Последва дълга пауза, по време на която се чу как пускат — и после спират душа. След това двамината се върнаха във всекидневната. Огледът им бе траял по-малко от две минути.
— Чудесен е — рече плешивият. — Казахте, че брокерската комисиона е осемнайсет процента, нали така?
— Точно така.
— Страхотно. — Появи се чекова книжка. — На чие име да го напиша?
— Напишете „в брой“. Ще го осребрим във вашата банка.
— Хей, чакайте малко — намеси се Смитбак — Ние бяхме първи.
— Много съжалявам — отвърна единият от мъжете, който се извърна сепнат.
— Не им обръщайте внимание — каза грубо посредничката. — Те тъкмо си тръгваха.
— Хайде, Бил — взе да го избутва към вратата Нора.
— Ние бяхме първи! Сам ще го наема, ако трябва!
Чу се резкият звук на откъсването на чека. Посредничката го взе.
— Договорът за наемането е тук — рече тя и потупа чантата си. — Можем да го подпишем в банката.
Нора помъкна Смитбак към вратата и я хласна здраво зад гърба им. Слязоха по стълбите, потънали в напрегнато мълчание.
Миг по-късно вече стояха на тротоара.
— Трябва да се върна на работа — каза Нора и се извърна.
— Можем да поговорим за всичко това довечера.
— Определено ще го сторим.
Смитбак я изгледа как закрачи по Деветдесет и девета улица, озарена от полегатата светлина. Тренчкотът й се издуваше зад перфектното задниче, дългата й медноруса коса се ветрееше. Почувства се смазан. След всичко, което бяха преживели, тя не искаше да заживеят заедно. Къде беше сбъркал? Понякога се питаше дали тя не го винеше за това, че я бе попритиснал да се премести на изток от Санта Фе. Но не беше негова вината, че службата й в музея „Лойд“ бе пропаднала, нито пък за това, че шефът й тук, в Манхатън, се бе оказал истински задник. Как можеше да промени решението й? Как можеше да й докаже, че наистина я обича?
В съзнанието му започна да се оформя една идея. Нора не ценеше високо ролята на пресата, особено пък на „Ню Йорк таймс“. Не разбираше колко хрисим, колко кротичък и готов за съдействие щеше да стане музеят, ако бъде изправен пред неблагоприятни по дух публикации. Да, помисли си той, това ще подейства. Тя ще се заеме отново със сбирките си, ще получи финансиране за датировките с въглерод–14, а и нещо повече. И в крайна сметка ще му бъде благодарна. Ако побърза, може дори да успее за първото издание.
Смитбак се сепна от силен вик:
— Ей, приятел!
Обърна се. Видя двамината скитници — вече „наквасени“, те се държаха един за друг и залитаха по тротоара. Единият вдигна хартиена торбичка:
— Ела, пийни едно от нас!
Смитбак извади още една двайсетачка и я размаха пред по-едрия и по-мръсния от двамата.
— Вижте к’во. След няколко минути от тази сграда заедно с двамина ще излезе една слаба дама, облечена в черно. Казва се Мили. Прегърнете я яката и я целунете от мен, става ли? Колкото по-мокра е целувката, толкова по-добре.
— Уф, има си хас!
Мъжът грабна банкнотата и я мушна в джоба си.
Смитбак пое по улицата към „Бродуей“, с леко разведрена глава.
Осма глава
Антъни Феърхевън отпусна стройното си мускулесто тяло върху стола, разтвори кърпата върху скута си и погледна закуската, сервирана пред него. Беше оскъдна, ала подредена изключително внимателно върху безупречната бяла дамаска: чаша от китайски порцелан с чай, две бисквити, разкошен конфитюр. Изпи чая наведнъж, гризна разсеяно бисквита, след това избърса устни и даде на прислужницата рязък знак с ръка да му донесе вестниците.
Слънцето струеше през извитите стъкла на атриума, отреден за закуска. От върха на „Метрополитън тауър“ целият Манхатън лежеше прострян в краката му и блещукаше на утринната светлина — прозорците му намигаха в розово и златисто. Неговият собствен „Нов свят“ очакваше той да направи съдбовното си решение. Далеч под него тъмният правоъгълник на Сентръл парк изглеждаше като току-що изкопан гроб, а сградите по Пето авеню хвърляха върху него сенки като от решетка.
Чу се шумолене, докато прислужницата поставяше вестниците пред него — „Ню Йорк таймс“ и „Уолстрийт джърнъл“. Прясно „изгладени“, така както ги искаше. Взе „Таймс“-а, разгърна го, топлата миризма на печатарско мастило удари ноздрите му, сухите страници шумоляха. Разтърси леко вестника и го обърна на първата страница. Прегледа заглавията.
Мирни преговори в Близкия изток, дебати за кметските избори, земетресение в Индонезия. Погледна под сгъвката.
