Последва продължително мълчание, докато Райт си наля ново питие.
— Уинстън — каза Кътбърт, — престани с това пиене.
Директорът гаврътна голяма глътка и отпусна глава.
— Ян — промълви след малко Райт, — как можа да се случи това? Загубени сме, както знаеш.
Кътбърт не отговори.
— Нека не погребваме пациента преди да е произнесена диагнозата — обади се Рикман с изкуствено приповдигнат тон. — Един добър директор на връзки с обществеността може да се справи дори с най-безизходното положение.
— Лавиния, не става дума за няколко смъртоносни таблетки срещу главоболие — отвърна Кътбърт. — Два етажа под нас лежат половин дузина мъртъвци, а може и да са повече. Проклетият кмет също е в капан. След час-два ще сме в късните новини на всички телевизии в страната.
— Загубени сме — повтори Райт.
От гърлото му се изтръгна кратко изхлипване и той отпусна глава върху масата.
— По дяволите! — тихичко изруга Кътбърт, посегна към бутилката и чашата и ги прибра обратно в шкафа.
— Всичко свърши, нали? — простена Райт, без да повдига глава.
— Да, Уинстън, свърши — отговори Кътбърт. — Честно казано, ще съм доволен, ако се измъкна жив.
— Моля те, Ян, да се махаме оттук! Моля те! — проплака Рикман.
Тя се изправи, тръгна към вратата, която Райт беше затворил, след като влязоха, и я отвори едва-едва.
— Тя не е заключена! — почти изкрещя Рикман.
— Мили Боже — възкликна Кътбърт.
Без да вдигне глава, Райт бръкна в джоба си и подаде някакъв ключ.
— Става и за двете врати.
Рикман напъха с треперещи ръце ключа в ключалката.
— Къде сбъркахме? — съкрушен попита Райт.
— Отдавна е ясно — отговори Кътбърт. — Преди пет години можехме да се справим с всичко това.
— Какво искаш да кажеш? — попита Рикман, докато се връщаше към двамата.
— Много добре знаеш. Говоря за изчезването на Монтегю. Още тогава трябваше да се погрижим да решим проблема, вместо да се преструваме, че нищо не се е случило. Всичката онази кръв в подземието близо до сандъците на Уитлеси, безследно изчезналият Монтегю… Макар и късно, сега вече отлично знаем какво точно се е случило с него. Но още тогава трябваше да стъпим на дъното. Нали помниш, Уинстън? Седяхме в твоя кабинет, когато Иполито дойде и ни съобщи новината. Ти разпореди подът да се измие и случаят да бъде забравен. Измихме си ръцете, надявайки се онова или онзи, който е убил Монтегю, да изчезне.
— Нямаше никакво доказателство за убийство! — извика Райт и вдигна глава. — И че е бил убит Монтегю! Можеше да е заблудило се куче или нещо друго. Откъде можехме да знаем?
— Наистина не знаехме. Но можехме да разберем, ако беше разрешил на Иполито да докладва на полицията за чудовищната локва от кръв. А и ти, Лавиния, доколкото си спомням, също се съгласи, че просто трябва да измием кръвта.
— Ян, беше безсмислено да предизвикваме ненужен скандал. Много добре знаеш, че тази кръв можеше да е от какво ли не — отговори Рикман. — И освен това, тъкмо ти настоя сандъците да бъдат преместени. Тъкмо ти се безпокоеше изложбата да не предизвика въпроси във връзка с експедицията на Уитлеси, тъкмо ти взе дневника, а след това ме накара да го задържа до приключване на изложбата. Написаното в него не съответстваше на твоите теории, нали?
Кътбърт изсумтя.
— Твърде малко неща знаеш. Джон Уитлеси беше мой приятел. Поне някога бяхме приятели. Скарахме се заради една публикувана от него статия, а после така и не се сдобрихме.
Както и да е, всичко това е минало. Но аз не исках дневникът да излиза на светло и теориите му да станат обект на подигравки. — Той се извърна и я погледна втренчено. — Онова, което направих, Лавиния, беше да предпазя един колега, който леко беше мръднал, а не да прикрия убийство. А какво ще кажете за видяното от различни хора? Уинстън, няколко пъти ти беше докладвано за странни шумове и силуети. Така и не предприе нищо, нали?
— Откъде можех да зная?! — изломоти несвързано Райт. — Кой би могъл да повярва? Това бяха безумни, абсурдни приказки…
— Може ли да сменим темата, ако обичате? — извика Рикман. — Не мога да чакам тук в тъмното. Защо не опитаме през прозорците?
