— Моментът с изневярата ме притеснява — каза той.

И теб ли, помисли си тя.

— Ако попаднем на религиозни фанатици, ще я обесят за това, че се е чукала с Манко, независимо от доказателствата относно убийството. Чувала ли си за когнитивно-дисонансната теория?

— Учила съм психология в Принстън.

— Поздравления. Знаеш ли какъв е изводът? Ако накараш хора публично да се обвържат с мнения, с които преди не са били съгласни, те ще променят поведението си, за да се нагодят към новите си отговорности.

— Чела съм цялата теория.

— Още нещо. Не се приближавай много близо до ложата. Ще ги уплашиш. Дръж се спокойно. Разхождай се напред-назад, ако искаш, но поддържай визуален контакт. Ти си говориш със съдебните заседатели, а не ги разпитваш.

— Господи, Стив! Знам как се подбират съдебни заседатели.

— Но когато ги подлагаш на кръстосан разпит, стой мирно. Остави ги те да се въртят.

— Знам как се провежда и кръстосан разпит.

— Ако ме слушаш, мога да направя страхотен адвокат от теб.

— Пак ли? Ти си направо непоносим.

— А ти си толкова фригидна, колкото и първия ден, когато те срещнах.

— Какво!

— Солидна. Исках да кажа „солидна“.

— Да ти го начукам, Соломон!

— Вече го направи, Лорд.

„По дяволите, евтини циркаджийски номера!“

— Знам, че си ядосан — каза тя, — но поне опитай да се държиш като възрастен?

— Не съм ядосан.

„Мъжете са такива бебета! Ако продължава да се държи така, тази седмица ще е същински ад.“

— Искаше делово — отвърна той. — Ето ти делово.

Също като едно време, помисли си тя. Почти беше забравила колко саркастичен можеше да бъде. Какво я беше прихванало онази нощ? Как изобщо й беше хрумнало, че може да се забърка с това капризно дете? Само хапеше и лаеше, хапеше и лаеше. Сигурна беше, че е взела правилното решение. Как изобщо можеше да се съмнява, че Брус не е за нея?

Още едно правилно решение: това, че беше отложила да каже на Соломон.

Беше му заявила: „Отлагам те.“ Като че ли Соломон беше иск, който предстоеше да бъде разгледан. Като че ли вече не беше взела решение.

Малка безобидна лъжа.

Добре, може би беше жестоко да го остави в неведение. Но ги чакаха две дела и сега не беше моментът да му каже да върви на майната си.

Не знаеше как щеше да го понесе. Ами ако се сринеше?

Когато стигнаха до четвъртия етаж, коридорът беше задръстен с репортери и фотографи. Въпросите заваляха.

— Има ли шанс за оправдателна присъда?

— Катрина Барксдейл ще свидетелства ли?

— Изненадващи свидетели?

Стив вдигна ръка, за да ги накара да млъкнат.

— Знаете, че водя делата си в съдебната зала, а не по медиите.

— Какви съдебни заседатели търсите? — попита един от телевизионните репортери.

— Такива каквито винаги сме търсили. Будни и умни.

Точно така, помисли си Виктория. Достатъчно будни, за да не заспят. Достатъчно умни, за да запомнят една дума — „невинна“.

— Криете ли някакви козове в ръкава си? — настояваше репортерът.

— Нямаш нужда от трикове, когато клиентът ти е сто процента невинен.

Дали някой от нас е сто процента невинен? Не и аз, помисли си Виктория.

Стив продължи да дърдори, докато си пробиваха път по коридора към съдебната зала. Разбиваше доказателствата на обвинението и възнасяше до небето клиентката им Катрина Барксдейл. Най-съвършената жена на света, истинската жертва тук. Дрън-дрън!

Пилееше си думите на вятъра, както обичаше да казва майка й.

Откъде идваше тази негова напереност? Как можеше винаги да е толкова сигурен във всяка своя крачка, когато всеки друг на негово място щеше да потъне в плаващите пясъци?

Процесът „Барксдейл“ трябваше да го измъкне от бедняшкия квартал и да даде тласък на кариерата му. Но какво щеше да стане, ако Стив извъртеше някой от налудничавите си номера? Едно беше да те задържат за обида на съда по дело за говорещ папагал, но сега, когато новинарите се бяха настанили в коридорите и най-малкото прегрешение щеше да излезе в заглавията? Ами ако делото се окажеше професионално самоубийство?

