— Откриха трупа на един от моите хора върху една от витрините. Изкормен — също като предишните. — Той замълча и добави с горчивина: — Ако беше ме оставил да огледам, нямаше да се случи нищо.

Радиото изписука и млъкна.

— Паунд! — извика Д’Агоста. — В какво състояние са пострадалите?

— Един е жив, но е в тежко състояние — отговори Паунд, приклекнал до едно неподвижно тяло. — Останалите са мъртви. Стъпкани. Може би един-два инфаркта, но не съм съвсем сигурен.

— Направи каквото можеш за живия — каза Д’Агоста.

Радиото забръмча.

„Лейтенант Д’Агоста? — прозвуча хриптящ глас. — Обажда се Гарсия от командния пункт, сър. Имаме…“

Гласът изчезна сред взрив от смущения.

— Гарсия! Гарсия! Какво става? — изкрещя Д’Агоста.

„Съжалявам, сър, батериите на мобилния предавател са слаби. Имаме връзка с Пендергаст. Свързвам ви с него.“

„Винсент“ — чу се познатият провлечен говор.

— Пендергаст! Къде си?

„В подземието, сектор двайсет и девет. Разбрах, че е прекъснало осветлението в целия музей и че сте заключени във втора клетка. Боя се, че и аз имам лоши новини. Би ли се изтеглил встрани, за да говорим по-спокойно?“

Д’Агоста се отдалечи от тълпата.

— Какво има? — попита тихо той.

„Винсент, слушай внимателно. Тук долу има нещо. Не знам какво е точно, но е огромно и мисля, че не е човек.“

— Пендергаст, не се шегувай. Не и сега.

„Говоря абсолютно сериозно. Всъщност лошата новина е, че може би е тръгнало към вас.“

— Какво искаш да кажеш? Що за животно е?

„Ще разбереш, като се приближи. Не може да не доловиш миризмата. С какви оръжия разполагате?“

— Чакай да помисля. Три дванайсети калибър, два-три служебни пистолета и два заредени с капсули. И още няколко вехтории, може би.

„Забрави за капсулите. Сега слушай. Разговорът ще е кратък. Изведи всички оттам. Нещото мина покрай мен точно преди да угасне осветлението. Видях го през прозорчето на едно от хранилищата и ми се стори доста едро. Придвижва се на четири крака. Стрелях два пъти срещу него, но то се изтегли по едно стълбище в дъното на коридора. Имам няколко стари чертежа при себе си и ги проверих. Знаеш ли къде извежда стълбището?“

— Не — отвърна Д’Агоста.

„Извежда на всеки втори етаж. Води и надолу под подземията, но едва ли би се спуснало надолу. Има изход на четвъртия етаж и друг зад Небесната зала. Намира се в служебната зона зад платформата.“

— Пендергаст, и без това имам куп проблеми. Какво точно искаш да направим, по дяволите?

„Бих накарал хората ти — всички, които имат автоматични пушки — да заемат позиции край вратата. Ако тази твар влезе оттам, нека си го получи. Вече може и да е минало, не съм сигурен. Винсент, улучих го с четиридесет и пети калибър с метално покритие, но само го одраска.“

Ако го беше казал някой друг, Д’Агоста щеше да си помисли, че си прави майтап с него или е побъркан.

— Разбрах — отговори той. — Преди колко време се случи това?

„Видях го преди няколко минути, точно преди да спре тока. Стрелях веднъж и го проследих по коридора след угасването на осветлението. Стрелях втори път, но светлината ми не беше стабилна и не улучих. Току-що ходих отново да огледам. Коридорът е задънен и съществото е изчезнало. Единственият изход е стълбището към вас или, ако имате късмет, е излязло на друг етаж. Само знам, че не се е върнало тук.“

Д’Агоста преглътна.

„Ако можеш да стигнеш безопасно до мен, направи го. Ще се срещнем тук долу. Тези чертежи като че ли показват как можем да се измъкнем. Ще разговаряме пак, когато си на по-сигурно място. Разбра ли ме?“

— Да — отговори Д’Агоста.

„Винсент? Има и още нещо.“

— Казвай.

„Тази твар може да отваря и затваря врати.“

Д’Агоста напъха радиото в калъфа, облиза устните си и погледна към тълпата. Повечето седяха умърлушени на пода, а няколко души се опитваха да запалят събраните от дангалака свещи.

Д’Агоста заговори колкото му беше възможно по-спокойно.

— Всички да дойдат насам и да насядат край стената. Изгасете свещите.

— И защо? — извика някой.

