Избърсах ръце, посегнах по-надолу, напипах някакви рамене и дръпнах. Чарли остави фенера, подложи найлоновия чувал и след минута двамата вече крачехме по росната трева: той — с инструментите в торба от зебло, аз — с опакован труп на рамо. Бяхме като национални герои на Трансилвания.
— Не е бил прав онзи детектив от Лос Анджелис — казах аз, когато наближихме камионетката.
— Кой точно? — запита Чарли Ригс.
— Марлоу, Филип Марлоу. В една от книгите казва, че мъртвецът е по-тежък от разбито сърце.
— И какво?
— Покойният Филип Кориган ми се вижда съвсем лекичък.
— Телата губят тегло след смъртта — каза Чарли, сякаш беше общоизвестен факт.
— Страхотна диета — заключих аз.
Чарли промърмори нещо и продължи напред. Изглежда, умът му на учен все още работеше след нощните изпитания. До камионетката оставаха десет метра, когато Чарли рязко спря. Сюзън Кориган ни чакаше, клекнала в каросерията насаме с мислите си.
— Първо, да установим самоличността — заяви Чарли с глас на детектив от отдел „Убийства“.
Той дръпна ципа на чувала и освети съдържанието.
— Ха така! — ахнах аз.
— Какво става? — попита Сюзън с треперещ глас и скочи от камионетката.
— Татко ти да не е погребан с рокля от жълт шифон?
— О, Господи. Това е мама, а роклята е розова, или поне беше.
— Какво става, по дяволите! — викнах аз и едва не изпуснах чувала.
— Извинявайте — каза задавено Сюзън. — Аз съм виновна. Казах ви, че криптата е отляво, само че като се гледа отвътре. Всичко обърках.
Седнахме върху влажната трева — не толкова за да си починем, колкото да съобразим, какво ще правим сега. Използвахме вместо заседателна маса една надгробна плоча и като всеки добър адвокат аз обявих съвещанието за открито. Лунните лъчи се отразяваха от бледите паметници наоколо и хвърляха меко, мъгливо сияние по лицето на Сюзън. Осветление, точно като за скръбна сцена. Гледах я и се чудех как е могла да допусне подобна грешка. Наистина ли искаше да извадим баща й? Спомних си какво бе казал Чарли за семейните престъпления. Но под неясните лунни лъчи ми се стори, че различавам сълзи в очите на Сюзън Кориган.
Пълна лудост. Безсънна нощ, тежък труд, мрачно гробище — нищо чудно, че въображението почваше да ми върти номера. Сюзън Кориган просто не можеше да е убила баща си, защото… защото…
— Няма време — каза Чарли Ригс и махна с ръка на изток, където небето вече розовееше.
Както повечето начинания в този живот, кражбата на мъртъвци става по-лесно при втория опит. Ако тренирахме по два пъти дневно като „Делфините“ през август, сигурно щяхме да го докараме до четиридесет и пет минути на труп. Този път тялото беше по-тежичко и носеше черен костюм. Преметнах го на рамо и тъкмо напусках мавзолея, когато чух някой тихичко да си тананика:
Esta tarde vi llover
Vi gente correr,
y no estabas tu.*
[* Тази вечер видях да вали, видях хора да тичат, но те нямаше — исп. — Б.пр.]
По мраморния под на преддверието заскърцаха кожени подметки. Ние с Чарли се бяхме отдръпнали в мавзолея още щом зърнахме лъча да се появява иззад ъгъла. Нощният пазач!
Чарли Ригс се притискаше към стената в дъното. Слушах задавеното му дишане и се надявах да не го тръшне сърдечен удар. Пролазих в сянката зад разбитата крипта, но мястото не достигаше за мъртвото ми другарче. Клекнал зад плочата, аз сграбчих Филип Кориган за дъното на панталона. Той остана изправен в несигурно равновесие, залитайки като пиян веселяк. Лъчът на фенерчето освети пода, над който все още се носеха облаци бетонен прах. Изведнъж усетих сърбеж в носа и едва удържах кихавицата.
Лъчът заподскача по стените и в отразената светлина зърнах пазача. Частен охранител — дебел, над шейсетте и навярно работещ на дванайсетчасови смени срещу минимално заплащане. Нощна смяна. Ако се стигнеше до тичане, сигурно и Филип Кориган щеше да го надбяга.
Фенерчето освети черните обувки на Кориган, плъзна нагоре по тялото и накрая спря върху восъчното, плесенясало лице с безформен нос, преливащ в провисналите бузи.
— Madre de Dios* — прошепна пазачът.
[* Майко Божия — исп. — Б.пр.]
