Часът беше пет без пет. След един час Стив и Виктория трябваше да се явят пред детския съд за началото на делото на Боби. Имаха най-много трийсет минути да получат това, което искат, и да потеглят натам.

— Адвокатите са по-низши и от мръсна пяна — продължи лекарят. — По-гнусни от лайно на кит.

— Удивителна липса на всякаква етика — съгласи се Виктория и се насили да се усмихне. Стив се въртеше на стола до нея. Видя, че намрази доктора.

— Има неща, които дори и една курва ще откаже да направи за пари, за разлика от адвоката…

— Нека да поговорим за Чарлс Барксдейл — измърка Виктория, усещайки, че минутите летят.

— Какво е това черно и кафяво нещо, което изглежда добре върху адвокат? — попита докторът.

— Доберман. — Виктория знаеше, че тази шега е измислена много преди тя да се запише да следва право.

— Това са глупости — каза Стив.

— Стив, остави на мен.

— Някои от нас отделят много време pro bono.

— За да успокоите гузната си съвест?

— Кога за последен път прегледахте пациент без здравна застраховка?

— Стив, моля те — каза Виктория. По дяволите! Боби се владееше повече.

— Знаете ли защо застраховката ми срещу лекарска небрежност е шестцифрена?

— Защото докторите се дънят — отвърна Стив.

— Защото адвокатите са кръвопийци — отвърна лекарят.

— Не ми се слуша повече.

— Стивън! — раздразнението й си пролича. — Имаме нужна от помощта на доктор Атертън, и то сега.

— Ще ви струва петстотин долара за петнайсет минути каза докторът. — Плаща се предварително. В брой или „Мастър Кард“. Не приемам „Америкън Експрес“.

— Не е ли малко скъпичко за консултация? — попита Виктория.

— Имате още тринайсет минути — отвърна докторът, като си погледна часовника.

Стив стрелна с поглед Виктория.

— Надхвърлил съм кредита си.

Естествено, помисли си тя, отваряйки чантата си, докато доктор Атертън позвъни на счетоводителя си.

Отне им само четири минути, но доктор Атертън не намали сметката. Каза че бил личен лекар на Чарлс Барксдейл в продължение на десетина години. Нямал сериозни проблеми. Кръвното налягане и холестерола били в нормите, играел тенис в клуба и се поддържал в сравнително добра форма. Лека операция на коляното преди две години, за да се махне някакъв плаващ хрущял. Няколко седмици преди да умре Чарли дошъл с оплаквания, че го боли коремът и му се гади. Бил повръщал цяла седмица.

— Стомашен вирус? — попита Виктория.

— Де да беше така — отвърна Атертън. — Скенерът показа удебеляване на стомашната стена. Пратих го в „Седарс“ за лапаротомия. Направиха биопсия. Злокачествен стомашен карцином с разсейки.

— Рак — каза Виктория.

— И то нелечим. Linitis Plastica.В напреднала фаза, не оперативен и фатален. Дадох му обезболяващи заедно с лошите новини.

Виктория си пое дълбоко въздух.

Интуицията на Стив се оказа вярна.

Човешкият детектор на лъжата й беше казал, че Катрина е невинна, а тя му се беше подиграла. После каза, че Чарлс се е самоубил, и тя отново му се беше подиграла. Но ето го мотивът му да посегне на живота си. Така че защо да не лиши невярната си жена от наследство, като така и така ще умира?

„Соломон наистина си го бива.“

— Какво точно казахте на господин Барксдейл? — попита тя.

— Че му остават от шест седмици до шест месеца живот и трябва да се погрижи за делата си.

— Като започне от сметката ви? — каза Стив.

— Стив, престани! — Виктория отново се обърна към лекаря, който си гледаше часовника. — Как реагира господин Барксдейл на диагнозата?

— Спокойно. Каза да не споменавам пред Катрина, ако я видя в клуба. Той щял да й каже.

— Но така и не го е направил. Излъгал я е. Казал й е, че е стомашен вирус.

— Значи напразно го е убила — развесели се докторът. — Трябвало е да изчака природата да си свърши работата.

Виктория не обърна внимание на забележката му. Нещо се въртеше в ума й като комар, който жужи с криле. Какво беше?