Д’Агоста позна гласа на Райт.

— Спокойно. Направете каквото казвам. Ти там, как беше… Смитбек, остави това и ела насам.

Докато шареше с лъча на фенерчето си из залата, някой се разбърбори по радиостанцията. Отдалечените кътчета тънеха в плътен мрак, който сякаш изсмукваше светлинката на фенерчето му. В централната част до един неподвижен силует потрепваха няколко свещи. Паунд и още някой се бяха надвесили над него.

— Паунд! — викна Д’Агоста. — И двамата изгасете свещите и се върнете!

— Още е жив…

— Връщайте се веднага! — Той се извърна към тълпата, която се спотайваше зад него. — Никой да не се движи и да не говори. Бейли и Иполито, вземете автоматичните пушки и ме последвайте.

— Чухте ли го? Защо са им пушките? — извика Райт.

Д’Агоста чу гласа на Кофи и рязко изключи станцията. Пристъпвайки предпазливо и шарейки с фенерчетата из мрака пред себе си, групичката се приближи към средата на залата. Д’Агоста заопипва стената с лъча си, намери сервизното помещение и тъмните контури на вратата към стълбището. Беше затворена. Стори му се, че долавя странна миризма във въздуха: на тръпчиво и гнило. Не можа да се ориентира откъде идва. Вонеше цялата зала. Сигурно половината посетители се бяха изпуснали в суматохата при угасването на осветлението.

Той поведе към сервизното помещение, след това се спря.

— Според Пендергаст има някаква твар, животно… Нищо чудно да е на стълбището — прошепна той.

— Според Пендергаст — тихо подхвърли с насмешка Иполито.

— Престани с тези глупости, Иполито. Слушайте внимателно. Няма да стоим и да чакаме в тъмното. Действаме организирано и светкавично. Разбрано? Едно по едно. Махнете предпазителите, патроните в гнездата. Бейли, отваряш вратата и осветяваш — бързо. Иполито, ти покриваш стълбището нагоре, а аз надолу. Ако видите човек, искате да се идентифицира и стреляте, ако не го направи. Ако зърнете друго, моментално стреляте. Действаме по мой сигнал.

Д’Агоста изключи фенерчето си, напъха го в джоба си и стисна здраво пушката. След това кимна на Бейли да насочи лъча на фенерчето си към вратата. Затвори очи и измърмори кратка молитва в мрака. Накрая подаде сигнал.

Иполито се придвижи от едната страна на вратата, а Бейли я отвори с рязко движение. Д’Агоста и Иполито изскочиха навън, а Бейли зад тях, обхождайки мрака с лъча на фенерчето си в полукръг.

На стълбището ги блъсна ужасяваща воня. Д’Агоста се спусна няколко крачки в тъмното надолу, но долови някакво движение над себе си и чу зловещо, гърлено ръмжене, от което му се подкосиха краката. След това чу глух шляпащ звук, сякаш някой запокити мокра хавлиена кърпа на пода. Някакви влажни пръски изпляскаха по стената до него и полепнаха като храчки по лицето му. Завъртя се и стреля срещу нещо едро и тъмно. Лъчът на фенерчето подскачаше.

— Мамка му! — изрева Бейли.

— Бейли! Не го пускай да влезе в залата!

Продължи да стреля отново и отново нагоре и надолу по стълбището, докато куршумите му свършиха. Парливата миризма на барут се смеси с отвратителната воня, а от Небесната зала се понесоха оглушителни писъци.

Д’Агоста хукна нагоре по стълбището, препъна се в нещо и се втурна в залата.

— Бейли, къде е то? — изрева той, докато пълнеше с нови патрони пушката си, временно заслепен от блясъка от стрелбата.

— Не знам! — извика Бейли. — Нищо не виждам!

— Надолу ли слезе или се вмъкна в залата?

„Два куршума, три…“

— Не знам! Нищо не знам!

Д’Агоста извади фенерчето и насочи светлината към Бейли. Полицаят беше оплескан с кръв от горе до долу. От косата над веждите му висяха парчета плът. Той разтърка очи. Вонята беше непоносима.

— Добре съм — увери го Бейли. — Тази гадост се стовари върху лицето ми и не виждам нищо.

Д’Агоста огледа залата, обхождайки я с лъча на фенерчето си, притиснал пушката върху бедрото си. Скупчилите се до стената хора го гледаха ужасени. Насочи лъча обратно към стълбището и видя Иполито — или по-точно онова, което беше останало от него — проснат малко над площадката, а от изтърбушените му вътрешности шуртеше кръв.