- Оставете приключенията за друг път - прекъсна го плантаторът. - Сега има нещо много по-важно от питоните. И по-опасно, уверявам ви. Елате да седнем на онова хълмче, по-далеч от диваците.

Отидохме на едно малко възвишение, откъдето се виждаше цялата поляна и всичко, каквото ставаше на нея. Беше се стъмнило вече, но светлината на огъня осветяваше лицата ни и аз можех да наблюдавам плантатора. Той заговори веднага щом седнахме. Повтори това, което беше ми казал вече и което с капитана знаехме отдавна.

- Аз не питам кой от двама ви е бутнал дневника на яхтата под нара на Арики - завърши плантаторът дългата си тирада. - Но бих искал да зная какво представлява от себе си книгата на тайните. Да, аз трябва да зная това...

- Защо? - попита го капитанът.

- Много ясно защо. Ако тази проклета книга на тайните представлява някаква ценност, трябва да помислим как да я запазим. Ако не, трябва да я върнем на първожреца. Просто ще я бутнем под нара и ще вземем обратно дневника на яхтата. Това е, което исках да ви кажа.

Стерн ме погледна въпросително и аз прочетох в погледа му въпроса: "Знае ли Смит нещо за дневника на Магелан?" Аз не можех да му кажа направо, че нищо не съм признал пред плантатора и затова реших да му кажа това по заобиколен начин.

- Преди малко вие ми казахте - обърнах се аз към Смит, - че не сте виждали книгата на тайните и знаете за нейното съществуване само от Арики. А Арики е голям шарлатанин и не бива да вярваме на думите му. Той просто заблуждава туземците с някакви бели листа и се мъчи да внуши и на нас, че те съществуват...

- Това са ваши предположения - нервно каза Смит. - А аз съм убеден, че книгата на тайните съществува. Самият факт, че намерих дневника на моята яхта под нара на първожреца с подменени корици, показва...

- Този факт далеч не показва, че Арики е имал някаква книга - възразих аз. - Но и да е имал, откъде знаете, че тя е изчезнала?

Смит не отговори веднага. Лицето му, осветено от буйния огън, беше като изваяно от бронз. Тънките му устни не потрепваха. В това напрегнато мълчание ударите на бурума се чуваха още по-силно. Туземците продължаваха своя танц, наредени по двама в кръг. Най-после плантаторът врътна глава и ме погледна строго.

- Да продължим играта с открити карти - заяви той решително. - Аз лично видях тази книга. Това беше дневникът на Магелан. За него Британският музей би заплатил милиони. Видях го, но не се реших да го взема. Нямах вашата смелост, признавам. Но не бих казал, че ми липсваше това, което вие не притежавате: благоразумие.

Всичко беше ясно. Смит знаеше за съществуването на Магелановия дневник и не се съмняваше, че ние с капитана сме го взели. Имаше ли смисъл да продължаваме играта на криеница? Обърнах се към Стерн и го попитах:

- Какво ще кажете, капитане?

- Ще кажа само едно: дневникът на Магелан в никакъв случай не бива отново да попадне в ръцете на първожреца. Това е много важен и ценен исторически документ...

- За който Британският музей би заплатил милиони - повтори Смит. - Аз казах това преди малко, повтарям го и сега. Продължавайте, Стерн... Извинете, че си позволих да ви прекъсна.

- Това е важен документ - продължи Стерн, - който трябва да бъде запазен за историята. Разбира се, милионите също имат значение. Ако един ден успеем да напуснем тоя остров, аз не бих се отказал от своя дял. Какво да правим? Кажете вие - обърна се той към Смит.

Плантаторът изведнъж се оживи:

- Трябва да го заключим в моята огнеупорна касетка. Вие я знаете, Стерн. Не я лови нито огън, нито ръжда. В нея дневникът ще бъде на сигурно място. Целият остров да изгори заедно с нас, дневникът ще остане невредим. Право ли казвам, Стерн?

- Да - веднага се съгласи капитанът. - Идеята не е лоша. Ще скрием дневника във вашата касетка, но с едно условие.

- Предварително съм съгласен с всички условия - побърза да каже Смит, но веднага добави: - Ако касетката остане в нашата колиба.

- Защо непременно във вашата колиба? - попитах го аз.

- Защо ли? - погледна ме Смит. - Защото съм заключил в касетката скъпоценностите си: златния часовник, брилянтните ми пръстени и няколко хиляди лири... Ако мистър Антон мисли, че той трябва да пази моите скъпоценности и пари в своята колиба...

