Пак опря до Бога. Вече всички знаехме, че Сефало е приятел на Бога и враг на комунизма. Той си седна, а Мелани Кориган отвори кранчетата. После захлупи лице върху рамото на Сефало. Той я потупа между плешките. Заседателите изобщо не забелязаха как станах и тръгнах към подиума. Гърлото ми се стягаше. Лицето на Роджър Солсбъри бе застинало в гримаса на ужас. Трябваше да му покажа, че не давам пет пари за артистичните изпълнения на Сефало. И го доказах, като не се издрайфах от страх в заседателската ложа.

Тия пет-шест крачки към подиума бяха безкрайно самотни. Спрях и най-сетне заседателите вдигнаха насреща ми предизвикателни погледи. Благодарих им за вниманието, без да се пъча излишно. Казах, че имам само една възможност да говоря пред тях, а след това мистър Сефало ще стане да ме обори. Това им хареса. Казах още, че му се дава втори шанс, защото ищецът е натоварен да докаже твърденията си. Защитата не е длъжна да доказва каквото и да било. И тъй, нека да видим какво е доказано.

— Един човек е мъртъв и мистър Сефало има право в едно отношение. Това е трагедия. Винаги е трагично, когато човек си отива преди обичайните седемдесет години. Но светът е пълен с трагедии. Случват се всеки ден. И не всяка от тях, както и тази, която разглеждаме, става по нечия вина. Мистър Сефало има право за още нещо. Случаят е важен, но не защото става дума за големи пари. Важен е, защото засяга репутацията и доброто име на един чудесен хирург — човек, лекувал бедните и онеправданите в нашата обществена болница, човек, посветил дълги години от своя живот на целта да се обучи и подготви във всяко отношение за борба срещу смъртта и спасяване на живота.

Зърнах как Дан Сефало с досада вдигна очи към тавана. Трай си там, Дан. Може и да мажа с голямата четка, но в тая област ти си всепризнат цар. Какво искаш да чуеш? Че моят клиент е посветил дълги години на плановете как да натрупа пари, че ортопедите разбират единствено от колене и глезени, а по-нагоре се озовават в небрано лозе — това ли?

— Филип Кориган е починал от разкъсване на аортата — продължих аз. — Всички го знаем. Никой не спори.

Аневризми на аортата се случват всеки ден. Сами чухте свидетелите. Аневризмът може да бъде причинен от високо кръвно налягане, травма, атеросклероза и още много неща. Може да е, както каза доктор Ригс, ex visitatione divina, тоест поради Божие посещение.

Нямах намерение да отстъпвам Божията територия на Сефало. Огледах шестте лица. Нищо. Ни най-малък проблясък. Добре поне, че ме слушаха.

— Позволете сега да ви посоча основната грешка в твърденията на ищеца — слабото звено, кухата основа, заради която се сгромолясва цялата къщичка от карти. — Почна ли да говоря с шаблони, не спирам, додето не ги изчерпя. — Слабото звено е непосредствената причина. Нека го повторя още веднъж. Непосредствена причина. Причината не трябва да е посредствена. Когато приключим, съдията Ленард ще ви прочете закона за непосредствената причина.

Трябваше да изтъкна показанията на Ригс. Естествено, можех просто да кажа: _ето какво чухме от Ригс_, но това едва ли щеше да е достатъчно след голямата секира на Сефало. Сега номерът беше да свържа показанията на Ригс с онова, което щеше да им каже съдията.

Взех томчето със стандартни указания за съдебните заседатели. Исках да изглеждам официално лице, един вид — помощник на съдията. После изрекох с тежък глас, сякаш цитирах Декларацията за правата на човека:

— Ето как ще ви инструктира съдията: „Професионалната небрежност е законна причина за смъртта, ако пряко и по естествена последователност предизвика или съществено допринесе за тази смърт, при което може с основание да се твърди, че без професионална небрежност смъртта не би настъпила“. Запомнете, това не са думи на Джейк Ласитър. Казва го съдията, казва ви го законът. Рискът при обсъждането на инструкциите е там, че съдебните заседатели нямат ни най-малка представа какво им говориш. Инструкциите са сложни, а заседателите не притежават ума на антични философи. Трябваше да им обясня за какво е цялата работа.

