Погрижих се слугите ми да разберат, че не бива да участват или дори да се заслушват в еретичните църковни служби, които се провеждат зад затворените врати на обитаваните от нея помещения, и по този начин се надявам да огранича смута и бедите, които винаги следват управлението на римокатолическата църква, само до нейните покои. Но след като приключи с еретичното си мърморене и закуси в покоите си, тя обича да излиза на езда, придружена от моя съпруг, графа. Тя има десет коня, които заемат десет отделения, в които се разхождат, без да са вързани, в нашите конюшни, и се хранят добре с нашия овес. Тя язди с негово благородие и стражите му сутрин, докато аз отивам в малкия салон, който съм отделила за деловите си занимания, и се срещам с управителите на всичките си къщи и начинания, които ми докладват или чрез писма, или, когато има някакъв проблем, лично.
Това е система, измислена от самата мен, основана на първите уроци за сметководните книги, които ми предаде скъпият ми Кавъндиш. Всяко имение, всяка къща, има своя сметководна книга, всяко трябва да посреща собствените си разноски. Като се отнасяме с всеки парцел земя като с отделно кралство, аз се грижа всеки от тях да носи пари. Може да изглежда очевидно — но това е единствено по рода си. Не познавам друг поземлен собственик, който го прави. За разлика от мен управителите на съпруга ми, които работят по старите начини, трупат всичките си сметки заедно, използват земята като гаранция срещу парични заеми, завещават я, купуват я, продават я, ипотекират я и я предават по наследство според определен ред. В най-добрия случай благодарение на тях хранилището за скъпоценности на милорд може винаги да е пълно с пари в брой; но в най-лошия те никога не знаят какво е спечелено, какво е дадено назаем и какво се дължи. Зле управлявано, едно цяло състояние може да се изплъзне през пръстите на един земевладелец и да излезе напълно от семейството. Те никога не могат да разберат дали са на печалба или на загуба, земята непрекъснато се обменя под формата на дългове, на пари в брой, и след това — отново на земя. Стойността на земята се променя, дори стойността на парите се мени, и това е извън техния контрол — те никога не могат да знаят със сигурност какво се случва. Това е начинът, по който благородниците управляват делата си — надменно, но несигурно; докато аз управлявам своето като домакинство на бедна жена и знам до последното пени какво притежавам в края на всяка седмица. Разбира се, те започват с огромно състояние. Всичко, което трябва да направят, е да не пропилеят богатството си, докато аз започнах от нищото, а е лесно да броиш, когато нямаш нищо. Но земевладелец като мен — новак — трябва да бди над всяко пени и всеки акър, трябва да е нащрек за всяка промяна. Това е различен възглед по отношение на земята, моят възглед е нещо ново. Никога преди в Англия не е имало земевладелец като мен. Доколкото ми е известно, никога, в целия свят, не е имало делова жена като мен.
Само търговец на сергията си, само обущар пред калъпите си би разбрал насладата, която изпитвам да знам цената на нещата и печалбата от нещата, и изготвянето на баланса в сметководните книги. Само жена, която е била бедна, познава вълнуващото чувство на облекчение, което произтича от това да погледнеш домакинските сметководни книги и да видиш печалба. Нищо не стопля сърцето ми повече от това да знам, че съм на сигурно място в дома си, с пари в брой в хранилището за скъпоценности, със земя около къщата, и с осигурени или сключили добри бракове деца. Нищо на света не е по-добро за мен от усещането, че имам пари в кесията си и никой не може да ме ограби.
Това, разбира се, би трябвало да ми дава сила, но то означава и че всяка загуба ми нанася тежък удар. Защото още преди да е изтекла първата седмица, откакто приехме шотландската кралица като своя гостенка, получавам писмо от канцеларията на кралския ковчежник, което ме уведомява, че ще ни плащат по петдесет и две лири на седмица за това, че даваме подслон на кралицата на шотландците. Петдесет и две лири! На седмица!
