— Пълни идиоти! Това е единственият изход! — Д’Агоста вдигна своята радиостанция. — Уолдън! Чуваш ли ме? Какво става?

„Абсолютен хаос, сър! Макнит току-що се измъкна от изложбата. Доста е пострадал. Намираме се до изхода на изложбата и се опитваме да удържим тълпата, но без успех. Тъпчат се един друг, лейтенант.“

Осветлението помръкна за втори път.

— Уолдън, аварийната врата на ротондата спуска ли се?

„Само секунда — чу се бръмчене. — Да, мамка му! До половината е спусната и продължава да пада! Народът се е струпал като стадо точно под вратата — много народ ще бъде премазан…“

Неочаквано изложбената зала потъна в непрогледен мрак. Нещо тежко се строполи на земята, заглушавайки виковете и писъците.

Д’Агоста извади фенерчето си.

— Иполито, нали можеш да вдигнеш вратата с ръчната аварийна система?

— Точно така. Поддържащата система ще задейства всеки момент.

— Не можем да чакаме дотогава, да вървим там. И внимавайте, за Бога!

Запристъпваха предпазливо към изхода на изложбата. Най-отпред вървеше Иполито, заобикаляйки изпотрошени стъкла, рухнали дървени каси и всевъзможни боклуци. Навсякъде се търкаляха парчета от безценни допреди малко експонати. Като наближиха Небесната зала, писъците и виковете се засилиха.

Застанал зад Иполито, Д’Агоста не виждаше нищо в плътния мрак. Дори тържествените свещи се бяха стопили. Иполито шареше с лъча на фенерчето си към изхода. „Защо не продължава напред?“ — учуди се с раздразнение Д’Агоста. Иполито неочаквано се дръпна назад и повърна. Фенерчето му падна на пода и се търкулна в мрака.

— Какво има, по дяволите? — извика Д’Агоста и двамата с Бейли се втурнаха напред.

В следващия миг замръзна на мястото си.

Огромната зала тънеше в безпорядък. Гледката, която лъчът на фенерчето разкри, му напомняше снимки от земетресения, които беше виждал във вестниците. Платформата беше строшена на няколко части, а трибуната беше превърната на трески. Подиумът за оркестъра беше пуст, покрит със съборени столове и струпани на купчини изпотрошени инструменти. По пода се въргаляха блюда с храна, дрехи, брошури, съборени бамбукови дървета и изпотъпкани орхидеи, прегазени и размазани от хиляди подметки.

Д’Агоста насоча лъча на фенерчето към изхода от изложбата. Огромната дървена стена беше превърната в гигантски отломки. Притиснати под сложно гравираните колони стърчаха неподвижни ръце и крака.

Бейли се върна запъхтян.

— Най-малко осем души са премазани, лейтенант. Мисля, че нито един не е оцелял.

— Има ли наши? — попита Д’Агоста.

— Боя се, че да. Вероятно Макнит и Уолдън, както и един от цивилните. Зърнах двама-трима в униформи на пазачи и трима посетители, струва ми се.

— Всички ли са мъртви? Всички без изключение?

— Доколкото мога да преценя. Не мога да помръдна колоните.

— Мамка му!

Д’Агоста извърна поглед и разтърка чело. В залата отекна мощен тътен.

— Това е аварийната врата — промълви Иполито, бършейки уста, и се стовари на колене. — О, не! Мартин… Господи, не мога да повярвам! — Той вдигна очи към Д’Агоста. — Мартин охраняваше задното стълбище. Сигурно е дошъл да помогне за усмиряването на тълпата. Беше един от най-добрите ми служители…

Д’Агоста се запромъква покрай повалените колони и продължи навътре в залата, заобикаляйки прекатурените маси и потрошени столове. Кръвотечението от ръката му продължаваше. Забеляза още няколко пръснати по пода неподвижни тела, но не можа да разбере дали са живи или мъртви. Чу писъци в дъното на залата и насочи лъча на фенерчето си натам. Струпалите се пред плътно спуснатата аварийна врата хора блъскаха по металната повърхност и крещяха. Осветени от лъча на фенерчето, няколко души се извърнаха към Д’Агоста.

Той се втурна към групата, без да обръща внимание на писукащата радиостанция.

— Всички да се успокоят и да се дръпнат встрани! Аз съм лейтенант Д’Агоста от полицията на Ню Йорк Сити.

