За миг оставам безмълвна. Държавна измяна е да се говори за смъртта на кралицата, държавна измяна е да се размишлява кой ще бъде нейният наследник. Стрелвам със суров поглед помощничките си, които сега до една благоразумно са свели очи към ръкоделието си и се правят, че не чуват.

Настроението й се променя, бързо като на дете.

— Ах, виж ти, започвам да ставам унила и черногледа като шотландски планинец! — провиква се тя. — Лейди Сетън, помолете някой паж да дойде да ни попее, и нека да потанцуваме. Лейди Шрусбъри ще си помисли, че е попаднала в затвор, или че сме в траур!

Засмивам се, сякаш не сме наистина затворници и опечалени, и изпращам да донесат вино и плодове, и да повикат музиканти. Когато милорд влиза преди вечеря, той ни намира да танцуваме вихрено, а шотландската кралица е в средата, нарежда ни как да сменяме позициите си и се смее високо, когато всички се объркваме и в крайна сметка се озоваваме застанали не срещу тези партньори, срещу които трябва.

— Трябва да минете надясно! Надясно! — вика тя. — Gauche et puis a gauche! — Тя се завърта рязко кръгом, поглежда го и му се засмива: — Милорд, овладейте съпругата си! Тя се подиграва със способностите ми на учителка по танци!

— Грешката е ваша! — възкликва той: лицето му отразява радостта й. — Не! Не! Наистина вината е ваша. Не бива да обвинявате графинята, наистина не бива. На английски gauche означава „ляво“, ваша светлост! Не „дясно“. През цялото време им давате погрешни команди.

Тя се изкисква, хвърля се в обятията ми и ме целува според френския обичай, по двете бузи.

— Ах, пардон, лейди Бес! Вашият съпруг е прав! През цялото време съм ви учила погрешно. Глупачка съм, че не говоря трудния ви език. Имате ужасно лоша учителка по танци. Но утре ще пиша на семейството си в Париж и те ще ми изпратят учител по танци и няколко виолонисти, той ще научи всички ни и тогава ще танцуваме прекрасно!

Пролетта на 1569, замъкът Тътбъри: Джордж

Преди вечерята дръпвам Бес настрана и й казвам:

— Нашата гостенка ще ни напусне. Ще бъде върната в Шотландия. Днес научих лично от Сесил.

— Невъзможно! — възкликва тя.

Не успявам да се сдържа и кимвам многозначително.

— Както и предположих — напомням й. — Кралицата каза, че е редно тя да бъде върната на трона си, а кралицата държи на думата си. Ще я отведем обратно в Шотландия. Тя ще се завърне триумфално. А ние ще бъдем там заедно с нея.

Очите на Бес заблестяват:

— Това ще ни обезпечи за цял живот. Мили Боже, тя може би ще ни даде огромно имение на границата. Тя ще разполага с безброй акри за раздаване, с огромни земи.

— Ще получим признанието, което заслужаваме — поправям я аз. — И може би някакъв знак на благодарност от нейна страна. Но пратеникът ми донесе и нещо друго. — Показвам й запечатания пакет и писмото на Норфолк. Дали трябва да й го дам, как мислиш?

— Какво пише?

— Откъде да знам? Запечатано е. Той ми писа, че е предложение за женитба. Едва ли мога да надничам в любовни писма.

— В нейния случай можеш. Нима не си махнал печата и не си запечатал после отново писмото?

Понякога моята Бес ме поразява.

— Жено!

Не бива да забравям, че тя не е високопоставена по рождение. Не винаги е била, каквато е сега — графиня и жена от рода Талбот.

Тя свежда поглед, разкаяла се незабавно:

— Но, милорд, не е ли редно да узнаем какво пише херцогът на Норфолк? Ако й дадете писмото, значи одобрявате онова, което той казва, каквото и да е то.

— Всички останали лордове го одобряват. Подкрепят го.

— Останалите лордове не са получили нареждане лично от кралицата да я пазят — отбелязва тя. — Останалите лордове не са тук и не предават тайни писма.

Изпитвам дълбоко смущение. Кралица Мери е гостенка под моя покрив. Едва ли бих могъл да я шпионирам.

— Той пише ли, че Сесил знае? — пита тя.