„Да не говорим за личния ми живот.“

Беше допуснала ужасна грешка, търкаляйки се в сламата със Стив. Сега той можеше да съсипе както прохождащата й кариера, така и предстоящата сватба.

„Не, няма да обвинявам Стив за това. Не мога. Ако се случи нещо, аз съм си виновна.“

42.

Скъпи мой

Карнавала откри Рей Пинчър, който каза, че иска да избере честни и безпристрастни съдебни заседатели, а не такива, които биха помогнали на обвинението. Това беше първата от безбройните лъжи, които щяха да се изговорят днес в съдебната зала, помисли си мрачно Стив.

Първата дузина кандидати в ложата бяха типични представители на обществото според стандартите на Маями. Трима пенсионери, двама строители, един безработен и един протестантски свещеник се подредиха в ложата. После един травестит организатор на партита от Саут Бийч, един мим, който не можа да отговаря на глас, една екзотична танцьорка, известна с това, че се бореше с мъже във вани, пълни със зелева салата, фризьорка, специализирала се в боядисването на космите по интимните части, един възрастен латиноамериканец, който се определи като борец за свобода срещу касапина Фидел Кастро.

Стив седеше на банката на защитата до Катрина Барксдейл, която изглеждаше престорено скромна в сивия си костюм и не му приличаше нито на курва, нито на убийца. Пинчър седеше като глътнал бастун на банката на обвинението. Изпъкналите му очи бяха нащрек.

Застанала на идеалното разстояние от метър и половина до ложата, Виктория попита:

— Преподобни Андерсън, познавате ли Десетте божи заповеди?

— Всяка една от тях — отвърна свещеника.

— Те гласят: Не прелюбодействай и не убивай. Но, преподобни Андерсън, разбирате ли, че в тази зала ни интересува единствено убийството?

— Разбирам. Нека някой друг да съди прелюбодеянието — свещеникът вдигна пръст към небето.

Стив чу, че някой шепне името му. Когато се обърна, видя Марвин да сочи към дъното на съдебната зала, където беше седнала Тереса. Черната й коса беше прибрана на кок и беше облечена в тъмен жакет от туид и пола в тон. Когато се плъзна на мястото до нея, тя бръкна в чантата си и извади един плик.

— Чек за осребряване — прошепна тя.

Стив я погледна неразбиращо.

— Сто хиляди долара.

— Ти, Тереса?

— Аз.

— Марвин каза, че щял да пита приятелите си. Но не мислех, че има предвид теб.

— Има ли им нещо на парите ми?

— Просто се чувствам малко неловко, това е.

— Трябваше да дойдеш направо при мен.

— Не знам, Тереса. — Щом като взимаше стоте хиляди, искаше тя да е наясно с положението му. — Ако Катрина бъде осъдена, няма да получа хонорар. Ще ми трябват години, за да ти ги върна.

— Значи ще си ги изработиш.

— Още ли се съдите за погребалните бюра?

Тя се усмихна и пъхна плика в ръката му.

— Не, но може да се научиш да балсамираш.

Виктория погледна към него от мястото си пред ложата със съдебните заседатели. Погледът й сякаш питаше: „Защо, по дяволите, кибичиш там, докато аз избирам съдебни заседатели?“

— Парите са за делото на Боби, нали? — прошепна Тереса.

Стив кимна.

— Предпочитам да не ти казвам повече.

— Моля се за теб на Филомена, закрилницата на децата.

— Благодаря ти, Тереса. За всичко. — Той пъхна плика във вътрешния джоб на сакото си.

Виктория питаше съдебните заседатели дали са наясно, че Катрина Барксдейл е невинна жена и че прокурорът трябва да докаже вината й. Единайсет съдебни заседатели потвърдиха с вариации от рода на „да“, „разбира се“, „аха“ и „си“. Мимът кимна.

Тереса прошепна:

— Значи за да ми платиш, преди да легна в някой мавзолей, трябва да се надявам, че ще измъкнеш тази пачавра?

— Е, никакви такива! Катрина е моя клиентка, което означава, че е светица. Като Филомена.