— Не бях го планирала.

— Започнете да го планирате. В крайна сметка вие сте нашата служителка на седмицата. Хората ще искат да ви видят, да ви чуят. Всъщност музеят ще пусне съобщение до пресата за нашата героична доктор Кели, в което междувременно ще се споменава колко отговорен пред обществото е музеят, какви дългогодишни традиции има в безкористната си дейност за града. Вие, разбира се, ще отклонявате всички въпроси по темата като казвате, че цялата ви работа е абсолютно конфиденциална. — Бризбейн взе сакото от стола и изискано го облече, махна някакво косъмче от рамото си и приглади безупречната си коса. — Сигурен съм, че ще намерите що-годе прилична рокля в гардероба си. Ще се радвам, ако не е някоя от онези смахнати одежди, които се радват напоследък на такъв успех на баловете на музея.

— И какво ще стане, ако откажа? Ако не се съглася да участвам във вашата програмка?

Бризбейн щракна копчетата на ръкавелите си и отново се обърна към нея. Погледът му обаче се измести към вратата и Нора го проследи.

На прага бе застанал със скръстени ръце самият доктор Колъпи. Слабоватата фигура на директора предизвикваше страховито, почти зловещо чувство, когато той тихичко се понасяше из залите на музея, облечен строго официално, с профила си на англикански пастор, с изправената си и отблъскваща стойка. Колъпи, произхождащ от славен род на джентълмени — учени и изобретатели, имаше енигматично поведение, говореше винаги тихо и никога не бе повишавал тон. На всичкото отгоре той притежаваше старинна къща на авеню „Уест енд“, в която живееше с великолепната си нова съпруга, четирийсет години по-млада от него. Отношенията им бяха предмет на безкрайни коментари и неприлични спекулации.

Днес обаче доктор Колъпи почти се усмихваше, пристъпи напред. Ъгловатите черти на бледото му лице изглеждаха по-меки от обичайното, дори беше донякъде оживен. Взе ръката й между сухите си длани, погледна я отблизо в очите и Нора усети леко и напълно неочаквано вълнение. Тя изведнъж съзря онова, което и онази млада съпруга сигурно е видяла — много жизнен мъж, скрит зад обикновено непроницаема фасада. Сега вече Колъпи наистина се усмихна — и когато го стори, все едно, че се включи рефлекторен отоплител. Нора се почувства окъпана в излъчването на чар и енергичност.

— Познавам работата ти, Нора, и я следя с огромен интерес. Да се предположи, че големите руини в каньона Чако са били строежи, повлияни от ацтеките, ако не и тяхно дело — това е важно, а може би и фундаментално откритие.

— Ами, тогава…

Той стисна леко ръката й да замълчи.

— Не знаех за съкращенията в бюджета за вашия отдел, Нора. Всички трябва да затягаме коланите, но може би сме го сторили малко безразборно.

Нора не можа да се сдържи и да не погледне Бризбейн; беше напълно изключил, изражението му — непроницаемо.

— За щастие сме в състояние да възстановим финансирането ви, а освен това и да ви осигурим осемнайсетте хиляди, необходими за онези жизненоважни датировки с въглерод–14. Аз самият имам личен интерес към тази тема. Никога няма да забравя как като дете посетих онези великолепни руини в Чако със самия доктор Морис.

— Благодаря ви, но…

Той отново леко стисна ръката й.

— Моля ви, не ми благодарете. Господин Бризбейн бе така добър да ми обърне внимание върху тази ситуация. Работата, която вършите тук, е важна; тя ще донесе престиж на музея; а аз лично бих искал да сторя всичко, за да я подкрепя. Ако имате нужда от още нещо, обадете ми се.

Много нежно пусна ръката й и се обърна към Бризбейн.

— Трябва да отида да подготвя малката си реч. Благодаря ви.

След миг бе вече изчезнал.

Нора погледна Бризбейн, но лицето му представляваше непроницаема маска.

— Сега вече знаете какво ще стане, ако се включите в програмата — обади се той. — Не бих искал да се впускам в подробности какво би се случило, ако откажете.

Бризбейн се обърна към огледалото и се огледа за последен път.

— До довечера, доктор Кели — рече меко той.

