- Значи, и пушката не ви помогна? - попитах го аз. - А вие толкова много разчитахте на нея!

- Да, разчитах - кимна с глава Смит. - Но съм се лъгал, признавам. През време на война диваците не съблюдават никакви правила. Те се крият из горите - в кого ще стреляш? При това, щом зафучаха стрелите, нашите диваци се разбягаха.

- След вас - подхвърли капитанът.

- Това няма никакво значение, Стерн. Не е важно дали пръв съм избягал, или последен. Важното е, че останах жив. Вие бяхте прав - обърна се Смит към мене. - Хиляди пъти бяхте прав, когато отказахте да дойдете. Аз мислех, че ще се бием на открито, на някоя поляна, и си рекох: "Я чакай да покажа на тия диваци как се води война..." А какво излезе? Ако знаех, не бих отишъл, уверявам ви...

- Вие тръгнахте с туземците на война, защото искахте да се проявите като герой - упрекнах го аз. - Мислехте, че ще избиете племето бома като вързани зайци и ще се върнете като победител. Затова доведохте Арики на мегдана, когато съветвах туземците да не предприемат тоя позорен поход.

- Как няма да го доведа? - възкликна плантаторът. - Арики беше ми казал, че няма да ме осинови, ако не участвувам в похода. А представяте ли си какво значи това?

- Значи да останете сираче - иронично подхвърли Стерн.

- Това никак не е смешно, Стерн! - упрекна го Смит. - Ние трябва да узаконим нашето пребиваване на острова. Обичам реда и законите - това не е слабост, уверявам ви...

Отидохме на мегдана. Тук бяха се събрали всички ловци. Мислех, че след вчерашния случай хората ще ме гледат с недоверие, но се излъгах. Те бяха забравили всичко. И защо не? В колибата беше затворен Габон, техният враг. Те бяха победители и в радостта си бяха ми простили вчерашната постъпка.

Всички тръгнахме по тясна пътека през джунглата. Над нас и около нас се издигаха вековни дървета с дебели стъбла, които се губеха във висините и там се разклоняваха, а други по-ниски, преплитаха клоните си току над главите ни. Всички тия стъбла и клони бяха преплетени с гъста мрежа от тънки лиани. Нито едно дърво не се издигаше свободно нагоре, незадушавано от околните дървета. Сякаш островът беше много тесен за тая буйна зеленина и тя водеше война за всяка педя земя, за всеки квадратен сантиметър въздушно пространство. Дори и най-ниските храсти така бяха се притиснали и преплели, че просто се задушаваха в собствените си прегръдки. Светлината едва проникваше през тоя буен хаос. Вечен полумрак цареше в джунглата дори и в най-яркия слънчев ден. Земята бе покрита с окапали сухи листа. Тук листата на дърветата не окапват всяка есен, за да поникнат нови през пролетта - не, листата на вечнозелените дървета капят едно по едно през всяко време на годината. Щом едно листо остарее, то повяхва, пожълтява и вятърът го откъсва, а на негово място покарва младо листо и със свежи сили расте бързо, неимоверно бързо... Същото нещо се случваше и с дърветата. Никога човешка ръка не докосваше старите им дънери, те умираха от естествена смърт, в дълбока старост: когато сухите им изгнили стъбла не могат да се съпротивяват на бурите, грохват повалени. Тогава из джунглата се разнася силен трясък, сякаш тревожен вик на един загинал живот...

II

Излязохме високо в планината, на една голяма поляна, покрита с високата трева аланг-аланг. Тревата се люшкаше от вятъра като малко жълто море и тихо шумеше. Боамбо каза на ловците да образуват кордон около цялата поляна. Когато всички бяха по местата си, главатарят хвърли запалена главня в сухата трева и тя веднага пламна. Това беше сигналът. Щом видяха пушека, ловците подпалиха тревата едновременно от всички краища на поляната. Вятърът къдреше и раздухваше пламъците, а ловците бавно вървяха след огъня с копия в ръце, готови да ги хвърлят срещу всяко животно, което потърси спасение от пламъците. Нито един туземец не носеше пушка, защото Смит не им даваше патрони. Вчера след похода срещу племето бома Смит им казал, че патроните се свършили, и прибрал пушките в своята колиба. А аз бях сигурен, че той има още много патрони в своите сандъци. Защо ги крие? И за кого?

