Нещото ги беше очаквало няколко стъпала над площадката. „Но къде, по дяволите, е в момента?“ Зашари като обезумял с лъча на фенерчето из залата. Беше изчезнало — в огромното пространство не помръдваше нищо.

Не. В средата на залата нещо се раздвижи. Светлината почти не достигаше дотам, но Д’Агоста забеляза надвесен над ранения мъж огромен тъмен силует, който извършваше странни резки движения. Чуха се човешки стенания, после някакво хрущене, последвано от тишина. Д’Агоста мушна фенерчето под мишница, вдигна пушката, прицели се и натисна спусъка.

Блесна светкавица и изтрещя изстрел. Чу писъци откъм групичката. Още два изстрела и патронникът отново беше празен.

Бръкна за нови патрони, но се бяха свършили, пусна пушката и извади служебния си пистолет.

— Бейли! — изрева Д’Агоста. — Иди при тях и се пригответе за изтегляне.

Насочи лъча, но силуетът беше изчезнал. Запристъпва предпазливо към тялото и на три метра от него зърна точно това, което не би искал да види: строшения череп и разплискания по пода мозък. Към изложбата отвеждаше кървава следа. Беше се втурнало навътре, за да избяга от изстрелите. Нямаше да остане дълго там.

Д’Агоста хукна покрай колоните и блъсна тежката дървена врата към изложбената зала. Вратата се отвори и той препусна към отсрещната стена. Долови някакви звуци — припряно тежко топуркане. Затвори вратата с трясък и чу секретната брава да изщраква. Вратата се разтресе от мощни тласъци.

— Бейли! — изкрещя той. — Свали всички по стълбището!

Блъскането се засили и Д’Агоста неволно отстъпи. Дървото започна да се разцепва.

Насочи пистолета към вратата и чу писъци и викове зад гърба си. Бяха видели Иполито. Чу гласа на Бейли, който се караше с Райт. Вратата се разтресе и в основата й зейна огромен процеп.

Д’Агоста изтича през залата към групата.

— Слизайте по стълбището — веднага! Не се обръщайте назад!

— Не — изпищя Райт, който беше препречил стълбището. — Погледнете Иполито! Не слизам надолу!

— Там има изход! — викна Д’Агоста.

— Не, няма. Но през изложбата и…

— В изложбата има нещо! — изрева Д’Агоста. — Тръгвайте веднага!

Бейли насила избута Райт встрани и започна да блъска през вратата хората, които надаваха писъци, препъвайки се в трупа на Иполито. „Поне кметът запазва самообладание — помисли си Д’Агоста. — Сигурно е преживял и по-тежки моменти на последната си пресконференция.“

— Няма да сляза надолу! — изкрещя Райт. — Кътбърт, Лавиния, чуйте ме. Подземието е смъртоносен капан. Знам го. Ще се качим нагоре, можем да се скрием на четвъртия етаж и да се върнем, когато съществото се махне.

Хората вече бяха излезли през вратата и се препъваха надолу по стъпалата. Д’Агоста чу, че вратата продължава да се разцепва. Спря за момент. Под него имаше трийсетина души, а трима на площадката още се колебаеха.

— Това е последната ви възможност да тръгнете с нас — каза той.

— Тръгваме с доктор Райт — отвърна Рикман.

На смътната светлина на фенерчето изопнатото и ужасено лице на Лавиния приличаше на призрачно привидение.

Без да добави нищо, Д’Агоста се обърна и се спусна след групата. Докато тичаше надолу, до ушите му достигаха отчаяните викове на Райт да се качат нагоре по стълбището.

49

Кофи стоеше в преддверието зад високия свод на западния вход на музея, забил втренчен поглед в сложно украсените с бронз стъклени крила на вратата, шибани от мощните струи на дъжда. Не спираше да крещи по радиостанцията, но Д’Агоста не отговаряше. И какви бяха тези дивотии за някакво чудовище, за които съобщаваше Пендергаст? Този тип от самото начало беше твърдо решен да оплеска всичко, а прекъсването на тока явно го беше вбесило напълно. Както обикновено всички се бяха скатали и отново той трябваше да оправя цялата каша. Пред входа пристигнаха две полицейски камионетки, от които наскачаха полицаи с екипировка за извънредни ситуации и се разгърнаха на бегом, поставяйки заграждения. До слуха му достигна пронизителният вой на линейки, които се опитваха да си проправят път през задръстването от радиоколи, пожарни и коли на медиите. Наоколо се бяха пръснали тълпи от народ — хората плачеха, разговаряха, стояха под дъжда или седяха под огромния навес над входа. Някои репортери се опитваха да се проврат през кордона и завираха микрофони и камери в лицата им, преди полицаите да успеят да ги избутат.

