— Нейно величество кралицата вежливо ме увери, че ще поеме всички разноски — казва той.

— Всички ли? — питам. — Трябва ли всеки месец да й изпращаме разписка за разноските си?

Той свива рамене:

— Бес, най-скъпа ми съпруго… това е чест: да служиш е привилегия, към която се стремят мнозина, но единствено ние бяхме избрани. Кралицата ме увери, че ще се погрижи за всичко. Разбира се, ще извлечем облага от това, че й служим. Та нима тя не изпрати за братовчедка си вещи от собственото си домакинство? Нима нямаме в дома си мебели на самата кралица?

— Да — казвам колебливо, доловила гордостта в гласа му, — но в действителност това са само някои стари неща от Тауър. Уилям Сесил ми писа, че се очаква свитата на кралица Мери да е от трийсет души.

Съпругът ми кимва.

— Тя дойде тук с поне шейсет.

— О — възкликва той. — Така ли?

По някаква причина, известна единствено на мъжете — а в този случай, един знатен мъж — той е яздил начело на керван от сто души в продължение на десет дни, без да забележи колко са.

— Е, предполагам, че не всички очакват да ги подслоним тук?

— Някои отидоха в странноприемницата в селото, но хората от личната й свита — спътници, васали, слугите и конярите — са под нашия покрив, и всичките ядат и пият на наши разноски.

— Тя трябва да бъде обслужвана като кралица — казва той. — Тя е кралица от главата до петите, не мислиш ли, Бес?

Неоспоримо е.

— Тя е прекрасна — казвам. — Винаги съм си мислила, че сигурно преувеличават, когато я описваха като най-красивата кралица на света: но тя е всичко това, и повече. Щеше да е красива, дори да беше жена от простолюдието, но осанката й и изяществото й… — поколебавам се. — Много ли я харесваш?

Погледът, който ми отправя, е напълно невинен: той е изненадан от този въпрос.

— Да я харесвам? Не бях се замислял. Ъъ, не, тя е прекалено… — Той млъква насред изречението. — Тя е непокорна. Тя е неуправляема. Където и да отидем, около нея се събират склонните към измяна и ерес. Как мога да я харесвам? Тя не ми е донесла друго освен трудности.

Прикривам задоволството си:

— А имаш ли някаква представа колко време ще остане при нас?

— Ще се прибере в Шотландия това лято — казва той. — Разследването я обяви за невинна по всички обвинения: нашата кралица е сигурна, че няма нищо срещу нея. Всъщност, изглежда, че тя е преживяла голяма несправедливост. А нейните лордове са постъпили изцяло несправедливо и погрешно, като са я държали в плен и са я принудили да абдикира от трона си. Не можем да търпим подобно поведение от една съседна страна. Да свалиш от престола една кралица означава да разрушиш естествения ред. Не се осмеляваме да им позволим да го сторят. Това ще означава да тръгнем против установения от Бога ред. Тя трябва да бъде възстановена на власт, а бунтовниците — наказани.

— Ще я придружим ли до дома? — питам аз. Мисля си за пътуване с кралската свита до Единбург, за замъците и кралския двор.

— Нашата кралица ще трябва да изпрати армия, за да подсигури безопасността й. Но лордовете се съгласиха на връщането й. Бракът й с Ботуел ще бъде анулиран, и ще изправят убийците на съпруга й, лорд Дарнли, на съд.

— Тя отново ще бъде кралица в Шотландия? — питам аз. — Въпреки Сесил?

Опитвам се да прикрия съмнението в гласа си, но много ще се изненадам, ако този върховен майстор на интригите, след като държи една вражеска кралица в ръцете си, ще я изпрати кротко на сигурно място в дома й, с армия, която да й помага.

— Какво общо има Сесил с това? — пита ме той, с преднамерена недосетливост. — Не мисля, че Сесил може да решава кой е от кралско потекло, макар да си мисли, че командва всичко друго.

— Невъзможно е той да иска тя да бъде възстановена на власт — казвам тихо. — Той от години се старае да постави Шотландия под английско господство. Това е най-важният политически стремеж в живота му.

— Той не може да предотврати това — казва Джордж. — Той няма власт. А после, моя Бес, за нас ще бъде наистина прекрасно да бъдем най-скъпите приятели на кралицата на Шотландия, не смяташ ли?

