Стив усети как сърцето му започна да бие по-бързо. Какъв беше въпросът, който току-що си бе задал?

Дали Равкдрайв не беше побързала да изпробва експерименталното лекарство?

Някои въпроси бяха прекалено лесни. Защо не питаше: Кретен ли е Пинчър? Цинкавич цял тон свинско с трюфели ли е? Отиде направо на последния параграф на статията на Равкдрайв.

„Напредъкът в медицината изисква кураж, въображение и безкомпромисна решимост да отидеш там, където останалите не биха посмели. Върховното добро изисква саможертви.“

_Върховното добро._

Стив искаше да попита Равкдрайв кой й е дал правото да се прави на Господ. Но това можеше да почака. Трябваше да обмисли стратегията си и да изпие още един „Гроуш“. Как можеше да докаже, че Равкдрайв дава неодобрено лекарство на пациентите в „Рокланд“? Написаната на ръка бележка, която Кадилак беше задигнал, не можеше да му послужи като доказателство. И как щеше да каже на Виктория за това? Представяше си разговора им.

Тя: „По дяволите, Соломон! Стореното от теб е неетично и незаконно.“

Той: „Но научихме истината. Когато законът не работи…“

Тя: „Стига толкова! Не можеш да решиш кои закони да спазваш и кои не. Кой ти е дал правото да се правиш на Господ?“

Той: „Туше!“

Дори и след като обърна още един „Гроуш“, не знаеше какво да направи.

До понеделник студеният фронт се беше изтеглил навътре в морето и сутринта беше слънчева и топла. Стив беше паркирал под портала на кметството в Брикел, слушаше как Боб Марли пита „Това любов ли е?“ и чакаше Виктория. Пресметна, че не я е виждал от трийсет и два часа, деветнайсет минути и четирийсет и шест секунди. Грубо.

Тази сутрин трябваше да започнат да избират съдебни заседатели за делото „Барксдейл“, а малко след смрачаване щяха да изслушват показания по делото на Боби. Повдигаше му се от Пинчъровци и Амеби. Но в момента можеше да мисли само за Виктория.

Преди трийсет и два часа и двайсет минути — вече двайсет и една — тя беше станала от сламата и го беше оставила отчаян и сам. Три пъти я беше търсил по телефона в неделя, но тя нито вдигна, нито му се обади.

Преструваше се, че нищо не се е случило. Добре, и той щеше да се преструва.

Но нищо нямаше да излезе. Лентата с любенето им се въртеше непрекъснато в това, което беше останало от ума му.

Миг по-късно тя изхвръкна от вратата в пълна съдебна униформа: двуреден тъмносив костюм и семпла перлена огърлица. Изглеждаше сериозна. Делова. И красива. Поздрави портиера, хвърли куфарчето си на задната седалка и скочи вътре.

— Извинявай, че закъснях.

Нямаше „Добро утро, скъпи.“ Нямаше целувка по бузата. Дори усмивка нямаше.

— Няма проблем — каза той.

Рано или късно тя трябваше да каже нещо. Искаше му се да изкрещи: „Казах ти какво изпитвам към теб. Кажи ми и ти.“

Сърдит, той подкара по Дванайсето авеню към Съдебната палата. Значи така щеше да бъде. Без прегръдки. Без целувки. Без грешки. Искаше да й каже толкова неща, но обстановката не беше подходяща. Ярката слънчева светлина беше заменила пламъка на факлите, кубинските любовни песни и прехвърчащия сняг. Пък и не беше ли казал вече всичко? Призна й, че я обича. Какво още можеше да направи?

— Кой ще задава въпросите? — попита тя. Делови тон, единият съдружник пита другия.

— Ти ще говориш. Аз ще гледам съдебните заседатели и ще си водя бележки.

— Нима?

— Ти си по-дружелюбна. Повече ще те харесат. По дяволите, направо ще се влюбят в теб!

Любов, помисли си той. Само за това си мислеше.

Чу се сирената на подвижния мост над река Маями. Е нямаше да могат да мръднат поне пет минути. Не беше го добавил в законите си, но беше добре да не закъсняваш още на първия ден на процес за убийство. Той спря, беше третата кола подред.

— Е? — каза Стив.

— Е?

Не можа да се въздържи. Не можеше да не попита.