Стисках зъби, но рано или късно трябваше да си поема дъх. В носа ми нахлу още прах.
— АП-ЧХИИИ!
Звукът долетя откъм мен, но пазачът виждаше единствено Филип Кориган, който бе провесил глава, защото пръстите ми постепенно отслабваха.
— Не бой се — прошепнах аз от тъмнината. — Мъртвите не кихат.
Пазачът отстъпи назад.
— Jesus Christo!
Вдигнах едната ръка на Кориган, посочих с прогнили пръсти към восъчното лице и отвърнах.
— Грешка, Хосе. Yo soy el anti-Christo*.
[* Аз съм Антихристът — исп. — Б.пр.]
Фенерчето изтропа на пода и пазачът си плю на петите. След малко и ние последвахме примера му. Аз мъкнех Филип Кориган, а Чарли Ригс подтичваше отзад и се кискаше. Непристойно поведение, мен ако питате.
Черната нощ бе отстъпила място на сиво утро. Подранили работници караха на север по магистралата и лъчите на фаровете им пронизваха мъглата. Метнахме товара си в каросерията и също потеглихме, само че в южна посока. Скоро излязохме на национално шосе номер едно, което тръгва от Мейн и стига до Кий Уест. Продължихме по него покрай стотици бензиностанции, закусвални, търговски центрове с отдели за домашни любимци и леководолазно снаряжение, фалирали дребни магазинчета и хиляди разбити мечти. През Кендал и Пърин, покрай мангови горички, ягодови градини и консервни фабрики, покрай военновъздушната база до Хоумстед, после по моста „Кард Саунд“, през Кий Ларго и пак на юг.
Никой не обелваше дума — нито ние тримата, натъпкани отпред в кабината, нито двамата отзад в каросерията. Съпрузите Кориган лежаха кротко един до друг, както едва ли им се бе случвало от медения месец насам.
Аз карах. Сюзън седеше до мен. Само веднъж се бяхме сближавали повече — когато я съборих на игрището. Чарли Ригс хъркаше кротичко, подпрян на дясната врата. Докато наближавахме Таверние, Сюзън отпусна глава върху рамото ми и аз я прегърнах през раменете. Този път тя не ме отблъсна. Предположих, че заспива, но след малко тя прошепна:
— Благодаря, Джейк.
Изненадано завъртях очи към нея.
— Не биваше да съм толкова груба, когато се срещнахме — добави тя. — Много ми беше криво. Първо загубих мама, след това татко взе оная жена, а после и той почина нелепо…
— Разбирам те — казах аз и я усетих как омеква в прегръдката ми.
— Ти пое голям риск. Знам, че искаш да разбереш истината, но знам също така, че го стори и заради мен. А всеки път, когато се опитваше да ме потърсиш, аз те отблъсквах. Вече няма да се държа така.
Понечих да кажа нещо, но тя сложи пръст върху устните ми. Целунах го и продължих да управлявам с дясна ръка, като внимавах да не забия камионетката в Атлантика на изток от пътя или в Бискайския залив на запад. После усетих как тя отпусна лице върху шията ми, погъделичка ме с нос и ме прегърна с дясната ръка през гърдите. Великолепна, разкошна прегръдка.
Слънцето вече се издигаше високо над източния хоризонт, когато достигнахме Исламорада и отбихме по прашния път в посока към Мексиканския залив. От широко разтворените прозорци на малката дървена къщичка ни посрещна аромат на силно кафе и цвърчащ бекон. Спряхме на пясъка под едно прецъфтяло жакарандово дърво. В короната му бе кацнала едра речна рибарка, която ни изгледа учудено изпод черно-белия си пернат гребен.
— Я виж ти, какво ми се довлече — подвикна баба Ласитър откъм предната веранда. — Джейк, да не си бил на кални бани? Или някой те е въргалял в канавката?
Баба седеше в люлеещия се стол с грамадна чаша кафе. Беше облечена с панталони в тютюнев цвят и шарена мексиканска наметка. Върху темето й се мъдреше високо сомбреро, здраво завързано под брадичката. Лицето й беше все тъй волево, с високи скули и предизвикателно стърчаща челюст. Черната коса, която помнех от детството си, сега бе прошарена точно в средата с бяла ивица, досущ като осева линия на магистрала. Най-близките приятели на баба ми я наричаха „Скункса“, но само след като жулнеха солидна доза от нейното домашно уиски. Запознах я с доктор Ригс. Той се поклони най-официално, подхвърли комплимент относно задграничната й премяна и се зае да разправя за някогашното си посещение на пирамидите в Юкатан, като не пропусна да опише най-подробно йероглифите и погребалните обичаи на майте.