Репортажът продължаваше на вътрешна страница, където журналистът описваше доста увлекателно подробности за старите убийства. Феърхевън изчете статията докрай, след това се върна отново на отпечатаното на първа страница. Сухите листи на „Таймс“ шумоляха тихо в ръцете му в унисон с потрепващите сухи листа, останали по клоните на дръвчетата в саксии на балкона пред атриума.
Феърхевън бавно остави вестника на масата и погледна отново към града. Можеше да види Нюйоркския музей отвъд парка, гранитните му кули и медни покриви бяха облени от утринната светлина. Махна с ръка и пристигна втора чаша чай. Погледна я без особено удоволствие и изпи течността наведнъж. Друго махване е ръка му достави телефона.
Феърхевън знаеше много за строителството, за обществените отношения и за политиката в Ню Йорк. Знаеше, че тази статия е потенциално бедствие. Което изискваше твърди и бързи действия.
Замисли се за миг кому да телефонира първо. Миг по-късно вече набираше личния номер на кмета, който знаеше наизуст.
Девета глава
Дорийн Холандър, от „Индиън федър лейн“ номер 21, Пайн крийк, Оклахома, остави съпруга си да похърква и мрънка на сън в хотелската им стая на двайсет и шестия етаж. Попи с поглед простора на Западния Сентръл парк и реши, че сега бе идеалният случай да разгледа водните лилии на Моне в музея „Метрополитън“. Искаше да хвърли едно око на прочутите картини още откакто ги бе видяла за първи път на плакат в дома на зълва си. Съпругът й, техник по поддържането в „Оклахома кабел“, не проявяваше ни най-малък интерес към изобразителното изкуство. Възможно беше той още да спи, когато тя се върне от музея.
Дорийн погледна в туристическата карта, предоставена услужливо от хотела, и с радост установи, че музеят се намира току до отвъдната граница на Сентръл парк. Съвсем близо пешком, нямаше нужда да взема скъпо такси. Дорийн Холандър обичаше да върви пеш, а и това щеше да бъде великолепен начин да „изгори“ двете виенски кифлички с масло и мармалад, които най-неразумно бе погълнала на закуска.
Тръгна, навлезе в парка през Портата на Александър Хумболт и закрачи енергично. Беше хубав есенен ден и високите сгради на Пето авеню блестяха над върховете на дърветата. Ню Йорк сити. Чуден град, стига да не ти се налага да живееш в него.
Пътеката се спусна надолу и тя се озова до брега на красиво езерце. Огледа се. Отляво ли щеше да е по-добре да го заобиколи, или отдясно? Погледна картата и реши, че пътят отляво ще бъде по-къс.
Тръгна отново, понесена от здравите си крака на селско момиче, дишайки дълбоко. Въздухът беше учудващо свеж, помисли си тя. По криволичещата алея край нея профучаваха велосипедисти и ролеристи. Скоро се озова пред ново разклонение. Главната алея извиваше на север, но имаше пътечка, която продължаваше направо през горичка — в нейната посока. Пак погледна картата си. Пътечката не бе нанесена, но тя можеше да усети кой път е по-добрият, още щом го види. Продължа направо.
Пътечката отново се разклони, после — пак, криволичеше безцелно нагоре-надолу по хълмчетата и край малките, обсипани с камънак „плешивини“. Тук-там още можеше да зърне през дърветата редицата небостъргачи по Пето авеню — служеха й за ориентир, показваха пътя й. Гората стана по-гъста. Чак тогава тя започна да забелязва хората. Беше необичайно. Млади мъже стояха с ръце в джобовете и сякаш очакваха нещо. Но какво? Изглеждаха приятни на вид, добре облечени и подстригани. Отвъд гората есенното утро разцъфваше в ярка светлина и тя не се боеше ни най-малко.
Продължи да крачи във все по-гъстата гора. Спря се да се справи с картата си, леко озадачена, и откри, че се намира в район, наричан „Криволиците“. Подходящо име, реши Дорийн. На два пъти установи, че се върти в кръг. Сякаш човекът, проектирал този малък лабиринт от пътеки, е искал хората да се изгубят.
