Серхио Мачадо-Алварес прекрачи във вестибюла и стрелна косо към мен злобна усмивчица изпод провисналия мустак. Имаше едри сиви зъби като два реда надгробни плочи. Не бе успял да се избръсне добре и никога нямаше да успее.

Само едно му пречеше да изглежда пълноценна заплаха за обществото. Беше нисък. Както повечето дребосъци, навярно полагаше всички усилия да компенсира недостатъка. Трупаше тонове мускули, бъхтеше се с карате, изобщо — търсеше какво да покаже. Застанете някой ден на бензиностанцията и проучете връзката между ръста на хората и размера на колите им. Вижте колко дребосъци карат грамадни лимузини. Подлагат си възглавнички, за да подадат нос над волана. А пък едрите типове се сгъват на четири в някоя ситна кола за градско шофиране.

— Знаеш ли кой съм? — попита той с добре репетирана грубост и лек кубински акцент.

— Както те гледам, май си избягал от някоя менажерия.

— Hijo de puta*— изръмжа той. — Сега ще ти направя още една дупка на задника.

[* Кучи син исп. — Б.пр.]

— По-добре си спести труда и ми дай назаем една от твоите.

Сам нямах представа какво искам да кажа. Понякога езикът ми е по-бърз от ума.

Той пообмисли отговора, после зае стойка — леко разкрачен, левият крак напред, ръце на кръста. В момента се нуждаех от разправии, точно колкото от легло в болницата. Но и дотам можех да стигна, ако някой от двама ни сметнеше за необходимо да се изфука пред стопанката. Вярно, у дома редовно пердашех боксовата круша. Само че тя не владее карате. А този тук явно имаше намерение да ми попилее зъбите.

— На печен ли ще ми се правиш бе, hombre*!

[* Човече исп. — Б.пр.]

— Не. Аз съм гола вода. Ти си печен.

Той се помъчи да проумее дали не го занасям. Беше от ония, дето хващат някоя мисъл и я разгъват на масата като книжка с комикси.

— Да знаеш, че имам cojones grandes*, топки, колкото ананаси — изрече той бавно, сякаш отдавна репетираше тази фраза.

[* Големи топки исп. — Б.пр.]

— Ами опитай да ги лекуваш с пеницилин — посъветвах го аз.

От гърлото му избликна ръмжене, с каквото би се гордял всеки доберман. Мелани размаха насреща му дълъг лакиран нокът.

— Серхио, мистър Ласитър е мой гост. Дръж се прилично, ако обичаш. И не трябваше ли да водиш курсове?

Зловещият дребен урод сведе очи към часовника си и беззвучно размърда устни.

— Малката стрелка е на шест, голямата на единайсет — обясних услужливо аз. — Сигурно сам ще се сетиш.

Той стрелна очи към Мелани.

— Отивам да уча няколко домакини как да ритат съпрузите си по топките. — Отново ме погледна и лицето му стана още по-грозно. — Пак ще се видим, скапан cagano cabron*.

[* Шибан пръч исп. — Б.пр.]

— В сряда на вечеря, какво ще речеш? Кажи на момичето си да звънне на моето.

Този път ръмженето се превърна във вой. Той изскочи през отворената врата и хукна надолу по стъпалата с цялата бързина на късите си нозе.

— _Уширо-кеоми!_

Крясъкът му почти заглуши шума на водопада. Щом достигна алеята, той се врътна наляво и с един заден ритник пръсна фара на колата ми. Късчета стъкло обсипаха калдъръма. Що за изверг е в състояние да нападне една невинна стара кола?

— _Шуто!_

Той стовари ръка като меч и предният капак на олдсмобила хлътна с ужасното скърцане на огъната ламарина. Предположих, че сега ще скочи да изгризе четирите гуми до джантите. Но вместо това той се метна върху мотора си — оглушително гърмящ кавасаки, — направи остър завой и отлетя в нощта, крещейки през рамо нечленоразделни ругатни.

Огледах щетите по колата, после седнах на долното стъпало.

— Няма ли да влезеш? — обади се Мелани Кориган.