Изчаквам двете момичета да свършат с оправянето на леглото, да направят реверанс и да излязат от стаята.

— И, разбира се, тя е наследница на престола на Англия — казвам тихо. — Ако Елизабет я върне в Шотландия, тя я признава за кралица и своя братовчедка, и следователно това означава да я признае като наследница. Затова, предполагам, че един ден тя ще бъде наша кралица тук. Ако Елизабет не роди дете.

— Бог да пази кралицата — казва веднага Джордж. — Кралица Елизабет, имам предвид. Тя не е стара, здрава е, още няма четирийсет години. Все още би могла да се омъжи и да роди син.

Свивам рамене:

— Кралицата на шотландците е плодовита жена на двайсет и шест години. Има вероятност да надживее братовчедка си.

— Тихо — казва той.

Дори в усамотението на спалнята ни, между двама верни английски поданици, е държавна измяна да се обсъжда смъртта на кралицата. Всъщност, държавна измяна е дори да се изричат думите „смърт“ и „кралица“ в едно и също изречение. Превърнали сме се в страна, в която думите трябва да се следят за измяна. Превърнали сме се в страна, в която може да те обесят за начина, по който си построил изречението си.

— Смяташ ли, че шотландската кралица наистина е невинна за убийството на лорд Дарнли? — питам го. — Ти видя доказателствата: сигурен ли си, че тя не е била виновна?

Той се намръщва:

— Разследването приключи, без да стигне до решение — казва той. — А тези неща не бива да стават предмет на женски клюки.

Едва успявам да сдържа сприхавия си отговор.

— Не те питам, за да си търся материал за клюки — казвам почтително. — Става дума за честта и сигурността на твоя дом. — Правя пауза. Сега той слуша. — Ако тя е жената, каквато се опитват да я изкарат — жена, готова да убие хладнокръвно съпруга си, а след това да се омъжи за човека, извършил това деяние заради собственото й влияние и сигурност — тогава няма основание да вярваме, че тя няма да се обърне срещу нас, ако е в неин интерес да го направи. Не искам в някоя тъмна нощ избите ми да бъдат натъпкани с барут.

Той изглежда ужасѐн:

— Тя е гостенка на кралицата на Англия, ще бъде върната на собствения си трон. Как можеш да мислиш, че би ни нападнала?

— Защото ако е толкова лоша, колкото казват всички, в такъв случай е жена, която няма да се спре пред нищо, за да получи каквото желае.

— Не се съмнявам, че лорд Дарнли, собственият й съпруг, е бил замесен в заговор срещу нея. Той е бил в съюз с разбунтувалите се лордове и е бил направляван от нейния полубрат, лорд Мъри. Мисля, че са планирали заедно да я свалят от престола, да я хвърлят в тъмница и да сложат Дарнли като консорт на престола. Нейният полубрат е щял да управлява чрез Дарнли. Той беше слабохарактерно създание, всички знаеха това.

Кимвам. Познавах Дарнли още от момче — момче, ужасно разглезено от майка си, по мое мнение.

— Преданите на кралицата лордове, сред тях вероятно и Ботуел, скроили заговор да убият Дарнли.

— Но дали тя е знаела? — питам настойчиво. Това е ключовият въпрос: дали тя е жена, която убива съпрузите си?

Той въздиша:

— Мисля, че не — казва той искрено. — Писмата, които сочат, че тя е наредила извършването на деянието, несъмнено са фалшифицирани, за другите не е сигурно. Но тя е влизала и излизала от къщата, докато са поставяли барута в избата: със сигурност не би поела този риск, ако е знаела за опасността. Възнамерявала е да спи там същата нощ.

— Тогава защо да се омъжва за Ботуел — питам настойчиво аз, — ако той е бил един от заговорниците? Защо да го възнаграждава?

— Той я отвлякъл — казва преданият ми съпруг тихо, почти шепнешком. Толкова се срамува от позора на кралицата. — Това изглежда сигурно. Видели са как той я отвежда без нейно съгласие. А когато се върнали в Единбург, той водел коня й за юздата, та всички да видят, че тя е негова пленница и е невинна по обвиненията за заговор с него.