От друга страна, доколкото се касае до македонската цивилизация или култура, напълно правилно е да се твърди, че Филип съзнателно се стремял към елинизация на страната (поне сред аристократичните родове) и се стараел да покровителства гръцките интелектуалци и хора на изкуството. Този процес обаче не засягал македонското население като цяло. А дори и македонските аристократи, с тяхната склонност към злоупотреби с пиенето, надали са успели да усвоят всичките тънкости в гръцката култура. В този аспект дори поведението на самия Александър е достатъчно показателно. Обаче ще бъде неуместно да отричаме, че Филип не е бил възприемчив към елинската култура (както обичал да го представя заклетият му враг — атинският оратор Демостен).

Демостен (384–322 г. пр.Хр.) го наричал „варварин“, неспособен да говори на гръцки, след което бързал да добави презрително, че Македония не била достойна да доставя дори роби за висококултурната Гърция. Обаче дори в най-стриктното лингвистично разбиране на гръцката култура това не е вярно. Филип отлично се справял с ползването на стандартния говорим гръцки и четял гръцка литература, макар че неговият македонски диалект си оставал до такава степен наситен с негръцки (особено илирийски) лингвистични форми, че често се оказвал неразбираем за обикновените гърци. Но което е по-важно: дори митологията потвърждава гръцкия произход на македонската царствена династия. Например през 333 г. Александър освободил гръцкия град Малус в Киликия от данъка, който дотогава бил заплащан на персийския цар въз основа на това, че (според Ариан) „Малус бил основан от Аргос, който твърдял, че бил потомък на аргоските Хераклиди“ (Хераклидите според общоприетия мит били потомци на Херкулес, който обитавал няколко града в Пелопонес, включително и Аргос. Царуващата в Македония династия на Аргеадите била основана от Македон, за който вече споменахме, че се обявил за потомък на Темений — един от Хераклидите. Именно този Темений се преселил от Аргос в Македония.).

Претенции за гръцки произход били предявявани от града-държава Елис, където се организирали панелински олимпийски игри (за всички гърци и единствено за тях). Религиозната принадлежност също се използвала в древна Гърция като неподлежаща на съмнение идентичност, а в македонската религия се застъпвало преклонението пред целия пантеон от гръцки богове. Например при археологическите изследвания на основания от Александър град Калиндея са намерени списъци на жреци, служещи на култа към Асклепий и Аполон. От друга страна си заслужава да се отбележи, че само царуващите в Македония монарси и никой друг в страната не се считал за грък в достатъчна степен, за да му бъде позволено да се яви на свещените олимпийски игри като участник в състезанията.

През първата половина на IV век пр.Хр., т.е. по време на Филип и на Александър, в Гърция съществували три основни военни и политически сили: Спарта, Атина и Тива. Този съдбоносен триъгълник, разтърсван от непрестанни противопоставяния и борби, накрая се превърнал в плячка за Филип, докато той се опитвал да разпростре властта си над цяла Гърция. Спарта се оказала първата от тези три държави, която се опитала да разшири своето влияние далеч извън пределите си, като завоювала обширни територии в южен Пелопонес (общо около 8000 кв.км.). Тази експанзия Спарта постигнала с помощта на Пелопонеския съюз, обединяващ повечето от градовете в полуостров Пелопонес (но без Аргос), както и няколко външни градове-държави като Мегара и Тива. Като велика сила Атина се появила сравнително по-късно на тази сцена. Атина изиграла ключова роля при отблъскване на персийското нашествие от 480/79 г., като изградила морска империя, доминираща през следващия век и половина в Егейско море и вероятно в цялото източно Средиземноморие. През 431 г. двата влиятелни военни блока, доминирани съответно от Спарта и Атина, стигнали до решителен сблъсък, известен в историята на античността като Пелопонеските войни. Този взаимно опустошителен конфликт погълнал живота на цяло едно поколение (от 431 до 404 г.) и имал множество последици, при това не само военни.