Чуха се два последователни гърмежа откъм страната на Смит и Стерн, последвани от силни викове. В същия миг чух гласа на Амбо, който не беше много далеч от мен. Обърнах се и видях една черна свиня с опърлена четина, която бягаше като бясна. Тя беше минала през огъня и щом излезе в изгорялото пространство, хукна най-напред към Амбо. Той я пресрещна със своето копие, но не можа да я удари. Свинята се уплаши и се впусна в друга посока, срещу мен. Аз се прицелих и когато тя се приближи достатъчно, натиснах спусъка. Чу се силен гърмеж и свинята се преметна няколко пъти, но веднага скочи отново още по-разярена и хукна право срещу мен. Едва когато ме приближи, видях двата криви зъба на здравите й челюсти, с които можеше да разпори корема на всеки нападател. От устата й кипеше жълта пяна. Чух гласа на Амбо, който викаше: "Убий я, ще те намуши! Убий я!" Прицелих се още веднъж, когато свинята беше само на десетина крачки от мен, и гръмнах. Този път куршумът я удари в челото. Тя ритна два-три пъти в черната пепел, след това безпомощно се отпусна и не се помръдна вече.

Високата суха трева продължаваше да гори и да пращи. Дойде и Боамбо и като видя убитата свиня, каза:

- Добре, много добре! И Шамит уби една мадама. Много добре!

Той беше доволен. Не беше изгоряла и половината трева, а две свини вече бяха убити.

Вятърът раздухваше пламъците на всички страни. А когато огънят оголи по-голямата част от поляната, отново се чуха силни викове и в същия миг две свини изскочиха от пламъците. Едната често падаше - види се, краката й бяха силно обгорени. Амбо се впусна към нея. Скоро той я настигна и забоде копието си в хълбока й. Аз се затичах към другата свиня. Тя беше доста далеч от мен и едва ли бих я улучил от такова голямо разстояние. Пък и туземците ми пречеха - те също се впуснаха към нея от няколко страни, като размахваха копията си и силно викаха, вероятно да изплашат още повече и без това изплашеното животно. Беше опасно да стрелям, защото трима ловци също тичаха към свинята. Полетяха три копия и едното от тях се заби в десния й хълбок. Чу се силно квичене, но свинята не падна, а продължаваше да бяга с копието, което стърчеше от дясната й страна и зловещо се поклащаше. Другите двама туземци взеха отново копията си и пак се впуснаха след свинята. А тя бягаше все по-бавно и по-бавно. Най-после те я настигнаха и забиха копията си в дебелия й гръб.

Тревата изгоря. На почернялата поляна лежаха пет черни диви свини.

Боамбо остави двама души да ги пазят и отново ни поведе по планинските пътеки. Запалихме тревата и на друга една поляна, още по-нагоре в планината, и убихме още три свини. Ловът беше богат. Осем свини за големия празник - това не беше малко.

Седма глава. Големият празник. Как дневникът на Магелан попадна в касетката на Смит

I

Най-после настъпи големият празник. Първо се разнесоха ударите на бурума от най-близката махала, след това се обадиха бурумите и от другите две махали, придружени с дълги, пронизителни викове, които приличаха на вълчи вой или на оня тревожен вик на ходжата, когато отправя молитвите си към аллаха от високото минаре.

Слънцето беше се наклонило към далечните планински възвишения. Наближаваше часът на вечерната прохлада, когато лек ветрец раздвижва листата на гигантските дървета и тропическият лес оживява и запява своята вечна многогласна песен. Бях отворил сандъчето си и подреждах малките шишенца и бурканчета с лекарства. Навън се чуха бързи стъпки - някой тичаше към колибата. Затворих капака на сандъчето и се изправих в очакване. На вратата се показа Зинга. Като ме видя, тя пъргаво прескочи високия праг.

- Да вървим, Андо! - извика тя развълнувано. - Не чуваш ли бурумите? Големият празник започна!

Тя беше възбудена, очите й горяха от възторг, а лицето й сияеше от радостна усмивка. Белите й равни зъби също блестяха. В косата си бе натъкнала два гребена от бамбук и много цветя, а на шията й висяха няколко гердана от мъниста, раковини и кучешки зъби. Под гривните на ръцете, както и под тесния си пояс беше затъкнала червени цветя от хибискус и млади вейки от колеус. Имаше нещо детско и в крехката й тънка снага, и в усмивката, и в чистия блясък на очите й, които гледаха света и хората с детска чистота и наивност. Като забеляза, че оглеждам нейната чудна премяна, тя се завъртя пъргаво на пети и отново почна да ме подканя: - Да вървим, Андо! Големият празник започна! Скоро ще станеш син на нашето племе, Андо! А аз ще стана твоя сахе... Не се ли радваш?