Свивам рамене. Не мога да намеря оправдание за независимостта на Елизабет. И без друго всички в страната биха се съгласили с нея. Божията воля е жените да са подчинени на мъжете, и самата Елизабет никога не оспорва това твърдение. Просто не го прилага спрямо себе си.

— Тя нарича себе си „принц“ — казвам аз. — Сякаш фактът, че е с кралска кръв, превъзхожда факта, че е жена. Тя е осенена от божествена благословия, Бог й нарежда да управлява. Сесил признава превъзходството й. Независимо дали й харесва, или не, сам Бог я е поставил над всички — дори над мъжете. Какво друго може да направи тя?

— Би могла да управлява с напътствията на някой мъж — казва простичко тя. — Би трябвало да си намери принц, или крал, или дори благородник, на когото може да бъде поверено добруването на страната, и да се омъжи за него, и да го направи крал на Англия.

— Нямаше никой… — подхващам отбранително.

Тя прави лек жест с ръка.

— Имаше десетки — казва тя. — Все още има. Та нима тя не се отърва току-що от онзи кандидат от Хабсбургите? Във Франция чухме всичко за тях. Дори изпратихме свои собствени кандидати. Всички вярваха, че тя ще намери мъж, на когото може да повери престола, и тогава Англия ще бъде в безопасност. Той ще управлява и ще сключва съглашения с други крале като него. Съглашения, които могат да бъдат основани на думата на един почтен и достоен мъж, не на непостоянните възгледи на една жена; и тогава тя можеше да зачене синове, които да го наследят. Какво би могло да е по-естествено и правилно? Защо една жена не би пожелала да стори това?

Поколебавам се: не мога да не се съглася. Всички мислехме, че ще се случи именно това. Именно това се опита да стори кралица Мери Тюдор, полусестра на Елизабет, покорявайки се на най-мъдрите си съветници. Именно това стори шотландската кралица. Това е същото, което парламентът коленопреклонно умоляваше Елизабет да направи. Именно това е, което всички се надяват да се случи дори сега, молейки се да не е вече твърде късно Елизабет да роди син. Как е възможно една жена да управлява сама? Как се осмелява Елизабет на подобно нещо? И ако се осмелява, ако продължава по този противоестествен път, как ще си осигури наследник? Много скоро ще е твърде късно. Тя ще е твърде възрастна да има дете. И колкото и големи да са постиженията на едно царуване, каква е ползата от един лишен от наследници трон? Каква полза има от едно наследство, ако няма кой да го наследи? Какво ще стане с нас, ако тя остави кралството в безпорядък и смут? Какво ще стане с нас, протестантските поданици, под управлението на папистки престолонаследник? Каква стойност ще има тогава имуществото ми?

— Вие сте се омъжвали доста често, нали?

Кралицата ме поглежда внимателно.

Засмивам се:

— Графът е четвъртият ми съпруг, Бог да го благослови и да го пази — казвам. — Имах лошия късмет да овдовея три пъти. Обичах и изгубих трима добри мъже, и скърбях за всеки.

— Следователно не е възможно точно вие да вярвате, че една жена се чувства най-добре, оставена сама на себе си, живееща сама, единствено с богатството си, без съпруг, деца или дом?

Всъщност, не мога. Не го вярвам.

— За мен нямаше избор. Аз не притежавах състояние. Трябваше да се омъжа заради доброто на семейството си и за да осигуря собственото си бъдеще. Първият ми съпруг умря, когато и двамата бяхме още деца, и ми остави малка зестра. Вторият ми съпруг беше добър към мен и ме научи как да управлявам домакинство и ми остави имуществото си. Третият ми съпруг стори това в още по-голяма степен. Той остави къщите си и всичките си земи изцяло на мен, на мое име, така че да мога да стана подходяща съпруга на графа, Шрусбъри, който ми даде титла, и по-голямо богатство, отколкото можех да си мечтая, когато не бях нищо повече от дъщеря на бедна вдовица в Хардуик.

— А деца? — тя насочва хода на разговора с въпросите си.

— Родила съм осем — казвам гордо. — А Бог беше добър към мен, и шест от тях още са живи. Най-голямата ми дъщеря, Франсес, вече се грижи за невръстно момиче: нарекоха го Беси, на мен. Аз съм както майка, така и баба. И очаквам да имам още внуци.

Тя кимва:

— Тогава сигурно смятате, както смятам и аз, че една жена, която превръща себе си в безплодна стара мома, върви против Бог и против собствената си природа, и не може да благоденства.

Наистина смятам така, но проклета да съм, ако й го кажа.

— Мисля, че кралицата на Англия трябва да постъпи както предпочита — заявявам дръзко. — А и не всички съпрузи са добри съпрузи.