— Той не би се доверил на Сесил — казвам раздразнено. — Всички знаят, че Сесил се надява да управлява всичко. Неговата амбиция е непоносима. Един Хауърд едва ли би молил Уилям Сесил за разрешение да се ожени.

— Да, но все пак се питам какво мисли Сесил — замислено казва тя.

Толкова съм подразнен от това, че едва успявам да отговоря:

— Милейди, пет пари не давам какво мисли Сесил. За Хауърд няма значение какво мисли Сесил. За вас не би трябвало да има значение какво мисли Сесил. Той не е нещо повече от дворцов управител на кралицата, какъвто е бил винаги. Не би трябвало да си позволява да съветва нас, благородниците на кралството, които сме такива от поколения насам.

— Но, съпруже, кралицата се вслушва в Сесил повече, отколкото във всеки друг. Би трябвало да се посъветваме с него.

— Един Талбот никога не би се обърнал за съвет към човек като Уилям Сесил — казвам надменно.

— Разбира се, разбира се — успокоява ме тя, разбирайки най-сетне, че няма да отстъпя. — Дай ми тогава пакета засега, а аз ще ти го върна след вечеря и тогава можеш да й го дадеш.

Кимвам.

— Не мога да я шпионирам, Бес — казвам. — Аз съм неин домакин, тя ме почита и ми се доверява. Не мога да бъда неин тъмничар. Аз съм Талбот. Изобщо не мога да извърша нещо, което е непочтено.

— Разбира се, че не — казва тя. — Остави всичко на мен.

Отиваме на вечеря в достатъчно добро настроение, и поне веднъж кралицата се храни добре: неразположението й е отминало и тя е прекарала весело деня, яздила е с мен и е шила с Бес, а след това е танцувала. След вечеря Бес излиза за малко, за да се заеме с някои домакински задачи, докато кралицата и аз играем карти. Когато се връща в салона, Бес ме вика настрани, и казва, че според нея съм прав и е редно кралицата да си получи писмото.

Изпитвам дълбоко облекчение, че се съгласява с мен. Не мога да бъда мъж под чехъл в този брак. На Бес ще й се наложи да научи, че аз трябва да бъда господар в дома си. Тя може да се държи така, сякаш ръководи всичко, точно както й харесва: никога не й се пречкам. Но тя трябва да знае, че управителят не е господар. Тя може да бъде моя съпруга и да поддържа дома ни, но никога не може да бъде глава на семейството. Ние сме родът Талбот, аз съм член на Частния Съвет, аз съм граф Шрусбъри. Не мога да върша нищо непочтено.

Радвам се, че Бес се вразуми. Не мога да укривам писма до една кралица, при това — гостенка в дома ми. Норфолк е благородник, знае на кого дължи преданост. Не мога да се принизя до нивото на човек като Сесил и да шпионирам приятелите и близките си.

Пролетта на 1569, замъкът Тътбъри: Мери

След вечерята, която изяждаме заедно в голямата зала на покоите на Шрусбъри, графът ме пита дали може да поговори с мен за миг, и ние прекосяваме стаята и отиваме до един прозорец, сякаш за да се загледаме към малкия вътрешен двор, където има кладенец, малка градинка, където се отглеждат билки, и няколко слуги, които се шляят лениво наоколо. Мили Боже, това наистина е бедно, грозно малко място.

— Имам много добри новини за вас — казва той, като свежда мил поглед към мен. — Този следобед получих вести от Уилям Сесил. С голямо задоволство ви съобщавам, че ми е наредено да подготвя завръщането ви в Шотландия. Ще бъдете възстановена на престола си.

За миг милото му дружелюбно лице се размазва пред очите ми. Не виждам ясно. После усещам как внимателно пъхва ръка под лакътя ми.

— Лошо ли ви е? — пита той. — Да повикам ли Бес?

Примигвам.

— Толкова съм облекчена — казвам, напълно искрено. — Просто изпитвам толкова голямо облекчение. Струва ми се, че сякаш… Мили Боже, ваша светлост. Вие ми донесохте най-добрите новини, които някога съм получавала. Сърцето ми… сърцето ми…

— Болна ли сте?

— Не — казвам удивено. — Мисля, че за първи път, откакто ме познавате, се чувствам добре. Сърцето престана да ме боли. Болката си отива. Отново мога да се надявам да изпитам щастие.

Той свежда към мен грейнал поглед.