През 378 г. атиняните най-после се затвърдили като наследник на Морския съюз, на който се крепяла тяхната империя през V век пр.Хр., преди да бъдат победени от спартанците в Пелопонеската война. Тази организация по същество била изцяло насочена срещу Спарта, макар че официално се твърдяло, че била създадена според изискванията на споразумението за всеобщ мир. Сред държавите основателки на Морския съюз фигурирала и Тива, която въобще не притежавала традиции в корабоплаването и корабостроенето. Само за няколко години броят на членовете на този съюз нараснал до 75 държави. Но след като спартанците победили в Пелопонеската война, атиняните решили да използват Втория морски съюз повече за свои цели, отколкото за укрепване на съюза. Те се опитвали многократно да си върнат град Амфиполис в тракийската провинция Халкидики (градът бил основан от атиняните през 437 г., но разрушен от спартанците през 424 г. и оттогава водел независима политика). Към поражението през 357 г. се прибавило и огорчението от обсадата, превземането и разрушаването на крепостта от Филип II Македонски, който се възползвал от упадъка на Морския съюз8 начело с Атина (от средата на IV век пр.Хр.). Загубата на Амфиполис повече от всички останали събития подхранвала недоверието на атиняните спрямо Филип. Именно от това недоверие се възползвал Демостен — най-известният политик в демократичната Атина след великия Перикъл.

Атина била полисът с най-значителни културни постижения от всички останали гръцки градове-държави, а освен това била родно място на прочути държавници, философи и творци от всички области на изкуството. Достатъчно е да споменем само двама от тях — Платон и Демостен. Но Атина си оставала само един от хиляда и петстотинте гръцки града, простиращи се от Испания на запад до земите на днешна Грузия по източното крайбрежие на Черно море. В прочутата си творба „Федон“ Платон представя гърците като „жаби, струпани около локвата“, тъй като повечето гръцки градове се намирали по бреговете на Средиземно или Черно море. Тази внушителна диаспора била резултат от политиката на „колонизация“: масовата имиграция, започнала към 750 г. пр.Хр., при която хиляди гърци напускали родните си места и се устремявали отначало на запад, после на североизток и накрая на юг, за да търсят по-подходящи условия за живот и преуспяване. Комбинацията от икономически и политически фактори били главните движещи сили на тази масова миграция. Няколко от основаните по този начин гръцки градове се намирали по македонското крайбрежие — градове като Пидна и Метон, които Филип завзел през петдесетте години на IV век пр.Хр. Това още повече засилило различията в концепциите на гръцките полиси за независимо съществуване и сепаратизъм в сравнение с градовете и селата в Македония, които според племенния принцип оставали лоялни към местните аристократи. До царуването на Филип македонските царе трудно успявали да преодолеят традиционната привързаност на населението към местните феодали.

След 340 г. синът и наследникът на Филип — Александър — в продължение на няколко години се обучавал в Миеза (разположена западно от Пела) при най-изтъкнатия гръцки учен в онази епоха: Аристотел, ученик на философа Платон. Не знаем доколко Аристотел успял да промени разбиранията на гърците по отношение на политиката, но след едно десетилетие той публикувал първата версия на своя трактат, озаглавен „Политика“ или „Какво да се прави с полисите“. В него той извеждал аксиомата, че човекът бил „политическо животно“ и като такъв той можел най-цялостно да постига осъществяването на стремежите си само в рамките на един всеобхватен полис, организиран като политическа структура. Според неговата преценка македонците живеели в много по-съвършена държава от гръцките градове-държави. От друга страна, според напълно правилните възгледи на Аристотел, през IV век пр.Хр. гръцкият полис притежавал два основни дефекта. Първо той бил твърде уязвим поради вътрешните разногласия, достигащи до ожесточени граждански войни (наричани от гърците „статис“). Аристотел посветил цяла книга от осемте тома на своя труд „Политика“ на анализа на причините за този „статис“, като предписал превантивни и лечебни мерки. Един от най-ужасяващите примери за „статис“ била трагедията в Аргос в Пелопонес през 370 г., когато самият Аристотел бил съвсем млад. Повече от хиляда от най-богатите граждани били пребити до смърт от разярена тълпа бедняци.

Вторият основен дефект на склонния към сепаратизъм и упорита борба за повече привилегии гръцки полис била хроничната му неспособност да създава стабилни политически съюзи на нива над племенните или етническите. Херодот в края на своите „Истории“ дава прочутото определение за „всичко гръцко“: сплав от обща кръв, общ език, обща религия, общи обичаи, нрави и разбирания. Но по тази логика македонците би трябвало да се признаят за превъзхождащи гърците, включително и федералните държави като тази на Тива в Беотия. Наистина в Пела се случвало да убият поредния македонски цар, обаче македонските общини, градове и села почти винаги оставали сплотени. Огорченият от безутешната действителност Аристотел бил принуден да заяви в своя труд „Политика“: „Ако гърците успеят да постигнат учредяването на единна «политея» [политическа организация или обща конституция], те ще владеят света.“ Може би, когато е писал тези редове, той е имал предвид какво вече е бил постигнал в Азия някогашният му ученик Александър. Или може би се е надявал Александър да създаде някакво своеобразно глобално елинистично единство за сметка на негръцките „варвари“, които поради тяхната природа Аристотел определя като неизменно по-нисши спрямо гърците. Но интересното тук е в това, че самият Александър не споделял възгледите на своя забележителен учител по отношение на „варварите“. Дори се увличал в противоположната крайност: неговата империя се оказала доста благосклонна към тези „варвари“, включително — и особено — към бившите врагове, на които Александър отреждал основна, дори доминираща роля в своята нова имперска администрация.

За повечето гърци персите били най-очебийното, най-недвусмисленото олицетворение на понятието „варвари“. Още повече че в епохите преди Александър Персия неведнъж се е намесвала критично в делата на гърците. Обаче археологическите свидетелства за първата персийска империя — тази на Ахеменидите — са твърде оскъдни. Не са открити дворцови хроники (ако въобще са съществували) в някоя от трите имперски столици — нито в Пасаргада (издигната от основателя на империята Кир II Велики), нито в Суза или Персеполис (последните две били изградени от Дарий I, съоснователя на империята), нито в летния дворец в Ектабана в Мидия (съвременния ирански град Хамадан). Днес ние разполагаме единствено с откъслечни официални текстове като надписа на Кир II върху една тухла от древния град Ур във Вавилония (изложена сега в Британския музей):

Но най-забележителен от всички паметници, запазени от тази древна епоха до наши дни, си остава прочутият Бехистунски (или Биситунски) надпис, изсечен високо в отвесните скали край Ектабана. Там Дарий I заповядал да изпишат на три езика (древноперсийски, еламски и вавилонски) своята официална версия за възшествието си на персийския трон през 522 г. и за възстановяването на реда в империята. Този текст послужил като основа за усилията на френския лингвист Жан-Франсоа Шамполион през XIX век да дешифрира древноперсийския език.9 Но подобни текстове не предоставят материал за историците, тъй като по същество представляват официалната версия за историческите събития според разбиранията на владетелите на Персийската империя.