— _„Без професионална небрежност смъртта не би настъпила“_ — повторих аз. — Това трябва да определите — дали Роджър Солсбъри носи отговорност за професионална небрежност, за нарушение на лекарската си клетва, защото именно в това го обвиняват. Ставайки лекар, той е дал обещание да се придържа към Хипократовата клетва. Да не причинява вреда. А сега, според законите на Флорида, го обвиняват, че поради небрежност е причинил смъртта на Филип Кориган. Най-напред трябва да се запитате какви доказателства има, че доктор Солсбъри е допринесъл съществено за тази смърт и че без професионална небрежност смъртта не би настъпила.

Нямах представа дали проумяват какво им говоря, но продължих упорито напред.

— Това е най-важният въпрос при определянето на непосредствената причина, а в това отношение показанията са недвусмислени.

Помълчах отново, за да подчертая думите си.

— Дами и господа, спомнете си показанията на доктор Харви Уоткинс. Можете да ги обмисляте колкото си искате, но не ще откриете доктор Уоткинс да е казал, че аневризмът се дължи на нещо, извършено от доктор Солсбъри. Както виждате, аз приемам всяка дума на доктор Уоткинс. Той каза, че да се пробие аортата с форцепса би било професионална небрежност. Чудесно, но няма доказателства, че това се е случило. Ето го липсващото звено. Операцията е извършена сутринта. Аневризмът настъпва късно през нощта в самостоятелна стая. По време на операцията няма спадане на кръвното налягане, няма и признаци за вътрешен кръвоизлив. Мистър Сефало иска от вас да трупате предположения върху предположения, за да решите, че форцепсът е пробил аортата въпреки липсата на признаци за аневризъм в течение на дванайсет часа. А какво ни каза доктор Ригс?

Разтворих крака и застанах решително на метър от парапета на ложата. Стоях непоклатимо като скала. Исках да виждат само мен, да чуват единствено моите думи.

— Доктор Ригс ни каза две неща. Първо — че аортата се е разкъсала отпред, където форцепсът не би могъл да я докосне. И второ — че Филип Кориган е страдал от атеросклероза, тоест втвърдяване на артериите. Може да звучи парадоксално, но от това втвърдяване артериите всъщност стават много крехки. Филип Кориган е бил на петдесет и седем години. Много кръв е минала през тези артерии, много път е навъртял километражът му. И аз заявявам пред вас, дами и господа, че просто му е дошъл часът ex visitatione divina.

Мъчех се да определя как върви. Ако лапнеха тази примамка, печелехме. Ако не — с нас беше свършено. Сега беше моментът да пристъпя към въпроса за обезщетението, да изразя смайване от исканите десет милиона. Да се възмутя от печалбарството за сметка на чуждата смърт. Но реших да рискувам.

— Дами и господа, обикновено в този момент защитата обсъжда исканото обезщетение. Но аз съм твърдо убеден, че представените свидетелства не доказват твърдението за отговорност на моя клиент и поради това смятам въпроса за излишен. Ищецът просто не обоснова твърденията си.

Трябваше ми нещо ефектно за завършек. Реших да: рискувам с удар срещу съчувствието.

— И накрая, няколко думи за мисис Кориган. Тя е млада жена и раните в душата й ще заздравеят. Без съмнение, тя е знаела, че щом се омъжва за човек, двойно по-стар от нея, някой ден ще остане вдовица.

Стъпвах по тънък лед. Само мъничко да пресилех нещата и разгневените заседатели щяха да ни лепнат жестока присъда.

— Мистър Сефало ви цитира една стара поговорка за думите „а би могло“. Друг писател е казал, че скръбта е най-силното човешко чувство — и поради това трае най-кратко. Времето лекува. Скръбта отминава. Животът продължава. Естествено е да изпитвате съчувствие към мисис Кориган. Аз също го изпитвам, но това чувство не бива да влияе върху решението ви. След малко съдията Ленард ще каже, че не бива да се поддавате на съчувствие. Съдът не е място за емоции. Тук важат единствено фактите и законът, а те ще ви убедят, че в случая моят клиент не носи отговорност. Благодаря.