— С Роджър ще си имаме неприятности — каза най-сетне тя, докосвайки скулата си, където петното вече започваше да потъмнява. Имаше дълги, изящни пръсти и скъп разноцветен лак по ноктите. — Не може да разбере факта, че всичко свърши.

После леко подръпна една от хлъзгавите презрамки. Аз си мълчах.

— Очевидно ти е разказал за нас — продължи тя, опитвайки да изкопчи какво знам.

— До последната мръсна подробност. Двойки, тройки и тъй нататък.

Тя не трепна, само леко сви рамене и презрамката плъзна по рамото. Черната дрешка разкри едната гръд. Връхчето имаше цвят на канела и сякаш с удоволствие срещна погледа ми.

— Той си мисли, че съм още хлапе, че съм негова собственост. Дръж го по-надалеч от мен, инак ще си изпати.

— Това ми звучи като заплаха.

— Мога да кажа неща, които няма да му се отразят твърде добре.

— Например?

Тя се вгледа в мен за секунда-две, преценявайки какво да разкрие.

— Той искаше да се отърве от Филип, уговаряше ме да го убия. Месеци наред само това приказваше. Естествено, не се съгласих.

— Естествено — рекох аз с лека следа от сарказъм, също като капките битър в онова шантаво питие.

— Майната ти, Ласитър — отсече Мелани. Къде остана нежното _Джейк_?

Тя ми хвърли мразовит зимен поглед и добави:

— Според твоя стандарт може и да не съм най-примерната съпруга на този свят, но вършех много за Филип. Каквото поискаше. Имахме си споразумение. Той получаваше каквото иска от мен и аз от него.

— По-точно, банковата му сметка и ценните книжа.

Тя не се хвана на провокацията.

— Свободата, която носеха. Филип не даваше пет пари, че се срещам с други мъже. Може би му харесваше. За мен всичко вървеше страхотно. Вече не зависех от тъпи мъжки капризи. Защо да го убивам? Просто нямах причина.

— Тогава защо си глътна езика, когато мъжът ти реши да легне под ножа на доктор, който желае смъртта му?

— Изплаших се до смърт, когато Филип влезе в болницата, но си помислих, че при толкова много лекари и сестри Роджър просто не би могъл да…

Тя не довърши.

— И не го е направил — казах аз. — Според съдебните заседатели Роджър не е отговорен дори за небрежност, камо ли за убийство. Съпругът ти е умрял от спонтанен аневризъм.

— Бил е отровен — каза тя съвършено спокойно. — В болничната стая.

За да обмисля последните думи, аз отпих солидна глътка. Разговорът звучеше познато.

— Роджър донесе шишенце с лекарство, някаква упойка — продължи тя. — Искаше да я използвам. Да приспя Филип с пиене или наркотик, после да го инжектирам. Казваше, че не можело да се открие.

— Даде ли ти шишенцето?

— Не. Тогава не го поисках. След като умря Филип, веднъж бях в къщата на Роджър. Все още се срещах с него… чак докато заведох делото. Знаех, че държи шишенцето в малък хладилник и го взех. Исках да го предам на властите.

— Предаде ли го?

Тя извърна глава.

— Не. Знам, че трябваше, но тогава всичко щеше да излезе по вестниците. Всичките ми усилия да си създам репутация биха отишли по дяволите.

— И все пак заведе делото.

— Не исках. Не желаех да привличам внимание. Но се боях, че ако не осъдя Роджър, може да стане подозрително. Оная мъжкарана, дъщерята на Филип, щеше да си въобрази, че двамата с Роджър сме го убили.

В мозъка ми припламваха лампички като на коледна елха. Сюзън Кориган може би имаше право за Роджър Солсбъри, но грешеше за Мелани Кориган. Мелани трябва да казва истината, реших аз. Не би рискувала да спомене за лекарството, ако имаше нещо общо.

— Какво искаше Роджър днес?

— Всъщност не му бях казала, че всичко е свършено. Не исках да го наранявам. Когато заведох делото, обещах след съда пак да се съберем. Днес му казах да стои настрани и той психяса.

— Покажи ми лекарството — рекох аз, макар вече да знаех отговора.

Тя ме изгледа безпомощно. Досега не я бях виждал такава.

— Не мога. Изчезна, откраднаха го.

Нищо нямаше да спечеля, ако кажех на Мелани Кориган, че любимата й заварена дъщеря тършува из нейното чекмедже за бельо.

— Какво искаш от мен? — попитах аз.