Крайната победа била спечелена от Спарта, обаче благодарение на щедрата финансова помощ от Персия. Ала тогава Спарта се заела да се стреми към завладяването — напълно погрешна стъпка — на повечето от това, което в онази епоха било владение на морската империя на Атина, за да прибави тези земи към покровителствания от нея (от Спарта) Пелопонески съюз. В резултат се стигнало до сериозно претоварване на спартанските войски и отчуждаването на такива ценни съюзници като Тива, които побързали да се присъединят към Атина, за да се противопоставят на амбициите на Спарта да завладее северните части на Пелопонес. Тогава Спарта се принудила да поднови съюза си с Персия. Упоритият цар на Спарта Агесилай II се обърнал за помощ към Великия цар на Персия Артаксеркс II и през 386 г. сключил с него първото от поредицата споразумения за всеобщ мир (вж. Глава 5). Според Агесилай обаче най-важната последица от този мирен договор било още по-силното подчиняване на гръцките градове от Мала Азия от Персийската империя. Това се комбинирало със засилването на противоборството между гръцките градове-държави, при това не само в Пелопонес, но и на север до Олинт (разположен в непосредствена близост до югоизточната граница на Македония).

Ала както се оказало по-късно, Спарта допуснала фатална грешка, като окупирала Тива през 382 г. и поставила свой гарнизон в тиванския акропол. Това насърчило Атина да потърси помощта на тиванските изгнаници, за да нападне спартанците през 379 г. На следващата година (378 г.) Тива възстановила федералната държава в Беотия, която била ликвидирана от спартанците през 386 г., но с нови и по-демократични принципи, след което сформирала силна армия, включително и Свещения тивански отряд от 150 хомосексуални двойки. Тази елитна ударна сила, под командата на Пелопидас — един от изгнаниците в Атина и освободители на Тива, несъмнено била силно повлияна от демократичните идеи и свободомислещата идеология на атиняните. Но организационният, политическият и стратегическият мозък на този замисъл бил Епаминонд — философ, държавник, дипломат и много талантлив стратег. Не след дълго той доказал способностите си като освободител на другите гръцки прослойки, като например илотите от Месения.

Накрая тиванците съумели да се затвърдят като внушителна военна сила в Централна Гърция и били поддържани от не по-малко внушителни съюзници (включително Атина), което им позволило да разгромят дотогава непобедимите в сухопътните битки спартанци. През 371 г. край Левктра в Беотия спартанците най-после били сразени окончателно от тиванците, „с един-единствен съкрушителен удар“, както писал Аристотел. Удар, от който спартанците никога не се съвзели. На следващата година на територията на спартанското царство за пръв път от столетия нахлула вражеска армия — внушителната по численост армия на тиванците, предвождани от Епаминонд. Само за едно десетилетие Спарта трябвало да се лиши както от основната си икономическа база (илотите или държавните роби) в Месения, така и от съюзниците си от Пелопонеския съюз. Град Мегаполис в Аркадия — новата столица на елинската федерация — се оказал като рибена кост, забучена завинаги в гърлото на Спарта; като символ за упадъка на Спарта въпреки някогашното й бляскаво величие.

Тива, макар и за кратко, отново преживяла години на възход: като красноречива илюстрация за този временен подем може да се посочи периодът от 368 до 365 г. — когато младият Филип бил заставен да чака края на заточението си като затворник в Тива или по-скоро знатен заложник, служещ за гаранция за доброто поведение на все още слабото македонско царство. Обаче през 362 г. възходът на Тива бил прекратен след неясния изход на битката при Мантинея в Аркадия. В резултат на това сражение, според оценката на историка Ксенофонт, съвременник на тези събития „в цяла Гърция упадъкът и катаклизмите се засилили още повече, отколкото дотогава“. Естествено, Филип старателно запомнял всички полезни уроци — както от успехите, така и от неуспехите на отделните елински войски — още повече че се намирал не къде да е, а в Тива, града на великия Епаминонд (който загинал в битката при Мантинея през 362 г.) и Пелопидас (умрял през 364 г. в Тесалия). По-късно Филип съумял да се възползва отлично от наученото в младите си години, постигайки бляскави победи като цар на Македония, а след това като хегемон на Коринтския съюз.