— Какво ще правим? Пак ли ще се правим, че нищо не се е случило?

Тя мълчеше. Една бяла чапла крачеше нагоре по издигащия се мост. По радиото Джими Клиф се хвалеше, че вече можел да вижда.

— Случи се — каза тя най-накрая.

Чакаше я да продължи, но тя не го направи. Чаплата продължаваше да се катери нагоре. Джими Клиф твърдеше, че бил ясен слънчев ден, но на Стив не му се струваше така.

— Аз съм на ръба и се опитвам да разбера къде по-точно се намирам.

Мостът стана прекалено стръмен. Чаплата литна и направи кръг над реката, където един ферибот с миниванове бавно се движеше към открито море.

— Не мога да мисля за теб точно сега.

— Това беше малко студено, не мислиш ли?

— Имаме процес за убийство през деня, а довечера — делото на Боби, утре ни чака пак същото. Брус ми диша във врата за разпределението на местата и е поръчал ледена скулптура на авокадо, без да ме пита. Джаки не харесва роклята си, утре трябва да ми дойде, а ти, Стив Соломон, искаш да затворя очи и да ти кажа, че земята се върти както никога досега и, о, Боже, хайде да заминем заедно за някой остров.

— Така ли? Върти ли се земята?

— О, Боже!

— Първо ме отсвири, защото не съм изразявал чувствата си. Сега слагам топките си на дръвника и ти какво правиш?

— Отлагам те.

— Отложи Бигбай и ледената скулптура. Говори с мен, по дяволите!

— Не и докато не приключим с двете дела. Ще говорим, когато всичко свърши. — Бариерата на моста се вдигна. — А сега да вървим да спечелим делото за убийство.

41.

Също както някога

Стив и Виктория се изкачиха по стъпалата на Съдебната палата точно когато вуду ескадронът от разсилни довършваше чистенето. Торти, свещи и черепи — дарове към различни богове от семействата на подсъдимите — бяха натъпкани в чували за боклук и съдбите на обвиняемите бяха оставени в ръцете на смъртните: съдии и съдебни заседатели.

Катрина трябваше да ги чака в кабинета на защитата. Виктория се надяваше, че се е облякла според инструкциите й. Предната вечер бяха прекарали няколко часа в огромната гардеробна на Катрина, като през по-голяма част от времето Виктория беше повтаряла само „Не“.

Не — на едноредния костюм от копринен креп с огромно деколте.

Не — на металиковочервената плетена рокля с изрязано деколте.

Не — на лъскавата дантелената рокля с мъниста с прозрачно горнище.

Бяха са спрели на вълнен костюм с пола „Каролина Херера“ в перленосиво със стилен колан на кръста. Сега, докато ескалаторът ги водеше към съдебната зала, Виктория слушаше как Соломон й изнася лекция за подбора на съдебни заседатели с онзи дразнещ надут тон.

— Гледай езика на тялото. Опитай се да разбереш кои са водачи, кои се оставят да ги водят.

— Добре.

— Задраскай всички грозни жени, те ще мразят клиентката ни.

— Знам.

— Мъж, който седи с лакти на скута, е покорен. Мъж, който се обляга на съседния стол, е властолюбив.

— Знам. Знам.

— Виж кой държи книги с твърди корици и кой — формуляр за надбягвания.

— Разбрах.

— Задраскай всеки, който чете книги на Бил О’Райли.

— Защо?

— Досадници, които си мислят, че знаят всичко.

Стигнаха до втория етаж и се качиха на ескалатора за третия.

— Гледай Марвин Умника на първия ред — каза Стив. — Ако си пипне ухото…

— Иска да открадна втора база?

— Иска да отхвърлиш съдебния заседател. Още нещо: дай на заседателите ясно да разберат, че клиентката ни е изневерявала.

— Ще го направя в пледоарията си.

— Ще е късно. Направи го още в началото. Искам да видя реакциите им, задраскай всеки, който се ядоса.

— Ако наблягаме на това, ще изглежда така, сякаш се страхуваме…

— Виж, нямам време да те уча. Прави каквото ти казвам.

— Няма нужда да ме учиш.

Защо се заяжда така, почуди се тя. Защото не му се хвърли на врата сутринта?

„Не биваше да спя с него. Аз съм идиотка!“