на същото място.

— Не знам! Но знам, че го е направил.

— Никога няма да го докажем, ако не намерим причина, заради която би се самоубил — каза Виктория.

— Душевно заболяване — каза Стив. — Маниакална депресия.

— Няма начин! — Катрина поклати глава, тъмната й коса се разлюля. — Не и добрият стар Чарли.

— Финансови проблеми? — предположи Стив.

— Беше ужасно богат — отвърна Катрина.

— Медицински проблеми?

— Не и откакто измислиха виаграта.

— Взимаше ли наркотици?

Ново поклащане на глава, нов плисък на коса.

— Нищо без лекарско предписание, включително и болкоуспокояващите.

— Какви болкоуспокояващи? — попита Виктория.

— „Викодин“. И две други. Не си спомням имената им.

— Защо ги взимаше?

— Няколко седмици преди да умре имаше нещо вирусно на стомаха.

— Не дават обезболяващи за стомашен вирус — каза Виктория.

Катрина сбърчи чело.

— Това донесе Чарли от доктора. Сигурна съм.

— Какъв доктор? — попита Стив.

Доктор Филип Атертън не играеше лекар по телевизията, но определено приличаше на такъв. Представителен, петдесет и една-две годишен, внимателно сресана назад прошарена коса, снежнобяла престилка с името му върху джоба и задължителният стетоскоп, който висеше на врата. В него имаше нещо характерно и смътно британско. Виктория очакваше да прозвучи като в „Мастърпийс Тиътър“*.

[* Театър, в който се играят главно британски пиеси от британски актьори. — Б.пр.]

— Адски мразя адвокатите! — излая доктор Атертън с твърд нюйоркски акцент. — Пиявици.

— Напълно съгласна съм с вас — каза Виктория. Беше твърдо решила да намери общ език. Нуждаеха се от помощта му, и то бързо. Тя стрелна Стив с поглед, беше се намръщил.

Седяха в първокласния лекарски кабинет на Атертън малко след Миракъл Майл в Корал Гейбълс. Кабинетът имаше чакалня с мраморен под, чуруликащ фонтан и вази със свежи лилии върху стъклени пиедестали. Седеметажната сграда беше покрита с кафеникава мазилка, а терасите бяха с оранжева теракота. Архитектът се беше опитал да придаде на сградата изглед на средиземноморска вила, вместо на свърталище на уролози, ортопеди и интернисти.