Обещанието в гласа й беше широко поне колкото легло персон и половина. Но моментът бе отлетял. Мозъкът ми отново владееше положението. Не исках нито текила, нито портокалов сок, нито самата нея. Беше много достъпна и много щедра, но на твърде солена цена. Примери много — да речем Филип Кориган. Или Роджър Солсбъри, затънал до уши в похот, а може би и в убийство. Та дори и онзи напомпан малоумник Серхио, напращял от бойни изкуства и дива ревност.

Исках да видя Сюзън Кориган, да й разкажа за обвиненията на Мелани срещу Роджър. Исках малко помощ, за да разчепкам тази история. Но преди всичко исках да се прибера и да изчукам изкривените ламарини на моята пострадала колесница.

13

Нощна смяна

— Голям късмет — заяви Чарли Ригс.

Филип Кориган беше погребан в крипта, по-точно — в пищен мавзолей с изваяна върху бетона емблема на „Палмланд“ — най-големият му търговски център.

— Голям късмет — повтори Чарли, — особено като се има предвид, че е мъртъв от две години. Във Флорида почвата е толкова влажна, че тъканите се разпадат за нула време. Да не ти разправям как изглеждат някои трупове — мухъл отвън, паразити и ларви отвътре. В днешно време гробниците са толкова редки, толкова скъпи. Но за него цената едва ли е била проблем.

— Ако се съди по къщата, гробницата сигурно ще е с асансьор, винарска изба и иконом — казах аз. — Да е херметична, друго не ме интересува.

Ригс потриваше доволно ръце пред перспективата да наруши вечния покой на Филип Кориган. Аз бях измъкнал погребалните сметки от досието по делото. При смърт поради небрежност ответникът заплащаше и разноските за погребението — около петдесет хиляди, доколкото си спомнях. И като се разрових, наистина открих разписката от погребално бюро „Вечен спомен“. След смъртта на първата мисис Кориган мъжът й беше закупил най-хубавия парцел, върху който да построи мавзолей за двама — и то не какъв да е, а първо качество. Идеалният жест на един любящ съпруг, обещание, че един ден костите му ще легнат до нейните. С надеждата да не е много скоро.

Осемдесет и пет хиляди за строежа и обслужването на мисис Кориган. След две години още петдесет бона за дооформяне на втората крипта, тъй че за цялата тая прогимназия бе хвръкнала шестцифрена сума. Според приложената документация вътре имаше приемна с бетонни пейки, та опечалените да не стоят под жаркото обедно слънце, централна зала с две еднакви бетонни крипти върху платформи от коралова скала и вестибюл с надписа „Смъртта плаща всички дългове“ — тъкмо девиз за човек, натрупал състояние от заеми за строителство.

Двамата с Чарли Ригс седяхме в моя олдсмобил, който вече си имаше нов фар и изчукан капак. Сигурно затова бучеше щастливо, докато се носеше на изток по Тамаями Трейл. Бях разказал на Ригс целия разговор с Мелани Кориган, пропускайки само някои подробности за телесния допир и сладостната целувка. Обвиненията й срещу Солсбъри много го заинтригуваха.

— Прекалено добре пасва всичко — каза той, дъвчейки изгасналата лула. Беше сбръчкал замислено чело и зад сламените му очи припламваха светлинки.

— Как така?

— Най-напред дъщерята те уверява, че докторът е използвал лекарството, за да убие Кориган. После вдовицата казва, че е искал тя да го направи. Изобщо не знаеш дали течността в шишенцето наистина е била сукцинилхолин.

— Какво намекваш?

— Че двете жени може да кроят шапка на добрия доктор.

— Не става. Както винаги ми напомняш, за всяко престъпление трябва мотив. Мелани Кориган може и да го има — просто иска да се отърве от Солсбъри. Ами Сюзън Кориган? Какво я засяга Солсбъри?

Ригс се помъчи да запали лулата — тежка задача в открита кола при скорост сто и трийсет километра в час.

— Не че я засяга, може би просто търсят кого да накиснат за убийството на Филип Кориган.

— Какво? — сепнах се аз и едва не изхвръкнах от пътя, опитвайки да заобиколя един прегазен броненосец.

— Как се поделя наследството?

— Мелани получава къщата, яхтата и трийсет процента от наследството. Сюзън — каквото остане след плащането на данъците. Добре се уреждат и двете.

— Значи, теоретично погледнато, всяка от тях има мотив да желае смъртта на Филип Кориган.

— Хей, докторе, говорим за баща и дъщеря.