Притиснала кутията към гърдите си, Лайда прекосява помещението с бързи крачки. В другия му край няма врата, а само зеещ правоъгълен отвор. Тя пристъпва навън в студената нощ. Фридъл изцвърчава, вероятно доволен, че е на открито.

Въпреки че се чувства самотна, не иска за нищо на света Партридж да научи. Нищо не бива да го разсейва от мисията му. А сега тя ù се струва още по-лична. Замисля се за онези момичета като Уилда, които не са родени, а са пречистени. Ами ако собственото ù дете се окаже белязано, дали ще позволи да го пречистят? Иска ù се да мисли, че няма да го допусне, че ще се гордее с детето си, както и да изглежда то. Ами ако детето само да пожелае да бъде Чисто; това е естествено. В случай че другите успеят да спрат ускорената клетъчна дегенерация, детето ще стане Чисто.

Не ù се иска Партридж да разбере и по друга причина – предпочита той да се върне от любов, а не по задължение. Ненавижда се за тези мисли. Той няма да се върне. Трябва да си го напомня непрекъснато. Не заслужава да знае. Тази съдба е само нейна. Защото него го няма. Налага се да разчита само на себе си.

Земята е покрита с бетон и вледенена пръст. Лайда свива зад ъгъла на фабриката и пред очите ù се открива гробището. То е малко, изградено е с подръчни средства и е обградено с метални колове, на които е опъната бодлива тел. Коловете са забити на голяма дълбочина, за да попречат на пясъчните създания да проникнат вътре.

Лайда повдига резето на портата и го спуска отново след себе си. Над всеки гроб вместо надгробни плочи се издигат белезникави пирамиди, подредени в спретнати купчини. Два от гробовете са пресни – в единия има самотна майка, а в другия майка с дете. Приживе майката и детето спяха на легло номер девет. Лайда спира пред тяхната пирамида. Камъните са толкова бели, сякаш светят в тъмното. Тя слага ръка на върха на пирамидата. За миг ù се струва, че всеки човек на този свят е заменим. Майката и детето вече ги няма. На тяхно място ще бъде Лайда с нейното дете. Един ден те също ще си отидат – погребани под купчина камъни или изоставени в гората като Седж и майката на Партридж. Тела. Това ли е всичко, което имат? Не гори ли в нея пламъкът на душата, в бебето също? Не носи ли в себе си две души?

Металната кутия.

Отива до другия край на гробището и взима лопата с груба дървена дръжка. Коленичи, оставя кутията отстрани, хваща лопатата с две ръце и я забива с все сила в замръзналата пръст. Отваря се лека пролука. Лайда удря студената земя отново и отново. Пъхва края на лопатата в процепа и откъртва буца пръст, а после още и още.

Накрая успява да изкопае малка дупка и слага музикалната кутия в нея. Фридъл разтваря крилца в очакване; винаги е харесвал мелодията ù. С премръзналите си пръсти навива ключето. Спомня си топлината, която я обгръщаше, сгушена до Партридж. Точно в този миг се нуждае от него. По страните ù потичат сълзи. Отваря кутията за последен път. Мелодията започва. Фридъл литва във въздуха. Лайда оставя музиката да се носи в студената нощ. Механизмът се върти все по-бавно и по-бавно и накрая спира.

Лайда понечва да пъхне кутията в дупката, но спира. Навива я още веднъж, без да отваря капака. Един ден, ако някой намери кутията, тя ще му посвири. Нали затова е направена. Дотогава може би ще е ръждясала, но нищо не се знае.

Фридъл кацва до Лайда. Дали не се опитва да погребе и Партридж? Не. Това е невъзможно. Той живее в нея. Винаги ще носи в себе си частица от него.

Погреба музикалната кутия, защото вече не се надяваше, че той ще се върне. Ще трябва да свикне с мисълта, че ще се грижи сама за себе си и за детето. И ще успее.

Лайда слага кутията в дупката, покрива я с пръст и отъпква земята с помощта на лопатата.

Партридж

Седем прости истини

– Трябва да те изпратя до вратата – казва Партридж. – Ако ще спазваме традициите.

– И да ме целунеш под фенера на верандата – добавя Айралийн. Стоят в коридора пред стаята на Партридж. Айралийн държи ключа, вперила поглед в него с очакване.

