Оттогава насетне той вече гледал на себе си — и съответно се държал — като легитимен наследник на персийската царска династия. Наистина все още не се стремял да пренесе македонския монархичен стил в новите си азиатски владения, а по-скоро се представял за Велик цар на цяла Азия, при това съобразно образите на някогашните персийски владетели. Първият конкретен признак за неговата нова ориенталска политика било триумфалното му влизане във Вавилон през пищната церемониална врата, посветена на богинята Ищар — напълно достойно за всеки наскоро коронясан цар на Вавилон, появяващ се начело на величествена процесия в новогодишния ритуал. И действително той съвсем наскоро щял да се короняса за цар на Вавилон, както вече сам бил поставил на главата си короната на египетските фараони. Още по-красноречиво говорел за бъдещите му намерения фактът, че той избрал за сатрап на Вавилония високопоставения персийски благородник Мазей. С други думи Александър решил, че за да подсигури в завоюваната империя достойна роля за себе си и за наследниците си, първо трябва да спечели на своя страна най-способните от местните управници и да си гарантира подкрепата на управляващата каста сред многочислената персийската аристокрация. Това, че избрал именно Вавилон, за да обяви новата си политика, имало двояко значение. Вавилон не само че бил географски център на Месопотамия, но със сложната си система от напоителни/плавателни канали (за лодки и гемии) и много усъвършенстваната си стопанска администрация той заслужено се славел като най-богатата и най-плодородна провинция в Персийската империя. Единствено Египет можел донякъде да му съперничи.

В новата си роля като Велик цар на цяла Азия Александър неизбежно е стигал до доста противоречиви решения в стремежа си да наложи ориенталски, предимно персийски стил в своя гръко-македонски двор. Това, според слуховете, се потвърждавало не само от поддържането на харем от 365 наложници — по една за всеки ден от годината (практика, имитирана наскоро от един марокански паша). Александър възприел някаква версия на царствените ритуали и атрибутите на върховна власт, залегнали от столетия в церемониите на персийските царе. Дори започнал да събира войници от западните ирански провинции, при това не къде да е, а в редиците на своята най-елитна войскова част — гвардейската кавалерия (вж. Глава 8). От трите групи националности, които най-тясно били обвързани с тълкуванията на Александър за стила на управление и за символите в новата империя — македонците, иранците и гърците — именно последните се оказали тези, от чиито услуги той най-лесно можел да се лиши. По тази причина след пристигането му в началото на юни 330 г. в столицата на Мидия (Ектабана), той разпуснал гръцките контингенти (онези, които принадлежали към съюзниците му в рамките на Коринтския съюз) и с това дал знак, че с панелинския кръстоносен поход е приключено. Но за другия основен проблем, пред който била изправена неговата администрация — помиряването между македонците и висшата управляваща каста в Персия — никога не било постигнато задоволително разрешение.

Следователно Александър не е имал друг избор, освен да действа като Велик цар. Новата цел на завоевателя била да си подсигури северозападните пътища към централен Иран. Непрекъснатите заплахи за целостта на империята на Ахеменидите не идвали от централните райони, а от степните области в Централна Азия. Последвал бунтът на сатрапа на провинция Ария, което принудило Александър да се отклони към Артакоана (днешния гр. Херат в сърцето на Афганистан). Именно там избухнало първото сериозно спречкване между Александър и неговите най-изтъкнати македонски военачалници.

Целият период след убийството на Филота и баща му Парменион през август 330 г. до смъртта на официалния историк на империята Калистен в края на 327 г. бил осеян с непрекъсната мрежа от вероятни заговори срещу Александър, на които той отговарял с крайно жестоки контрамерки. Но в случая по-важно е да обърнем внимание на предпочитанията на Александър спрямо висшата класа в Персия. Още от 336 г. (т.е. след убийството на Филип) Александър започнал да демонстрира застрашителна склонност към жестокост, когато се чувствал несигурен за бъдещето си.

Вероятно в началните дни на октомври 330 г. Александър насочил войските си на юг от Артакоана. През следващите три години той преминал през Дрангеана, Аракозия и Паропамизад, после продължил отвъд трудно проходимата планинска верига Хиндукуш към Бактрия и Согдиана, за да се върне накрая в съвсем наскоро основаната от него Александрия Задкавказка. През всичките тези години спътниците му винаги го виждали жизнен, кипящ от енергия, чудесно приспособяващ се към обстоятелствата, неизменно готов да посреща всякакви безпрецедентно трудни препятствия както в политическо, така и във военно отношение: буйни изяви на див местен национализъм, пресечен планински терен (понякога отчайващо труден и почти непреодолим), пълноводни реки, мъчителни за прекосяване пустини, както и цялата несигурност, съпътстваща всяка партизанска война. Но дори и когато бил най-силно притискан от неблагоприятни обстоятелства, Александър не губел уменията си да се съобразява с нуждите на своите офицери и войници и намирал време да ги подкрепя, ободрява и окуражава. Например заслужава да се спомене за избиването на четири хиляди диви животни, включително лъвове, в местността за сафари край Самарканд по време на организирания от царедворците на Александър празничен лов след изтощителните битки за крепостта, наричана „Согдианската скала“.

За някои познавачи на военното изкуство на Александър най-яркото доказателство за неговия стратегически гений е кампанията за „умиротворяване“ на земите, които днес са в границите на Афганистан и около него в Централна Азия. Наистина тези постижения ни изглеждат още по-смайващи на фона на сериозните политически и културни противопоставяния, търкания и брожения, които понякога кипели в самото сърце на македонския двор. Александър бил добре усвоил урока на баща си Филип да прибягва до династични бракове като могъщо дипломатическо оръжие за предотвратяване на надвисваща война или за ускоряване на нейната развръзка. Затова не очаквал, че неговата женитба през 327 г. с Роксана, дъщеря на влиятелен благородник от Согдиана, предприета единствено поради стратегически съображения, ще събуди толкова мощна вълна на недоволство. Филип също си подбирал жени с „варварски“ произход, които не само че не били македонки, но дори не били гъркини, но това тогава било наложително за неговата политика. Роксана, като ориенталка, също била част от проблема на Александър как да спечели сърцата и умовете на най-преданите си последователи македонци за каузата на ориенталски завой в новото имперско управление. Не е случаен фактът, че разгромяването на последните остатъци от персийската опозиция през 327 г. доста скоро било последвано от заговора на пажовете (вж. Глава 4) и арестуването (както и екзекуцията) на Калистен, официалния историк на Александър.

В основата на проблема се коренели значителни различия в тълкуванията на езика на тялото. Особено при ситуации, характеризиращи се с отчайващо вербално неразбирателство, езикът на тялото и целият показен символизъм се превръщали в жизнено важна среда за комуникации и изразяване на авторитета на владетеля. Особено красноречив е фактът, че всемогъщият Александър не успял да постигне универсалното и толкова желано от него съгласие между македонските и гръцките придворни при изпълнението на ритуалите за изразяване на почитта към монарха. Дори само по това може да се съди за успеха на неговия нов имперски проект като цяло.