- Добре - кимна с глава Стерн. - Касетката ще остане в нашата колиба, но с едно условие...

- Какво условие, Стерн?

- Мистър Антон да има право да проверява във всяко време на денонощието дали дневникът на Магелан е в касетката. Съгласен ли сте?

Плантаторът веднага се съгласи.

- А вие? - обърна се към мене капитанът.

- И аз съм съгласен. Но с това въпросът не се изчерпва. Мистър Смит ми каза одеве, че първожрецът положително ще разбере измамата и него ще държи отговорен. Не бих искал той да пострада...

- О, бъдете спокоен! - възкликна Плантаторът, като махна с ръка. - Оставете тая грижа на мене. Лесно ще се справя с Арики. Една бутилка коняк повече - голяма работа!

- Но преди малко вие казахте съвсем друго. Тогава представяхте работите тъй, като че ли се намирахте пред бесилката.

- Е, да... Но въжето на бесилката го дърпа първожрецът, нали така? - самодоволно се усмихна Плантаторът. - А той ми е приятел, нали така?

III

Дневникът на великия мореплавател попадна в касетката на Смит. Наистина в нея той беше на по-сигурно място, отколкото в моя куфар, но ключовете от касетката бяха у Смит, а самата касетка - в неговата колиба. Това никак не ми харесваше.

На капитана имах безгранично доверие. Той беше честен човек и никога не би изиграл когото и да било. а най-малко другаря си. Но Смит беше друг човек. На него аз нямах доверие и често се питах: "Не направих ли фатална грешка, като се съгласих да му поверим дневника на Магелан. Няма ли да ни изиграе? Няма ли да обсеби дневника?" "Не - отговарях си аз. - Той би направил и това, но при други обстоятелства. Например, ако на острова дойде английски параход и плантаторът се почувствува по-силен от нас с капитана. Тогава той не би се поколебал да заяви, че дневникът е негова собственост. Свещена и неприкосновена собственост, би казал той". Но сега нямаше такава опасност. Докато сме само трима европейци на острова, Смит не би посмял да ни измами. Пък и безсмислено беше да го прави - тук дневникът нямаше никаква цена.

Но какво би станало, ако откажех да му дам дневника? О, тогава той щеше да се разлюти страшно и не би се поколебал да ни издаде на първожреца. Може би щеше да скрие участието на капитана, защото все пак Стерн беше англичанин. Той би стоварил всичката вина върху мен и тогава Арики не би се поколебал да поведе своята пияна шайка и да ме убие или жив да ме изгори в колибата, както спя...

Каквото и да мислех, аз стигах до едно и също заключение и си казвах: "Да, ти не можеше да постъпиш другояче. Ти не можеше да не се съгласиш дневникът на великия мореплавател да бъде заключен в касетката на Смит. Това беше неминуемо..."

Дълго лежах в тъмната колиба замислен. От поляната долитаха ударите на бурума и подвикванията на играчите. "Трябва да отида при тях", мислех си аз. Дългоочакваният празник настъпи, всички са доволни и весели, само аз лежа самотен и никой не забелязва моето отсъствие... дори и Зинга. Тя е много щастлива, а когато човек е щастлив, не забелязва мъката на другите. Сега Зинга играе около големия огън и си мисли: "Ще мине тая нощ. Ще мине още един ден и една нощ. На третия ден Андо ще стане син на нашето племе, а аз ще стана негова сахе. Хе-хо, хе-хо! Негова сахе... Ще копая в градините, ще нося таро и ямс, ще ги варя в голямото гърне, ще ядем в дървен онам... Хе-хо, хе-хо! В дървен онам..." Тъй или приблизително тъй мислеше Зинга и играеше, а аз лежах с отворени очи в тъмната колиба и мислех...

Някога и аз съм играл в моята страна - не около буен огън, не - в моята далечна страна така не играят. Някога и аз съм мечтал в моята страна - не за таро и ямс и не за дървени онами, не - в моята прекрасна страна за такива неща не мечтаят... Кръгла софричка, трикрако столче, глинена паница, дървена лъжица - това е повече от дървените онами. И закнижените прозорци на старата къща са по-добри от единствената врата на моята колиба - врата, която прилича на прозорец, - каменните плочи са по-солиден покрив от палмовите листа. И газената лампа е по-добра от светилото с мас от акула, и цървулите са за предпочитане пред босите крака. Но и тук, и там подът е от пръст, и тук, и там рогозките са си рогозки. Какво от това, че тук им казват сури, а там - рогозки? Че тук ги плетат от палмови листа, а там - от папур?