Той е пъхнал ръце в джобовете с ясното послание, че няма да предприеме нищо.

– Чудя се за какво е служела тази стая. Ти знаеш ли?

Тя пъха ключа в ключалката и отвръща:

– Ако не ти харесва, ще я сменя. – Отваря вратата, но преди Партридж да влезе, добавя: – Виж, това се отнася и за мен. Аз също мога да се променя. Мога да бъда човекът, който ти искаш.

– Айралийн – въздъхва Партридж.

– Благодаря ти – казва тя, вперила поглед в ръцете си, – че се съгласи с всичко това. И се престори пред хората, че наистина искаш да се ожениш за мен. Благодаря ти. Партридж. Знам, че тази вечер не означава много за теб, но за мен... – Тя вдига поглед към него и се усмихва плахо.

– А ти къде ще спиш, Айралийн?

– На долния етаж, глупчо – отвръща тя.

– Айралийн – казва той, – етажът долу е мираж. Там няма нищо. Кажи ми къде отиваш?

– Знаеш къде – отвръща тя. – Не ме карай да го изричам. – Разсмива се, сякаш всичко е на шега.

– Но това не е добре за теб – казва Партридж.

– Консервиране – отвръща Айралийн. – Няма нищо по-добро за дълголетието.

– Можеш ли да сънуваш в онези капсули. Не можеш. Дейността на мозъка ти е твърде забавена, както и на останалите клетки. Така че там не можеш да сънуваш.

– Да не би да ме каниш? – пита Айралийн. – Това ще им хареса, дори да решиш да се възползваш.

– Не бих се възползвал.

– Ако мислиш, че не бива да спя в капсулата – казва Айралийн, – покани ме да прекарам нощта с теб.

Той не знае какво да каже.

– Няма нищо, Партридж. Свикнала съм с хибернацията. Ние сме късметлии! – Той се сеща за госпожа Холенбек в кухнята. Какви късметлии сме. Щом Айралийн е късметлийка, кой тогава не е?

– Остани – отвръща той.

Тя се усмихва и свежда свенливо глава.

– Благодаря.

Двамата влизат в спалнята с изглед към огряна от луната равнина. Обзаведена е в битов стил със завивка на кръпки и завеси на бледи цветя.

– Мога да изключа камерите – обажда се Айралийн – при основателна причина.

Партридж вдига очи към камерите, кацнали в ъглите на стаята, а после поглежда Айралийн. Тя е хубава. Трябва да бъде честен пред себе си. Ала може да мисли само за Лайда и това го кара да изпитва болка. Още помни меката ù кожа. Надява се, че Арвин има план как да го отърве от операцията утре. Не може да си позволи да изгуби Лайда. Предпочита обче камерите да бъдат изключени. Иска поне за кратко да усети, че живее собствения си живот, че мисли по-ясно.

– Добре – казва той. – Да ги изключим тогава.

Айралийн пристъпва към Партридж. Толкова е близо, че усеща топлината на тялото ù.

– При основателна причина – прошепва тя, докосвайки ухото му с устни.

Той кимва.

Айралийн пъха ръка в чантичката си и изважда глобуса. После докосва екрана и камерите една по една угасват. Партридж въздъхва и присяда на леглото. Арвин му каза да се подготви мислено, само че как? Поглежда към Айралийн.

– Трябва да те питам нещо.

Тя сяда до него и докосва крака му.

– Каквото поискаш.

Той отмества ръката й

– Какво имаше предвид, като каза, че сте късметлии? – Нещо в думите ù не му даваше мира.

– Уилъкс има основателни причини да ни хибернира. Издал е заповед всички, поразени от някаква болест, да бъдат хибернирани. Надява се науката да напредне достатъчно и да се излекуват.

– Хората, поразени от болест? Кои са тези хора?

– Предполага се, че имаме достатъчно ресурси да се грижим за хората в болничните центрове, които не могат да се върнат в обществото, и за бебетата с аномалии. Целта е да не прахосваме ресурси. Не и щом можем да хибернираме хора.

Партридж се замисля за Джарв. Дали е в болницата, или пък е подложен на хибернация в една от онези студени капсули?

– Кой ти каза всичко това?

– Никой нищо не ми казва – отвръща тя. – Просто разговарят пред мен, сякаш съм малоумна, но информацията попива в съзнанието ми.