- Радвам се, Зинга, много се радвам...

- Тогава аз ще живея в твоята колиба, Андо! Ще копая в градините, ще сея таро, ямс и уму, а ти ще ловиш риба. Ще ядем варено таро, ямс и уму и печена риба. И банани, и пъпеши, и ядки от кокосови орехи ще ядем, ще пием и кокосово мляко... А баща ми ще ни подари една голяма свиня. Най-голямата свиня, Андо! Той ми обеща. Ще я храня с кори от ямс и таро и тя ще ни роди десет пискливи прасенца... Не се ли радваш, Андо?

- Радвам се, Зинга, много се радвам...

- Нашата колиба ще стане много хубава, Андо! Ще я мета всеки ден по два пъти - ябом аро, ябом аелда - сутрин и вечер. Нашият нар винаги ще бъде чист и рогозките ще бъдат чисти, защото ще ги изтупвам два пъти на ден - ябом аро, ябом аелда. А когато се върнеш от лов уморен, ще почиваш на тия рогозки, а аз ще ти пея песни. Не се ли радваш, Андо?

- Радвам се, Зинга, много се радвам. Но ти излез от колибата, докато облека новите си дрехи.

- Много добре, Андо! Облечи най-новите си дрехи! Разбира се, аз не мислех да обличам костюм. В панталон и сако тука човек би се чувствувал също тъй, както у нас в шуба лятно време. Пък и за кого да се пременявам? Тук нямаше други цивилизовани хора освен нас, тримата европейци, а за туземците и най-вехтата ни дреха изглеждаше като нещо вълшебно и непостижимо, както в приказките. Все пак аз смених старите си къси гащи с нови, облякох нова риза, обух леки сандали и наложих новата си коркова шапка, която приличаше на шлем - това беше моята "премяна". Тя беше много скромна, но лека и удобна.

Тъкмо бях се нагласил вече и се готвех да излизам, когато неочаквано пристигна Смит и още от вратата почна да ме упреква:

- Как може такова нещо! Вие ме поставяте в неудобно положение, сър! И пред кого! Пред Арики! А аз тъй вярвах на вашата честност!..

- Какво се е случило? - попитах го учуден.

- Питате ме какво се е случило! - възкликна Смит възмутен. - И с такъв невинен вид! Би помислил човек, че сте олицетворение на самата невинност. Аз наистина ви смятах за честен младеж, но това, което сте направили, е измама, сър! Да, измама - това е най-слабата дума...

- Нищо не разбирам - свих рамене.

- О, той нищо не разбира! Чувате ли, небеса! Той е чист и невинен като младенец. Никога досега не съм срещал човек, който тъй умело да прикрива лъжата и измамата с фалшива искреност. Сатана в ангелски образ - така казваше покойният ми баща за такива хора и никога не грешеше, уверявам ви. Той беше човек на миналия век, прям и груб, но винаги справедлив. Аз не съм като него, признавам...

- Не сте справедлив като него ли?

- Не става дума за справедливост - остро възрази Смит. - Аз не съм прям и груб като баща си, но все пак не мога да не нарека вашата постъпка с истинското й име. Това е измама, сър! Меко казано, това е мошеничество, углавно престъпление! В цивилизованите страни то се наказва от една до пет години строг тъмничен затвор...

Той беше силно възбуден, кипеше от възмущение и изригваше цял вулкан от двусмислени и обидни думи. Когато говореше, пурата смешно подскачаше между жълтите му зъби, а суровото му сухо лице с жълта изопната кожа, набръчкана около очите, изглеждаше непроницаемо зад тютюневия дим. Реших да му обърна гръб и да си изляза, ако не спре тоя поток от обиди.

- Ще ми кажете ли най-после за какво става дума? - попитах го аз нетърпеливо. - Или мислите, че съм длъжен да слушам вашите глупави обвинения?

- Глупави обвинения! - възкликна плантаторът, като отправи погледа си към тавана на колибата. - Чувате ли, небеса? Той нарича глупави обвинения моя справедлив гняв! Това е... това е нахалство, сър!

Сега вече аз му обърнах гръб и тръгнах към вратата, но той ме хвана за ръката и ме спря. Пепелявите му очи святкаха гневно, безкръвните му устни нервно потрепваха.

- Какво търси дневникът на моята яхта под нара на Арики? - неочаквано ме запита той, като ме гледаше право в очите.