Дванадесета глава

О’Шонеси последва Пендъргаст по постланите с червени пътеки стълби към огромните бронзови порти на музея, сигурен, че всички са вперили поглед в него. Чувстваше се като абсолютен тъпанар в полицейската си униформа. Спусна небрежно лявата си ръка към дръжката на пистолета си и с удоволствие отбеляза как най-близкият облечен в смокинг мъж му хвърля боязлив поглед. Поуспокои се и от факта, че щеше да получи надница и половина за това префърцунено шоу — а да вземеш надница и половина от капитан Къстър никак не бе за изхвърляне.

Колите пристигаха една подир друга по „Мюзиъм драйв“ и разтоварваха красиви и недотам красиви хора. Плюшени въжета ограждаха малка групичка от фотографи и журналисти. Проблясъците на светкавиците бяха малко и с големи промеждутъци. Една камионетка с логото на местна телевизионна станция вече си събираше техниката и си тръгваше.

— Това откриване на новата Зала на приматите е доста по-скромно от другите, на които съм присъствал — рече Пендъргаст, след като се огледа. — Предполагам, че се дължи на умора от празненствата. Напоследък музеят доста ги зачести.

— Примати ли? И всичките тези хора се интересуват от маймуни?

— Мисля, че мнозина от тях са тук, за да наблюдават приматите извън изложбените щандове.

— Много смешно.

Минаха през портите и пресякоха Ротондата. Допреди два дни О’Шонеси не бе влизал в музея от дете. Но ето ги динозаврите — както си бяха изглеждали винаги. А отвъд тях — слонското стадо. Червените пътеки и плюшените въжета ги водеха напред, към вътрешността на сградата. По маршрута се бяха разположили усмихнати млади дами и ги направляваха с кимане и с жестове. Много хубави млади дами, рече си О’Шонеси и реши, че няма да е лошо да направи едно посещение в музея, когато не е на служба.

Минаха през Африканската зала, през масивната й врата, обкована със слонски бивници, и се озоваха в обширната зала за приеми, изпълнена с безброй масички с обредни свещи. Покрай едната стена се бе проточил огромен бюфет, отрупан с храна, а в двата му края имаше добре заредени питейни барове. В дъното на залата бе издигнат подиум, зает от струнен квартет; който стържеше прилежно виенски валс. О’Шонеси слушаше и не можеше да повярва на ушите си. Звучаха ужасно. Добре поне, че не се упражняваха върху Пучини.

Залата бе почти празна.

До вратата стоеше мъж с маниакален вид и с огромна табелка с името си под белия карамфил на петлицата. Той забеляза Пендъргаст и разтърси ръката му, почти обезумял от благодарност.

— Хари Медоукър, шеф на отдела за връзки с обществеността. Благодаря ви много, че дойдохте, сър, благодаря ви. Мисля, че новата зала ще ви хареса.

— Моята специалност е маймунското поведение.

— Ами да — рече О’Шонеси с най-заплашителния си тон.

Онзи се наведе напред и заговори с възможно най-негостоприемния си тон:

— Това е частно събитие, господин полицай. Съжалявам, но трябва да си тръгнете. Нямаме нужда от външни охранители…

— О, така ли? Знаеш ли, Хари, тук съм по разследването на дребното проблемче с онова музейно кокаиново кръгче.

— Музейно кокаиново кръгче ли? — Медоукър изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да получи сърдечен удар.

— Полицай О’Шонеси — долетя да ушите му мекото предупреждение.

О’Шонеси потупа онзи по рамото.

— Нито дума. Представете си как пресата ще се нахвърли върху темата. Помислете си за музея, Хари.

Оставиха Хари разтреперан и побледнял като стена.

— Гадно ми става, когато не уважават хората в синьо — рече О’Шонеси.

В следващия миг Пендъргаст го изгледа сериозно. След това кимна към бюфета.

— Правилата може и да забраняват пиенето по време на служба, но не забраняват да се хапват блини с черен хайвер.

— Блини с к’во?

— Малки елдени хапки, намазани с масло и покрити с черен хайвер. Възхитителни са.

О’Шонеси потръпна.

— Не обичам сурови рибешки яйца.