— Този тумор — попита тя — вижда ли се при аутопсията?

Доктор Атертън изсумтя презрително.

— Щом може да се види с ендоскоп, няма начин да не го видиш, като разрежеш човек от край до край.

— Дори ако патологът не е специалист по ракови заболявания? — настоя тя.

— Lintis plasticaизглежда така, сякаш някой ти е посадил чим в стомаха. Дълги навити влакна като стръкчета трева. Дори патологът да е полусляп и тъп като адвокат, не би могъл да не ги види.

Докато чакаха за асансьора, Стив удряше по бутона за слизане. Имаха четирийсет минути, за да стигнат до съда през натовареното движение.

Тя каза:

— Защо ракът не е отбелязан…

Той довърши:

— … в доклада на доктор Янг.

— Янг е професионалист и е почтен…

Той довърши:

— … значи остава Рей Пинчър.

— Тук има нещо — казаха двамата едновременно.

Добре, помисли си той. Вече сме на едно мнение.

Добре, помисли си тя. Това означава „общо благо“.

Вратата на асансьора се отвори. Те влязоха и се отправиха към подземния гараж.

Стив каза:

— Защо Пинчър ще лъже с аутопсията?

— Все едно е дали ще убиеш болен или здрав човек — все си е убийство? — каза тя, довършвайки мисълта му.

— Де да знам — каза Стив, — но ако съм наполовина толкова добър, колкото си мисля, че съм, при воденето на кръстосан разпит доктор Янг ще ни каже.

— Един съвет: използвай рапира вместо боздуган.

— Учиш ме как се води кръстосан разпит, а, Лорд?

— Мили Боже! — възкликна тя с един от изразите на майка си. Казваш на някой мъж да включи мигачи, а той си мисли, че го кастрираш. — Не бъди толкова докачлив, Соломон. Ти си страхотен адвокат.

— Не ме покровителствай.

— Искам само да кажа, че понякога прекаляваш.

Той избухна:

— Това е стилът ми. Аз сграбчвам противника, ти го прегръщаш.

— Добре, прави каквото знаеш. Аз ще правя каквото аз знам. Може би затова сме толкова добър тандем.

— Чак сега ли го разбра, Виктория? Толкова време мина и ти го разбра чак сега?!

Вратата на асансьора се отвори и той излезе преди нея, като клатеше глава.

44.

Признанието

Стив караше, а на седалката до него Виктория преговаряше бележките си. Завиха на север по Роналд Рейгън авеню, кръстена на името на бившия президент на САЩ, защото веднъж ял кубински сандвич в един ресторант там. Щяха да минат напряко по Корал Уей, да завият по Двайсет и седмо авеню и да пристигнат в Съда за малолетни вероятно две минути по-рано. Стив знаеше, че няма много време да си признае.

— Има нещо по делото на Боби, за което не съм ти казал.

— Така ли? — остави бележките си, изглеждаше разтревожена.

— Разполагам с доказателства, които напълно дискредитират Равкдрайв.

— Какви са те? — вече звучеше подозрително.

— Използва незаконно лекарство, което не е одобрено от Агенцията за надзор на храните и лекарствата.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Но не можеш да използваш доказателството.

— Защо?

— Защото го откраднахме.

— Ние?

— Добре. Аз. Всъщност Кадилак по моя молба. Прерови кошчето й за боклук.

— Кошчето за боклук? Като делото за Мечо Пух? — тя поклати глава.

Стив знаеше за какво говори. Съдията беше отхвърли иск срещу „Дисни“, защото ищецът беше преровил боклука на компанията.

— Горе-долу. Затова трябва да действаме предпазливо.

— Как може да се действа предпазливо с нелегално придобито доказателство?

— Да накараш Равкдрайв сама да признае, че използва неодобрено лекарство.

— И как по-точно да го направя?

— Заложи на гордостта й. Тя наистина вярва, че го прави за добро. Независимо колко е неетично.

Докато минаваха по моста на Двайсет и седмо авеню, разказа на Виктория за мнението, което Равкдрайв беше изразила в подкрепа на опасни медицински изследвания, заклеймявани от морална гледна точка.