– Ще ви помоля да се върнете оттам, откъдето сте дошли – отсича Бекли с нетърпящ възражение тон.

– Почакай! – надава вик Партридж и се спуска към Гласингс, но забавя крачка, защото главата му мъчително пулсира. – Гласингс! – казва той и протяга ръка.

Учителят разтърсва енергично ръката му.

– Партридж!

Айралийн пристъпва между тях.

– Сега не можем да говорим! – отсича тя. – Партридж не е в състояние да приема посетители. Имунната му система е прекалено слаба! Нали така, Бекли?

Бекли слага ръка на гърдите на Гласингс.

– Сър, трябва незабавно да се върнете обратно.

– Не, не – протестира Партридж. – Това е Гласингс. – Айралийн го дърпа за ръката. – Пусни ме! – казва ù той. – Бекли, остави го намира! Та това е учителят ми по история на света, по дяволите!

Бекли не му обръща внимание. Вади пистолет и макар да го държи надолу, изрича заплашително:

– Гласингс, искам да се върнеш обратно.

– Недей така – казва Гласингс.

– Бекли, какво те прихваща?

– Всичко е наред – обажда се Гласингс. – Исках само да поздравя Партридж. Не съм го виждал, откакто се върна.

– Откакто съм се върнал? – пита учудено Партридж.

– Затваряй си устата! – вика Бекли и вдига оръжието.

– По дяволите, Бекли! – кресва Партридж. – Разкарай това нещо!

Гласингс мълчи. Поема бавно заднишком с вдигнати ръце.

– Тръгвай, Партридж – казва Бекли – и всичко ще е наред.

Гласингс кимва на Партридж. Говори сериозно – сякаш го предупреждава. – „Прави каквото ти казва.“

– Хайде – подканя го Айралийн.

Поемат обратно по коридора. Щом свиват зад ъгъла, той издърпва ръката си.

– Тихо.

Не се чува изстрел. Нито движение. Никакъв шум.

След минута-две Бекли се връща при тях, сякаш нищо не се е случило.

– Да вървим – промърморва той и тръгва напред.

Партридж го настига.

– Какво, по дяволите, беше това?

– Заповед. Никакви контакти с други хора освен с Айралийн. Точка по въпроса.

– Гласингс е мой учител, а ти извади пистолет срещу него!

– Нищо лично. Просто заповед. – Той продължава да върви с изпънати рамене и безизразно лице.

Партридж не знае какво да каже.

– Заповеди – обръща се той към Айралийн – това е всичко! – Тя се опитва да го докосне, но Партридж я отблъсква. От ярост не е в състояние дори да говори.

Щом стигат до малкия воден театър, той сяда най-отзад и вперва поглед в стената от подсилено стъкло. А от другата страна белугите, прекрасни и силни, порят водата с масивните си опашки.

Айралийн сяда до него. Той усеща погледа ù, но стои като закован.

– Защо, по дяволите, баща ми е наредил да не говоря с никого освен с теб? – пита Партридж и наблюдава Бекли крадешком.

– От съображения за сигурност. За твое добро.

– Стига, Айралийн. Нещо не е наред. Сигурен съм в това.

– Разбира се, че не е наред! Отскоро си се върнал към живота си. Това е голям шок, Партридж.

– Какво имаше предвид Гласингс? Спомена, че не ме е виждал, откакто съм се върнал? Откъде обаче?

– Не знам! – отвръща Айралийн и вдига рамене. – Може би от прага на смъртта. Поне така ми се струва. Беше в кома, но се върна при нас.

– Не мисля. Май имаше предвид нещо друго.

– Ще попитам доктора дали заради загубата на паметта си толкова подозрителен. Най-вероятно е от това.

– Така ли мислиш?

– Мога да се обзаложа.

Белугите се плъзват наблизо, две от тях плуват една до друга. Партридж се чувства изморен. Разтрива очи и се втренчва във водата.

–Айралийн защо правим всичко това?

– За да си върнем изгубеното – отвръща тя. – Влюбихме се. Не мога да пожертвам онова, което имахме. Ако не възстановим спомените, няма да го понеса.

