Чарли Ригс си остана невъзмутим.

— И защо са го сторили?

— За пари. Мелани е искала богатството на мъжа си. Солсбъри е искал Мелани, а сигурно и парите.

— Radics omnium malorum est cupiditas.

— Лесно ти е на теб.

— Алчността е корен на всяко зло — преведе Чарли Ригс. Не самите пари. В тях по принцип няма нищо лошо, но човешката алчност ги превръща в злина. За мен парите никога не са представлявали интерес. А пък Марта, бившата ми жена, все за това говореше. Искаше да мина на частна практика, да вдигна шум около себе си, да създам цяла верига от лаборатории, да давам рушвети по болниците, за да ми ползват услугите и тъй нататък — глупост и половина. Представяш ли си ме като бизнесмен или, още по-лошо — приведен по цял ден над лабораторната маса? Счетоводител с бяла престилка и микроскоп.

Премълчах и го оставих да разсъждава на тая тема — блестяща кариера в служба на обществото и съсипан семеен живот. Той печално се усмихна и добави:

— Страшно обичаше мириса на пари тая жена, но мразеше да й воня на формалин.

Отново върнах разговора към темата.

— Просто не мога да повярвам. Че е убийство, искам да кажа. Но Сюзън Кориган твърди, че е намерила шишенце с лекарството и две спринцовки в кожено куфарче, принадлежащо на Солсбъри.

Чарли Ригс поклати глава.

— Сукцинилхолин, много гадна смърт. Оставаш в съзнание и напълно разбираш всичко, но си парализиран, докато накрая дробовете и сърцето спрат да действат. Грозна работа. Човек трябва да е много алчен, за да го стори.

— Това не те изненадва, нали, Чарли? Човекът е най-жестокото същество.

Той размаха пръст насреща ми.

— Всеобща заблуда. В природата има твари, способни на най-жестоки мъчения. Да вземем например ихневмона — това е един вид оса. Ихневмонът снася яйцата си в тялото на гъсеницата, след като я е инжектирал с парализиращ токсин. Нещо като природен сукцинилхолин. Когато яйцата се излюпят, ларвите почват да ядат гъсеницата бавно и болезнено. Държат горката твар жива, за да не се развалят вътрешностите й. Най-напред изяждат тлъстините и храносмилателните органи, а за последно запазват сърцето. Накрая не остава нищо, освен куха обвивка. Природата не отстъпва на човека по жестокост.

Типична реч на доктор Ригс — смес от гимназиална биология и основи на философията.

— Добре, Чарли — рекох аз, — но онзи там ихнев… и тъй нататък, го прави заради храната, заради оцеляването.

— Толкова ли е важна разликата?

Въртеше ми стари сократовски номера.

— Естествено, че е важна. Да убиваш за храна е напълно оправдано в животинското царство. Редовно го обясняват в научнопопулярните филми по телевизията. Човек убива за пари, от гняв или страст. Това пък редовно ми го обясняват в съда.

Той ме огледа внимателно над килнатите очила.

— Така или иначе, жертвата е невинна и в двата случая, болката е една и съща, нали?

Не отговорих. Седях и слушах как нейде из блатото газят невидими животинки. Откъм небето долетя краткото, мелодично подсвиркване на ястреб риболовец. Представих си как се взира и напряга нокти, готов всеки момент да грабне някое сомче. Два комара бръмчаха над лявото ми ухо, сигурно се караха кой да вечеря пръв.

Най-сетне Чарли Ригс промърмори сякаш на себе си:

— Сукцинилхолин. Труден е за откриване. Разпада се на сукцинилова киселина и холин, а и двете вещества присъстват нормално в човешкия организъм. Лекарите знаят това. Можем обаче да проверим за белези от спринцовка.

— Не е ли малко късничко?

Той скочи от стола, изтича в бараката и затръшна мрежестата врата зад гърба си.

— Прочети книгата — долетя отвътре гласът му. — Там, където е отбелязано. Аз ще направя лимонада. Местни лимони, по-кисели и от бившата ми жена.

Духнах още малко прах от книгата и тя се разтвори на година 1267. Тежки времена за всеки, който не е умеел да върти меча. Левите страници бяха изписани на латински, десните — на английски. Ригс очевидно четеше отляво, там си водеше и бележки. Тъй като по латински съм бос, предпочетох текста отдясно.