След първоначалното си слисване, не мога да кажа, че съм изненадана. Всеки, който е бил на служба в двора, знае, че кралица Елизабет е по-стисната с парите, отколкото когато беше разорена принцеса. Тя е възпитана като момиче, което в някои моменти е било наследница, в други — просякиня, и от това й е останал ужасният навик да цепи стотинката на две. Тя е също толкова ужасна като мен в навика си да бди над всяка монета от четири пенса. Всъщност е по-ужасна от мен, защото нейна работа като кралица е да бъде щедра: докато моята работа като поданик е да нося печалба.
Поглеждам отново писмото. Изчислявам, че тя ни предлага около една четвърт от онова, което харчим понастоящем за удоволствието да осигуряваме подслон и развлечения на нашата гостенка. Онези в Лондон са изчислили, че хората на служба при тази кралица ще бъдат трийсет на брой, а в конюшнята ще има шест нейни коня. В действителност тя има свита, която е двойно по-голяма от този брой, както и поне сто нарушители на реда, почитатели и хора, които я следват по пътя й, които са се установили в Тътбъри и близката околност, но ни посещават постоянно, особено по времето за хранене. Ние не даваме подслон на гостенка с нейната свита: осигуряваме подслон на цял кралски двор. От хазната очевидно ще трябва да ни плащат повече. Явно спътниците на тази шотландска кралица ще трябва да бъдат изпратени обратно по домовете си. Явно ще трябва да накарам съпруга си да направи тези нежелани съобщения, тъй като никой друг не може да каже на двете кралици, че техните споразумения не са приложими на практика. Моето затруднение идва от факта, че на Джордж няма да му се понрави да стори това, тъй като е лорд, на когото никога не му се е налагало да се занимава с пари, и никога в живота си не е изготвял лист със сметки. Съмнявам се дали изобщо мога да го накарам да разбере, че е почти невъзможно да си позволим това сега, не и за този месец, със сигурност не и до средата на лятото.
Междувременно ще трябва да изпратя някого при управителя си в Чатсуърт и да му кажа да отнесе някои от по-малките сребърни съдове в Лондон и да ги продаде срещу пари в брой. Не мога да чакам до плащането на наемите на петнайсето число от месеца: трябва да купувам разни неща в Тътбъри и да плащам на допълнителна прислуга, а за това са ми нужни повече пари, отколкото печеля. Идва ми да се изсмея на собственото си чувство за загуба, когато му пиша да продаде половин дузина сребърни блюда. Никога не съм ги използвала, но те са мои, скрити в собственото ми хранилище за скъпоценности. Да ги продам за стойността, която ще имат след претопяване, е толкова мъчително за мен, сякаш преживявам лична загуба.
По пладне ловците се прибират у дома. Ако са убили нещо по време на лова, тогава месото отива право в готварниците и е съществено допълнение към снабдяването с провизии на това голямо домакинство. Храним се заедно в моите стаи, в слънчевия край на вътрешния двор, а следобед кралицата често седи с мен в моята приемна, защото светлината е по-подходяща за шиене, а стаята — по-светла, и нейните дами могат да седят с моите и всички заедно можем да си говорим.
Водим разговори, каквито жените водят винаги: маловажни, но оживени. Тя е най-умелата майсторка на ръкоделието, която съм срещала някога, тя е единствената сред всички жени, които някога съм познавала, чието умение и любов към ръкоделието могат да се мерят с моите. Тя има прекрасни книги с различни модели, които пристигат, прашни от пътуването, но непокътнати, от Единбургския замък и тя се рови в тях жадно като дете, показва ми рисунките и ми ги обяснява. Тя има модели за надписи на латински и класически десени, и всички те означават различни неща. Красиви са и всичките носят скрити значения, някои от тях — тайни шифри, и тя казва, че мога да ги препиша.
Нейният художник се присъединява към домакинството ни след няколко дни — бил е оставен в замъка Болтън. Той се залавя да работи и за двете ни, започва да изготвя модели, и аз го наблюдавам, докато скицира на око върху зебло прекрасните символни цветя и хералдически животни, докато тя му дава нареждания. Тя може да му каже: „А сега сложете един орел над всичко това“, и неговата креда описва дъга като дете, което драска с пръчка в пясъка, и изведнъж — ето ти орел! С листо в клюна!