Е, Дорийн Холандър трудно можеше да се изгуби. Не и в една нищо и никаква горичка в градски парк, след като в крайна сметка бе отрасла в провинцията и бе пребродила сума полета и гори в Източна Оклахома. Тази нейна разходка се превръщаше в малко приключение, а Дорийн Холандър обичаше малките приключения. Точно заради това, на първо място, бе домъкнала мъжа си в Ню Йорк: да изживее малко приключение. Дорийн се насили да се усмихне.
И това ако не е номер — оказа се, че за трети път се е завъртяла в кръг. С мрачна усмивка се консултира отново с картата си. Но на картата „Криволиците“ бяха отбелязани просто като голяма зелена маса. Огледа се. Навярно някой от добре изглеждащите мъже би могъл да я упъти.
Но тук гората ставаше по-тъмна и по-гъста. Въпреки това забеляза през дървесния покров два силуета. Приближи. Какво правеха там? Пристъпи, дръпна едно клонче настрани и се взря в пролуката. Взирането й постепенно премина в озадачено вторачване, а после лицето й се превърна в застиналата маска на ужаса.
После тя изведнъж се отдръпна назад, обърна се и закрачи обратно колкото можеше по-бързо. Сега всичко й беше ясно. Колко отвратително! Единствената й мисъл вече беше как да изчезне възможно най-бързо от това ужасно място. Желанието да види водните лилии на Моне се бе изпарило изцяло от съзнанието й. Не й се искаше да повярва, но всичко си беше истина. Не беше като да чуеш в телевизионното предаване „Клуб 700“, че Ню Йорк е олицетворение на съвременните Содом и Гомора. Тя се забърза, дъхът й започна да излиза на къси пресекулки, огледа се само веднъж.
Когато бързите стъпки я застигнаха, Дорийн не чу нищо и не очакваше нищо. След като нахлузиха стегнатата черна качулка върху главата й и неочакваното влажно зловоние на хлороформа атакува ноздрите й, последното видение в съзнанието й бе на изкривен лъч светлина, пронизващ обширна равнинна пустош, а в далечината се издигаше тънка струйка лют дим.
Десета глава
Достолепният д-р Фредерик Уотсън Колъпи седеше зад огромното тапицирано с кожа писалище от деветнайсети век и си мислеше за мъжете и жените, негови предходници на този царствен пост. В годините на най-голяма слава на музея — годините, да речем, когато това голямо писалище е било още ново, — директорите на музея са били истински мечтатели, едновременно и учени, и пътешественици. Бърд, Трокмортън, Андрюс… Тези имена трябваше сега да бъдат излети от бронз, С приближаването към по-скорошните обитатели на този величествен ъглов кабинет вниманието му намаля — злополучният Уинстън Райт и наследилата го за кратко Оливия Мириъм. Изпитваше огромно удовлетворение, че бе възстановил старото достойнство и великолепие на кабинета. Прокара длан по добре подстриганата си брада и, дълбоко замислен, докосна с показалец устните си.
И въпреки всичко, ето го — това упорито чувство на меланхолия.
Беше призван да направи жертви, за да спаси музея. Чувстваше се нещастен, че научните изследвания бяха изтласкани от галавечерите, от блестящите нови зали, от изложбите блокбастъри. „Блокбастър“5 — колко отблъскващо звучеше думата. Но какво да се прави, това беше Ню Йорк в зората на двайсет и първия век и онези, които не играеха по правилата на играта, нямаше да оцелеят. Дори на великите му предшественици им се бе налагало да носят кръста си. Човек се превива под напора на времето. Музеят бе оцелял — това бе важното, това бе най-важното и единствено важното.
Мисълта му се спря върху неговото собствено забележително родословие: прапрачичо му Амейса Грийноф, приятелят на Дарвин и прочутият откривател на рибата с хитинов „кожух“ в Индокитай; пралеля му Филомина Уотсън и нейната плодотворна работа с диваците от Огнена земя; дядо му Гарднър Колъпи, забележителният херпетолог6. Замисли се и за собствената си вълнуваща работа по прекласифицирането на вида Pondigae в разцвета на младостта си. Може би с известен късмет и с необходимото снизхождение от годините присъствието му в музея щеше да съперничи на великите директори от миналото. А може би и неговото име заслужаваше да бъде гравирано върху бронз в Голямата ротонда, та да го виждат всички.