Тъй се случило в град Голдингтън, че подир вечерня преди празника на свети Цънстън избухнала на площада свада между Уилям Рийд и Джон Барфорд, а свадата била заради овце. И Уилям бил наранен по главата, ала изглеждало, че оздравял. Подир туй той умрял от блатна треска и жена му подала оплакване. Съдебният лекар разбрал, че Уилям Рийд вече е погребан и наредил да го изровят. А като го изровили, съдебният лекар казал, че Уилям Рийд не е умрял от треска, а от раната и заповядал да оковат Джон Барфорд.

Чарли Ригс дотърча от бараката с две бурканчета лимонада без лед. Оставих книгата и попитах:

— Значи искаш да ексхумираме тялото на Кориган?

Той ми подаде едното бурканче, тръшна се на паянтовия стол и огледа блатата.

— Нямаш представа колко добре се запазват балсамираните тъкани. Но сигурно ще е доста трудно да открием следи от иглата. Кожата ще е мухлясала, а ако е погребан във влажна почва, вероятно се е превърнала в адипосер, нещо като размекнат восък. И едва ли ще мирише на „Шанел“ номер пет. — Той остави тия думи да заглъхнат в неподвижния въздух, после добави: — Ако си гладен, да приготвя вечеря. Имам прясно месо от опосум.

Отклоних поканата — нямах апетит след приказките за изгризани гъсеници и мухлясали трупове. Отпих глътка топла лимонада и се изприщих. Беше забравил да сложи захар.

— Е, какво ще речеш, Джейк? Готов ли си да разровим гроба?

— И по-лоши неща съм вършил, но Солсбъри ми е клиент. Не мога да накърня интересите му.

Ригс се навъси.

— Делото вече приключи.

— Не и според адвокатското дружество. Не мога да използвам срещу Солсбъри нещо, научено по време на неговия процес. Гледам да не нарушавам по повече от две-три правила седмично.

Сигурно не бях особено красноречив. Не убедих нито Ригс, нито самия себе си.

Чарли Ригс изгълта лимонадата на един дъх, изгледа ме като строг преподавател и каза:

— Не е речено, че ще идеш при властите. Просто правиш малко частно разследване, колкото да изясниш това-онова и да си успокоиш съвестта. Пък и на мен ще ми намериш занимавка. А на онази твоя приятелка може да й хареса, че търсиш истината. В твоя занаят рядко се случва.

Знаеше къде да натисне.

— Хайде бе, Джейк — настоя Чарли. — По дяволите правилата.

— Прав си — рекох, — не съм ги измислил аз.

— Тъй те искам. Дай да го направим. Гробът е ням, magus mutus quam piscis, но ние с теб, Джейк, можем да говорим вместо мъртвите.

12

Странстващ рицар

Градът преглътна присъдата по делото Солсбъри, както преглъщаше всичко останало. Дребна хапка за хищната осведомителна машина. Два кратки абзаца в съдебния раздел на вестника, нищо по радиото и телевизията. Не ме търсеха за интервю в предаването „60 минути“; не ме преследваха млади адвокати, жадни за мъдри слова; колегите нито отвориха шампанско, нито се сетиха да ми гласуват парична награда.

Ако заседателите бяха натресли на Солсбъри десетте милиона, новината щеше да гръмне от Маями до Талахаси. Но оправдателните присъди потъват в калта на всекидневието като пречупен клон, който едва-едва разлюлява зловонните блатни води.

Получих циркулярно писмо от старшия съдружник Морис Макгонигъл — строга костюмирана личност в нашия разпасан южняшки край. Или, по-точно, Синди получи писмо от неговата секретарка. Текстът гласеше:

„Моля, уведомете мистър Ласитър, че мистър Макгонигъл го поздравява за успеха в последното дело“.

На това му се вика внимание към човека.

Не се оплаквах от липсата на популярност. Навярно така беше по-добре за Солсбъри. Ако на някой лекар му лепнат тежка присъда, хората решават, че е касапин. Отърве ли се — мислят, че съдебните заседатели са оплели конците. Освен това днешните новини бяха твърде богати дори за Маями. Дребно пътнотранспортно произшествие: полицията арестувала двама никарагуанци, които превозвали в камионетката си противотанков гранатомет с десетина заряда. Възнамерявали да се борят против сандинистите — по нашия край това се смята за свещена мисия и щеше да им осигури освобождаване под гаранция, а може би и граждански почести.