Кофи се втурна под проливния дъжд към сребристия корпус на подвижния команден пункт. Блъсна задната врата и нахълта вътре.

В помещението беше хладно и тъмно. Неколцина агенти седяха пред компютрите, а зеленикавите им лица потрепваха от светлината на екраните. Кофи грабна комплект слушалки и седна.

— Прегрупиране! — извика по командната честота той. — Целият екип на ФБР да се яви в подвижния команден пункт! — После смени канала. — Командния пункт. Докладвай.

Чу се изтощеният и напрегнат глас на Гарсия.

„Системата все още е напълно блокирана, сър. Аварийните системи не се включват. Не могат да установят причината. Разполагаме единствено с нашите фенерчета и батериите на подвижния предавател.“

— И какво? Включете на ръчно.

„Цялата система е компютризирана, сър. Очевидно няма ръчно задействане.“

— А аварийните врати?

„Сър, при електрическия срив цялата система блокира. Предполагат, че проблемът е в хардуера. И всички аварийни врати се спуснаха.“

— Как така всички?

„Аварийните врати на петте клетки се затвориха — не само на клетка две. Целият музей е блокиран.“

— Гарсия, има ли там някой, който да е наясно със системата по безопасност?

„Вероятно Алън.“

— Дай ми го.

Последва кратка пауза.

„Том Алън.“

— Алън, какво става с ръчното задействане? Защо не работи?

„Някакъв проблем с хардуера. Аварийната система е инсталирана от японска фирма. В момента се опитваме да се свържем с техен представител, но е трудно, тъй като телефонната система е дигитална и се изключи, когато компютърът блокира. Всички линии минават през предавателя на Гарсия. Дори линиите Т1 блокираха. След стрелбата по електрическото табло настъпи верижна реакция.“

— Кой е стрелял? Нищо не знам…

„Някакъв полицай… Как се казва… Уотърс… Бил дежурен в компютърната зала, сторило му се, че чува нещо, и стрелял няколко пъти по главното електроразпределително табло.“

— Чуй ме, Алън, искам да изпратя екип, който да евакуира затворените в Небесната зала. И кметът е там, за Бога! Как можем да влезем?

„Тези врати не могат да бъдат разрязвани. Може да стане, но ще отнеме цяла вечност.“

— Какво е положението с подземието? Чух, че долу е шибана катакомба.

„Може би има места за достъп оттам, където сте вие в момента, но компютърните скици са блокирани, а и няма подробни чертежи на зоната. Ще отнеме доста време.“

— А стените? Не можем ли пробием стените?

„Долните трегери са изключително дебели — на повечето места по един метър, а всички останали са подсилени със стоманобетон. В клетка две има прозорци само на третия и четвъртия етаж, но са препречени с метални решетки. А и повечето са прекалено тесни, за да мине човек през тях.“

— Мамка му! А покривът?

„Всички клетки са изолирани и ще бъде прекалено трудно…“

— По дяволите, Алън! Питам те за най-добрия начин да се вмъкнат вътре няколко души.

„Най-добрият начин да се влезе е през покрива — отговори Алън. — Аварийните врати на горните етажи не са толкова тежки. Клетка три се намира над Небесната зала. Това е петият етаж. Но оттам не може да се влезе — покривът е защитен заради радиографските лаборатории. Бихте могли да проникнете през покрива на четвърта клетка. В някои от по-тесните коридори може би ще успеете да избиете с взрив аварийната врата към клетка три. Проникнете ли вътре, можете да влезете директно през тавана на Небесната зала. Има достъп към помещението за обслужване на полилея над тавана на залата. Но е на височина двайсет метра от пода.“