Партридж не вярва, че момиче като Айралийн наистина го обича. Тя изглежда толкова нормална и съвършена, а той никога не е бил нормален и нито пък свършен. Струва му се жестоко, че не помни какво се е случило. Докъде е стигнала близостта им? Деликатен въпрос. Няма смелост да попита. Ами ако са били като женени, а той не си спомня? Иска да узнае истината, но се страхува, защото колкото и привлекателна да е, той не чувства нищо към нея. Познава я, но му е някак чужда. И това е най-странното. Двамата са близки и в същото време непознати.

– Трябва да възстановим спомените си или да ги създадем наново, така ли? – пита той.

– Какво значение има?

– Смяташ ли, че спомените могат да бъдат възстановени? Искам да кажа, дали някога ще си спомня първия път, когато сме били заедно? Или просто трябва да повторим всичко отначало? Да създадем тези спомени отново.

– Не знам – отвръща тя. Изглежда притеснена. – Баща ти каза да се забавляваме. И това беше заповед.

– Не обичам да ми нареждат какво да правя.

– Не бъди зъл – казва Айралийн и за първи път той долавя гняв в гласа ù. Това го изненадва, ала е доволен да открие у нея желание за борба. Тя хвърля поглед към Бекли, сякаш той е не само охранител, но и шпионин. После посочва белугите.

– Нали знаеш, че и те имат пъпове? Много си приличаме с тях.

Белугите замахват мощно с опашки, сякаш имат човешки крака, също като русалките.

– Да, наистина си приличаме – отвръща той.

Айралийн се усмихва.

– Никога не съм била по-щастлива. – Казва истината. Долавя го в начина, по който го гледа. Но, изглежда, Айралийн очаква от него да отговори на чувствата ù. На очите ù затрептяват сълзи. – Все още ме обичаш, нали?

Партридж се паникьосва. Бекли поглежда за миг към тях. Не може да чуе какво си говорят, но той се дразни само от присъствието му. Непрекъснато ги наблюдава, а на всичко отгоре вади оръжие.

Партридж не е сигурен в чувствата си. Ала щом я погледне, усеща любовта. Може сега да не е влюбен, но някога със сигурност е бил. И все пак как да я увери, че я обича? Не помни да я е целувал, а още по-малко да я е обичал.

Миглите ù са тъмни, а устните – плътни. Седи до него, тръпнеща в очакване. Целува я. Тя се изненадва. За миг изопва тяло, но после се отдава на чувството. Партридж очаква да усети страст, ала целувката не значи нищо за него. Струва му се фалшива. Липсва тръпката.

Когато се отдръпва, тя казва:

– Партридж, всичко е наред.

– Кое точно е наред?

– Разбирам.

Дали наистина разбира, че не я обича? Ще му се да си спомни. Тя заслужава поне да знае истината.

– Красива си – казва той. – Наистина.

Тя докосва лицето му.

– Бих могъл... – Какво? Да се постарае да се влюби в нея? – Имаме достатъчно време – добавя той. – Няма закъде да бързаме.

Тя поклаща глава и прошепва:

– Но ние нямаме време, Партридж. Нямаме никакво време.

Лайда

Уязвимост

Звуците отвън отекват в ушите ù. Цял ден майките четат имената от списъци, разпределят жените на групи сред глъч от тракащи чукове, стържещи триони и ревящи деца. Като в кошер.

Кипи трескава подготовка за атаката срещу Купола. Лайда е безсилна да ги спре. Седи безпомощна на одеялото, скръстила ръце. Иска да запуши ушите си, да тропа с крака по пода. Сигурна е, че планът им е обречен на провал, въпреки че не знае какво точно ще предприемат.

Майка Хестра влиза в стаята. Застава до легло номер девет, вперила поглед в Лайда. Сайдън се прокашля, сякаш да привлече вниманието ù, но тя не намира сили да ги погледне. Чувства се прекалено разстроена.

– Беше ми обещала нещо – продумва накрая Лайда. – Опита ли да ги намериш? – Преша, Брадуел, Ел Капитан и Хелмут са единствените хора, от които се нуждае в момента.

– Заминали са – отвръща Майка Хестра.

– Заминали? – Лайда вдига поглед към нея. – Къде са отишли?

– Ясно е само, че са заминали надалеч, но никой от шпионите ни не знае точно къде. Отвъд на контролираните от нас земи. По-далече, отколкото някой е стигал.

– Но там ги очаква смърт.