Говоря напосоки, но отбелязвам, че съм засегнала болно място. Тя млъква и след това за мой ужас виждам, че е извърнала поглед от ръкоделието си и в очите й има сълзи.

— Не исках да ви засегна — тихо казва тя. — Знам много добре, че не всички съпрузи са добри. От всички жени на света именно аз би трябвало да зная най-добре това.

— Ваша светлост, простете ми! — проплаквам, ужасена от сълзите й. — Не исках да ви разстройвам! Не мислех за вас! Нямах намерение да намеквам нещо за вас или за вашите съпрузи. Не зная нищо за вашето положение.

— Тогава трябва да сте единствена по рода си, защото, изглежда, във всяка кръчма в Англия и Шотландия се знае всичко за моето положение — троснато казва тя, като избърсва бързо очи с опакото на ръката си. Ресниците й са мокри. — Сигурно сте чули ужасни неща за мен — казва тя с овладян тон. — Сигурно сте чули, че съм изневерила на съпруга си с граф Ботуел, че съм го подтикнала да убие клетия ми съпруг, лорд Дарнли. Но това са лъжи. Аз съм напълно невинна. Умолявам ви да ми повярвате. Можете да ме следите и наблюдавате. Запитайте се дали смятате, че съм жена, която би изложила себе си на безчестие заради похот? — Тя обръща към мен красивото си, покрито със следи от сълзи лице. — Приличам ли на такова чудовище? Такава глупачка ли съм, че да захвърля честта, репутацията и трона си заради удоволствието на един миг? Заради един грях?

— Животът ви е бил изпълнен с големи тревоги — казвам безпомощно.

— Когато бях дете, ме омъжиха за престолонаследника на Франция — казва ми тя. — Това беше единственият начин да ме опазят от амбициите на крал Хенри Английски: той щеше да ме отвлече и да пороби страната ми. Бях възпитана като френска принцеса: не можете да си представите нещо по-красиво от френския кралски двор — къщите, и роклите, и богатството, което ме заобикаляше отвсякъде. Беше като вълшебна приказка. Когато съпругът ми умря, всичко свърши за мен в един миг, а след това дойдоха при мен с вестта, че майка ми също е починала; и тогава разбрах, че ще трябва да се върна у дома в Шотландия и да предявя претенциите си за трона. Не смятам, че това е безумие. Никой не може да ме укори за това.

Поклащам глава. Помощничките ми са застинали от любопитство; иглите на всички са увиснали във въздуха и те чакат с отворени уста да чуят историята.

— Шотландия не е страна, която може да се управлява от сама жена — казва тя тихо, но категорично. — Всеки, който я познава, знае, че това е вярно. Тя се разкъсва от разделение и съперничество, от дребни маловажни съюзи, които изтрайват толкова време, колкото е нужно за едно убийство, а после приключват. Това едва ли може да се нарече кралство: това е сбирщина от кланове. Бях застрашена от отвличане или похищение още от първия миг, в който стъпих на сушата. Един от най-опасните благородници смяташе да ме отвлече и да ме омъжи за сина си. Щеше да ме принуди да се омъжа, като ме опозори. Трябваше да го арестувам и да го екзекутирам, за да защитя честта си. Дворът нямаше да се задоволи с нищо по-малко. Трябваше да гледам обезглавяването му, за да докажа невинността си. Те са като диваци: уважават единствено силата. Шотландия трябва да има безмилостен крал, който командва армия, за да я задържи сплотена.

— Едва ли сте смятали, че Дарнли…

Тя не успява да сдържи сподавения си кикот:

— Не! Сега вече не! Трябваше да се досетя веднага. Но той предявяваше претенции за английския трон, закле се, че Елизабет ще го подкрепи, ако някога имаме нужда от помощ. Нашите деца щяха да бъдат безспорни наследници на Англия както от негова страна, така и от моя; щяха да обединят Англия и Шотландия. А омъжех ли се, щях да съм защитена от нападение. Не виждах друг начин да защитя честта си. Той имаше поддръжници в моя двор, когато най-напред пристигна, макар че по-късно те се обърнаха срещу него и го намразиха. Собственият ми полубрат подчертаваше пред мен необходимостта от този брак. Да — допуснах лекомислена грешка по отношение на Дарнли. Той беше красив и млад, и всички го харесваха. Беше чаровен и с приятни обноски. Отнасяше се толкова вежливо с мен, че за миг се почувствах, сякаш съм отново във Франция. Мислех си, че от него ще излезе добър крал. Както подобава на едно момиче, съдех по външния вид. Той беше млад мъж с толкова изтънчен вид, осанката му беше като на принц. Не би ми хрумнало дори да мисля за някой друг. На практика, от всички мъже, които бях срещала, той беше единственият, който се миеше!