И дъхът му мигновено секна.
Феърхевън примигна, пое дълбоко дъх и зачете.
НЮ ЙОРК 8 октомври. Едно намерено в архивите на Нюйоркския природонаучен музей писмо може да помогне за разгадаването на страховитата костница, открита в началото на миналата седмица в Долен Манхатън.
Тогава строителни работници, заети в изграждането на висока жилищна сграда на ъгъла на улиците „Хенри“ и „Кетрин“, разкопаха избен тунел, в който бяха намерени костите на трийсет и шест млади мъже и жени. Останките са били зазидани в дванайсет ниши в стар въглищарски тунел от средата на деветнайсети век. Предварителните проучвания на съдебномедицинските екипи показаха, че жертвите са били дисекирани или може би аутопсирани, след което са били разчленявани. Предварителната датировка, извършена на място от археоложката Нора Кели от Нюйоркския природонаучен музей, сочи, че убийствата са станали между 1872 и 1881 година, когато на ъгъла е имало триетажна сграда, в която се помещавал частен музей, известен като „Музеят на Дж. К. Шотъм за природни забележителности и рядкости.“ Музеят изгорял през 1881 година, а Шотъм загинал в пожара.
При последвалото проучване д-р Кели открила писмото, чийто автор е самият Дж. К. Шотъм. Написано малко преди смъртта на Шотъм, то описва как авторът му разкрил медицинските експерименти на наемателя си таксономист и химик на име Енок Ленг. В писмото си Шотъм обвинява Ленг, че извършвал медицински експерименти с човешки същества в опит да удължи собствения си живот. Както изглежда, опитите са включвали хирургическо отстраняване на живо на долната част на гръбначния стълб. Редакцията на „Ню Йорк таймс“ разполага с копие на писмото.
Ако останките наистина принадлежат на убити индивиди, това ще е най-голямото серийно убийство в историята на Ню Йорк, а може би и на целите Съединени щати. Джак Изкормвана, най-прочутият сериен убиец в Англия, е убил седем жени в лондонския район „Уайтчапъл“ през 1888 година. За Джефри Дамър, печално известния американски сериен убиец, се знае, че е избил най-малко 17 души.
Човешките останки бяха отнесени в съдебномедицинската служба и не могат да бъдат проучени от други специалисти. Тунелът в избата бе разрушен в последствие от „Мойгън-Феърхевън Инк,“, фирмата-предприемач на обекта, която продължи строителните си дейности. Според Мери Хил, говорителка на кмета Едуард Монтефиори, мястото не попадало под юрисдикцията на закона за опазване на археологическите и историческите ценности в Ню Йорк. „Това е старо местопрестъпление, което представлява малък исторически интерес заяви госпожица Хил. То просто не отговаря на критериите, изброени в закона. Нямахме основания да спрем строителството.“ Представители на Комисията за защита на забележителностите обаче зае по-различна позиция и се обърна към щатски сенатор с искане следствените органи на Ню Йорк да формират специален екип, който да се заеме със случая.
Една рокля бе спасена от мястото и бе изследвана от доктор Кели в музея. Доктор Кели откри зашита в роклята бележка, по всяка вероятност написана от млада жена, която е била убедена, че й остава да живее съвсем малко: „Аз съм Мери Грийн, възрас (sic) 19 години, улица «Воднъ» (sic), номер 16“ Тестовете показаха, че бележката е била написана с човешка кръв.
От случая се е заинтересувало федералното бюро за разследване. Специалният агент Пендъргаст от службата на ФБР в Нови Орлеан, направи оглед на мястото. Службите на ФБР в Ню Йорк и в Нови Орлеан отказаха коментар. Не е известно каква точно е причината за участието на Пендъргаст, но той е известен като един от най-високопоставените специални агенти в Южния регион. И преди е работил по няколко много шумни дела в Ню Йорк. Междувременно Нюйоркското полицейско управление демонстрира твърде слаб интерес към престъплението отпреди повече от век. Капитан Шърууд Къстър, в чийто участък бяха намерени останките, заяви, че случаят има предимно историческа стойност. „Убиецът е мъртъв. Всичките му съучастници със сигурност са мъртви. Ще оставим случая на историците и ще продължим да посвещаваме усилията си на предотвратяването на престъпления в двайсет и първия век.“
След откриването на писмото Нюйоркският музей извади колекцията на Шотъм от архивите. Роджър Бризбейн, първи заместник-директор на музея нарече този ход „част от отдавна започнал процес на консервиране съвпадение, което няма нищо общо със скорошните новини.“ Той препоръча всички следващи въпроси да бъдат отправяни към Хари Медоукър от отдела за връзки с обществеността на музея. Господин Медоукър не отговори на няколко телефонни обаждания от „Таймс“.