Тълпата попритихна и Д’Агоста извика на Иполито да се приближи. Оглеждайки групата, разпозна директора Райт, организатора на целия този фарс Ян Кътбърт, онази Рикман, която също беше от важните клечки — в основната си част първите четирийсетина души, влезли в изложбата. Първи влезли, последни излезли.

— Изслушайте ме! — извика Д’Агоста. — Директорът по сигурността сега ще вдигне аварийната врата. Моля всички да се дръпнат назад.

Тълпата отстъпи и Д’Агоста неволно изпъшка. Под тежката метална врата стърчаха няколко крайника. Подът беше подгизнал от кръв. Единият крайник леко потрепваше и той долови слабо стенание от другата страна на вратата.

— Милостиви Боже! — прошепна той. — Иполито, вдигни тази проклетия.

— Насочете светлината насам.

Иполито посочи малко табло встрани от вратата, приведе се и натисна няколко бутона.

Зачакаха.

Иполито изглеждаше озадачен.

— Не мога да разбера…

Отново натисна бутоните — този път по-бавно.

— Няма електричество — каза Д’Агоста.

— Не би трябвало да има значение — отвърна Иполито, натискайки като обезумял бутоните за трети път. — Системата има много защити.

Тълпата започна да мърмори.

— В капан сме! — изкрещя някакъв мъж.

Д’Агоста насочи светлината към множеството.

— Само запазете спокойствие. Откритата жертва е мъртва от два дни. Разбирате ли? Два дни. Убиецът отдавна е напуснал.

— Откъде знаеш? — извика същият мъж.

— Млъкни и ме чуй — отвърна Д’Агоста. — Ще измъкнем всички навън. Ако не успеем да отворим вратата отвътре, ще го направят отвън. Може да отнеме няколко минути. През това време искам да се отдалечите от вратата, да се съберете на едно място, да намерите здрави столове и да седнете. Разбрано? Тук не можете да помогнете с нищо.

Райт пристъпи в осветеното пространство.

— Вижте какво, полицай — каза той, — трябва да излезем оттук. Иполито, отвори вратата, за Бога!

— Един момент! — отвърна рязко Д’Агоста. — Доктор Райт, моля ви да се върнете в групата. — Той огледа едно по едно ужасените лица. — Има ли лекар между вас?

Не последва отговор.

— Медицински сестри? Санитари?

— Имам известна представа от оказване на първа помощ — обади се някой.

— Чудесно. Господин…

— Артър Паунд.

— Паунд. Вземете един-двама доброволци да ви помогнат. Има няколко премазани. Бих искал да разбера колко са и в какво състояние. Един от моите хора до входа на изложбата, казва се Бейли, ще ви помогне. Той има фенерче. Трябва ни и доброволец, за да съберем свещи.

От сумрака пристъпи млад, дълъг като върлина мъж в изпомачкан смокинг. Престана да дъвче и преглътна.

— Аз ще помогна — каза той.

— Име?

— Смитбек.

— Чудесно, Смитбек. Имаш ли кибрит?

— Разбира се.

Кметът също пристъпи напред. Лицето му беше оплескано с кръв, а под едното му око имаше голям морав оток.

— Нека помогна — промълви той, Д’Агоста го погледна изненадан.

— Кмете Харпър! Май не е зле да се погрижите за всички. Успокойте ги.

— Разбира се, лейтенант.

Радиостанцията му отново запищя и той я грабна.

„Д’Агоста, тук Кофи. Д’Агоста, чуваш ли ме? Какво става там, по дяволите? Докладвай!“

Д’Агоста заговори с раздразнение:

— Слушай, няма да повтарям сто пъти. Има най-малко осем мъртви, може и повече, и неопределен брой ранени. Предполагам, че знаеш за затиснатите под вратата. Иполито не може да отвори проклетата врата. Тук има трийсет-четирийсет души. Включително Райт и кметът.

„Кметът! Мамка му! Слушай, Д’Агоста, системата тотално блокира. Ръчното устройство не се задейства и от тази страна. Ще извикам екип с ацетиленова горелка, за да ви измъкнем. Може да отнеме повечко време. Тази врата е яка като на банков трезор. Кметът добре ли е?“

— Добре е. Къде е Пендергаст?

„Нямам представа.“

— Кой друг е затворен в периметъра?

„Още не знам — отвърна Кофи. — В момента ми докладват. Би трябвало да има хора в компютърната зала и в командния пункт — Гарсия и още няколко. Може би има хора и по другите етажи. Тук има няколко цивилни и пазачи. Тълпата ги изтласка. Някои са в тежко състояние. Какво, по дяволите, стана в изложбата, Д’Агоста?“