— Не става — отговори Райт и изпъшка, разтривайки очи. — Тези решетки са от много здрава дебела стомана. — Той се огледа наоколо. — Къде ми е питието?
— Достатъчно пи — отсече Кътбърт.
— Престани с твоите проклети англикански нравоучения!
Райт се надигна и закрачи към шкафа с леко неуверена походка.
На стълбището Д’Агоста погледна към неясния силует на Бейли.
— Благодаря! — каза той.
— Ти отговаряш, лейтенант.
Групата посетители изчакваха струпани на стъпалата под тях, подсмърчаха и хлипаха. Д’Агоста се обърна към тях.
— Така — каза той. — Трябва да се придвижваме бързо. На площадката под нас има врата, която води към подземията. Ще минем през нея и ще срещнем други хора, които знаят как да се измъкнем оттук. Всички ли ме разбраха?
— Разбрахме — отговори мъжки глас, който Д’Агоста разпозна — беше кметът.
— Тогава да тръгваме. Ще мина отпред и ще осветявам пътя с фенерчето си. Бейли, ти покривай отзад. Съобщи ми, ако забележиш нещо.
Групата започна да се спуска бавно по стълбището. На площадката Д’Агоста изчака Бейли да му даде знак, че всичко е чисто и хвана бравата на вратата.
Тя не помръдна.
Натисна още веднъж, този път по-силно. Без резултат. — Той освети с фенерчето дръжката.
— Мамка му! — измърмори Д’Агоста и добави по-високо: — Всички да останат по местата си за момент, без да вдигат никакъв шум. Ще проведа разговор с полицая.
И той се промъкна към края на групата.
— Слушай, Бейли — каза Д’Агоста, — не можем да влезем в подземието. Няколко куршума са улучили вратата и са блокирали касата. Няма начин да отворим без лост.
Дори в мрака той забеляза, че Бейли се опули.
— И какво ще правим? Да се върнем обратно?
— Чакай да помисля за миг… Колко куршума имаш? На мен са ми останали шест.
— Не знам. В служебния ми пистолет сигурно има петнайсет-шестнайсет.
— По дяволите! — изруга Д’Агоста. — Не мисля, че…
Той млъкна, изгаси фенерчето и се ослуша напрегнато.
Долови някаква тежка смрадлива миризма откъм стълбището над тях.
Бейли приклекна на едно коляно и насочи пистолета си към стълбището нагоре. Д’Агоста се извърна към стихналата зад него група.
— Всички да се спуснат към следващата площадка. Бързо!
Долови някакво приглушено мърморене.
— Не можем да слезем там! — извика някой. — Ще попаднем в капан под земята!
Изстрелът на Бейли заглуши отговора на Д’Агоста.
— Музейния звяр! — изпищя някой и групата се втурна надолу.
Няколко души се препънаха и паднаха по стъпалата.
— Бейли! — изкрещя Д’Агоста. Ушите му все още пищяха от изстрела. — Бейли, тръгвай след мен!
Спусна се надолу по стъпалата, стиснал в една ръка оръжието си, а с другата опипвайки стената. Усети, че каменните стъпала под нивото на подземието са влажни. Нагоре зад себе си виждаше неясния силует на Бейли, който го следваше на разстояние, пъхтейки и ругаейки под носа си. Стори му се, че измина цяла вечност, докато най-после стигна долната площадка. Събралите се там хора сякаш не смееха да си поемат дъх. След малко Бейли се блъсна леко в него.
— Бейли, какво беше това, по дяволите? — попита шепнешком Д’Агоста.
— Не знам — отвърна Бейли. — Усетих онази гадна воня и ми се стори, че зърнах нещо. Две червени очи сред мрака. И стрелях.
Д’Агоста освети стълбището над тях. Видя само сенки и грубо одялани жълти камъни. Миризмата все още се усещаше.
Д’Агоста насочи фенерчето към групата и бързо преброи наум. Трийсет и осем души — с него и Бейли.
— Така — каза шепнешком той. — Намираме се на най-долното ниво. Ще мина напред, а вие ще ме последвате по мой сигнал.
Обърна се и освети вратата. „Господи — помисли си Д’Агоста, — това тук е като под кулата на Лондон!“ Почернялата метална врата беше подсилена с хоризонтални железни ленти. Отвори я и към стълбището нахлу хладен, влажен, плесенясал въздух. Д’Агоста пристъпи, но чу бълбукаща вода, направи крачка назад и насочи светлината надолу.