Тя се усмихна леко и също тъй леко въздъхна. Очите й се разшириха, сякаш изведнъж преминаваха от деловите въпроси към спалнята. Много ефектен трик. Слънцето залязваше зад високите прозорци и всичко около нас се обагряше в розово. Кожата на Мелани Кориган, която и преди не изглеждаше зле, изведнъж запламтя с нежно сияние. Както седях върху коравата табуретка, тя заобиколи плавно бара и пристъпи към мен. Пак придърпа нагоре копринената презрамка и настръхналите връхчета на гърдите й щръкнаха под ефирната тъкан. Може би заставаха мирно поради прохладния вечерен въздух, или пък бе виновна пълната луна, която изгряваше иззад залива. Или моята близост. А може би просто трябваше да ида на психиатър. Бях готов да изгълтам тая сладка отрова досущ като онзи безнадежден глупак Роджър Солсбъри.

В този момент най-много исках да опозная самия себе си. Да разбера загадъчния импулс, бликнал нейде на половината път между гърдите и коленете, който заплашваше да литне нагоре и да залее малкото все още работещи мозъчни клетки. Исках, но нямах време, защото Мелани ме погледна право в очите, усмихна се, после ме зашлеви.

От някои плесници ти писват ушите, от други чак се просълзяваш. Тази не спадаше нито към едните, нито към другите. Пареше по-малко от афтършейв. Усмихнах се и продължих да я гледам, без да помръдна. Тя ме гледаше някак странно, с леко нацупени устни. Отиваше й.

После пак ме удари. По-силно. Не като за нокдаун, но поне колкото да се изчервим — и двамата. Особено тя. Личеше, че й харесва, по очите го виждах. На устните й трептеше възбудена усмивчица. И шляп — още една плесница. Почвах да свиквам.

Изведнъж тя преметна ръце около шията ми, притисна тяло към моето и започна да се люлее на пръсти нагоре-надолу, като че правеше упражнение за прасците. Всъщност триеше в мен някои свои части като дружелюбна и много лукава котка. Ръцете ми плъзнаха по гърба я към стегнатия, заоблен задник. Всичко си й беше намясто и еластично, и пухкаво — точно където трябва. Огледах я в близък план. Високо от двете страни на носа имаше малки златисти лунички, а край устата — весели бръчици. Излъчваше чувство за игрива невинност. Ала очите бяха съвсем различни — влажни и диви. От шията и лъхаше сладкият аромат на тропическа нощ. Предизвикателна смес от чистота и порок.

— Когато се изчервиш, очите ти стават още по-сини — каза тя.

— Не си ме виждала окървавен. Тогава съм същински Пол Нюман.

— Харесваш плесниците — каза тя. Не питаше, съобщаваше го.

— Не толкова, колкото някои други неща — отвърнах аз.

— Може да се научиш. — Продължавайки да се повдигана пръсти, тя ме придърпа към себе си и надникна в очите ми изпод гъстите мигли. Погали ме по гърба. — Ти си едър мъж. По-едър от Роджър и Филип.

После реши да провери дали мога да глътна езика й.

Справих се.

Точно в този момент отвън долетя отвратителна шумотевица. Вик на японски процепи въздуха като полицейска сирена. Можеше да събуди и мъртвите нейде из Нова Зеландия, а дори живата Мелани Кориган едва не загуби връхчето на езика си от изненада. Пуснах я, тя оправи падналата презрамка и приглади косата си с длан.

— Сигурно е Серхио — каза тя, сякаш смяташе за съвсем нормално някакъв малоумник да прекъсва със самурайски крясъци една чудесна целувка. Изминахме обратния път към вестибюла, без да спираме за храна или почивка. Отвън се раздаде нов рев и вратата потрепери като ударена от таран. — Трябва да е видял колата ти. Ревнив е до лудост.

След поредния ориенталски боен вик вратата изстена болезнено.

— Серхио ли? — попитах аз.

— Серхио Мачадо-Алварес — безметежно уточни тя. — Мой шофьор, капитан на яхтата… и приятел. По-добре да отворим, иначе ще разбие вратата.

Тя набра кода на алармената система и освободи резето. Иззад грамадната порта изникна смугло, мустакато блокче бетон. Мокасини, долнище от анцуг, силно изрязан потник, татуирана мълния върху трицепса. Имаше много месо за показване — грамадни плещи и гръден кош, същинска буца от злоба и мускули. Напоследък го бях виждал в още по-спортен костюм. На видеозаписа.