Въпросът му дойде като гръм от ясно небе. Обърках се и не знаех какво да отговоря.

- Вие мълчите! - каза Смит, като почна да се разхожда със ситни крачки из колибата. - Няма ли да ми кажете как е попаднал дневникът на моята яхта под нара на Арики? Аз чакам вашия отговор, сър! И не се опитвайте да ме лъжете... Е?

Той се спря пред мен с кръстосани ръце на гърдите и ме загледа изпитателно, като се поклащаше напред-назад - ту на пръсти, ту на пети. В друго време той би изглеждал смешен в своите къси гащета, които откриваха тънките му жилести крака, обрасли с гъсти сиви косми, но сега плантаторът стоеше пред мен заплашително строг, уверен в своя справедлив гняв.

- Чакам да ми отговорите! - заповеднически прозвуча гласът му. - Искам да ми кажете истината, а след това ще реша какво да правя.

Последните му думи прозвучаха като закана: "Да, ако е узнал за дневника на Магелан, мислех си аз, той наистина би могъл да напакости и на мен, и на капитана. Достатъчно беше да каже на Арики, че ние сме задигнали "белите му листа" и вместо тях сме поставили други "бели листа", и първожрецът щеше да дигне цялото племе на крак. А това беше много опасно". Все пак аз реших да не издавам страха си пред плантатора и му казах спокойно: - Правете каквото щете, но не забравяйте, че не съм ви слуга и не съм длъжен да слушам грубите ви закани.

- Не сте длъжен, това е вярно - поомекна Смит и спря да се клати нахално. - Вярно е и това, че тук няма слуги и господари и всички сме равни. Е, добре! Кажете ми тогава в името на равенството, което тъй страстно защищавате, по какъв начин дневникът на моята яхта е попаднал под нара на Арики?

- Дневникът на вашата яхта? Под нара на Арики? - попитах го с престорено учудване, за да спечеля време. Работата беше много сериозна и всеки необмислен отговор можеше да ми навлече голяма неприятност.

Смит ме погледна и аз видях иронията в пепелявите му очи. Нима беше разбрал всичко? Нима знаеше за съществуването на дневника на Магелан?

- Да, сър - кимна с глава той. - С очите си видях дневника на моята яхта. Той е под нара, на който спи Арики. Първожрецът също ще го види и ще се хване за мене, разбира се... Какво да му кажа? Че дневникът сам е излетял от яхтата и сам се е пъхнал под неговия нар? Защо мълчите? Чакам вашия отговор, сър!

- Но... кой го е отнесъл там и защо?

- И аз това ви питам - кой го е отнесъл там и защо?

- Не зная - свих рамене.

- Не знаете! Но аз трябва да узная! Да, да, трябва да узная, защото аз ще отговарям пред първожреца.

- Защо пък вие?

- Защото съм най-близкият му приятел и ходя по десет пъти на ден в неговата колиба. Съмнението ще падне върху мен. Арики ще помисли, че аз съм бутнал под нара му тоя проклет дневник и съм измъкнал оттам книгата на тайните.

- Книгата на тайните? Ха-ха! - изсмях се малко пресилено и махнах небрежно с ръка. - Сигурен ли сте, че наистина съществува такава книга?

- Напълно съм сигурен - отговори Смит. - Арики често ми говореше за своите бели листа, които всичко му казвали. От думите му разбрах, че белите листа не са нищо друго освен някаква стара книга. Днес отидох в колибата на първожреца. Жена му и дъщеря му ги нямаше, а той спеше непробудно на нара пиян. Моментът беше удобен и аз претърсих колибата, без да се страхувам, че някой може да ме види. Исках да намеря книгата на тайните и да разбера какво представлява. Не бързайте да ме осъждате - заяви той, когато забеляза, че искам да го прекъсна. - Аз тършувах из чуждата колиба не като крадец. Моето любопитство е напълно понятно. Вие на мое място бихте постъпили по същия начин, нали така? И какво мислите? Вместо книгата на тайните открих дневника на моята яхта. И веднага си казах: "Да, тук има измама. Някой е задигнал книгата на тайните и на нейно място е оставил дневника..." Не е нужно човек да бъде Шерлок Холмс (Шерлок Холмс - детектив, герой от романа на Конан Дойл), за да се досети, че това е така. И да ви кажа право, страшно се разлютих на вас и на Стерн.