– Ти какво кодиране имаш? Мозъчно...?

– Поведенческо. Аз ръководех собственото си кодиране. Нямаш представа каква невероятна власт и възможности имах.

– Арвин, аз съм само пионка. Кажи ми, защо са тези похвали? Какво откритие си направил?

– Нямам право да ти кажа.

Партридж снишава глас.

– За лекарството ли става дума?

Арвин забива поглед в земята и едва забележимо поклаща глава. Не? Не е лекарството?

– Какво тогава?

– Не мога да ти кажа! – изрича Арвин раздразнен.

– Не се сърди, Уийд. Много разчитам на теб.

– Е, информацията ти е вярна. Аз отговарям за следващата фаза – отвръща той с внезапна самонадеяност.

– Арвин, какво ще стане с мен?

Арвин оправя вратовръзката си.

– Как се развива кутрето ти?

– Добре. Недей да сменяш темата.

– Не е за вярване на какво сме способни в днешно време. Можем да накараме едно кутре да порасне отново. Някога допускал ли си, че това ще бъде възможно?

– Никога не съм допускал, че ще имам нужда от ново кутре. – Към тях се приближава сервитьорка с поднос. – Не, благодаря – казва ù Партридж, а щом жената отминава, прошепва: – Не отбягвай въпроса, Уийд. Искам да знам какво ще стане със спомените ми.

– Паметта е сложно нещо. Тя не е безгранична. По-скоро прилича на мрежа. А умът е като океан. Не можем да пресеем всичко.

– Какво означава това?

– Има неща, които помниш съзнателно, но и такива, които са се утаили на дъното на този океан. Твоето подсъзнание. Така че нямаме достъп до онова, което е дълбоко заровено. Ще се опитаме да повредим каналите, но това е всичко. Скоро след това заради ограничения достъп до тях, спомените се запечатват завинаги.

– Но аз няма защо да се притеснявам. Нали, Арвин? Все пак ти ръководиш нещата. И ще се погрижиш за всичко.

Арвин намига отново – същото невротично, едва забележимо намигане, с което даваше знак на Партридж по време на пречистването. Арвин е на негова страна; Партридж е почти сигурен в това!

– Партридж, малкият ти пръст ще порасне отново. А това е невероятно. Трябва да се благодариш на науката.

– Да, може би си прав.

– Бъди благодарен за това – изрича Уийд почти като команда.

– Благодарен съм. Много, много съм благодарен, че пръстът ми ще порасне отново. Доволен ли си сега?

– Базисната част на пръста все още съществува. Затова можем да го възстановим. – Дали Арвин не се опитва да му каже, че паметта му също може да бъде възстановена, защото базисната ù част е вкопана дълбоко в съзнанието му?

– Навън е тъмно – казва Арвин.

Партридж вдига поглед към терасата на покрива.

– Късно е.

– Занапред ще става все по-тъмно – добавя Арвин.

По тялото на Партридж полазват ледени тръпки. Това е предупреждение. Арвин Уийд знае много повече.

Уийд поглежда към ваза с цветя. Докосва едно цвете.

– Не е лекарството – прошепва той. – По-лошо е, Партридж. – Кое може да е по-лошо? Арвин му показва пръста си, по който е полепнал цветен прашец. – Приятно е на допир – отбелязва той. – Истински цветя. Чудя се откъде са ги взели.

Партридж иска да му зададе още въпроси – толкова са много, че не знае откъде да започне. Но тогава се появява Айралий. Тя го хваща за ръка.

– Ето, че ме намери – казва той.

Тя допира устни до ухото му и прошепва:

– Донесоха тортата – казва, сякаш споделя интимна тайна.

– Благодаря за информацията – отвръща Партридж, след което я представя на Арвин.

– С Арвин се познаваме – казва Айралийн. – Радвам се да те видя.

Арвин стиска непохватно ръката ù, разтърсвайки я прекалено силно, след което забива поглед в земята. Винаги е бил нервен в присъствието на момичета. Добре е, че някои неща не се променят.

– Откъде се познавате?

– От уроците – обяснява Айралийн. – Взимах частни уроци в академията. Да понатрупам знания. Срамота е, да не мога да водя интелигентен разговор с теб. Не мислиш ли?

– Засичали сме се няколко пъти по коридорите на академията – казва Арвин, – когато се отбивах на гости на приятели.

– Кой ти даваше уроци? – пита Партридж. – Кой от преподавателите?

– Неколцина от тях. Беше толкова скучно, че едва издържах.

– Гласингс? Уелч? Холенбек? Кой?

Тя свива рамене.

– Какво значение има?

– Трябва да вървя – обажда се Арвин.

– Не искаш ли торта? – пита тя. – Лимонова е!

– Благодаря, но вече преядох – отказва Арвин, – пък и трябва да тръгвам.

– О – нацупва се Айралийн. – Жалко.

Арвин се усмихва, но, изглежда, няма какво повече да добави. Понечва да тръгне, но спира и казва:

– Ще се видим утре, Партридж.

– Утре ли?

– Баща ти е велик мъж, но е известен с липсата на търпение. Процедурата е насрочена за утре.

– Но... как? Прекалено скоро е.

– Няма как. Можеш да се подготвиш. Мислено.

Мислено – казва си Партридж. Как да се подготвиш психически за загубата на мислите си?

Арвин се замисля за момент. Иска да добави нещо, ала очевидно присъствието на Айралийн го спира. Така че, вместо да го каже направо, се опитва да намери друг начин.

– Какво има? – пита Айралийн.

– Нищо – отвръща Арвин. – Просто се радвам, че Партридж се върна. Това е всичко. – После се обръща към Партридж: – Радвам се, че се върна. Вече си тук.

– Какво имаш предвид? – недоумява Айралийн и смушква Партридж с лакът.

– Върнах се? Тук? Ха-ха! – отвръща той. – Та аз никога не съм заминавал.

Лайда

Каменни пирамиди

Посред нощ Лайда плъзва ръка под студената възглавница. Напипва музикалната кутийка, която крие до измазаната с хоросан стена. Притегля я към себе си. Обикновено я отваря – само за миг – колкото да чуе няколко ноти, като че ли мелодията вътре ще се задуши. Но този път не го прави. Става и пъхва босите си крака в студените обувки. Не ги завързва. Нито се облича. Само намята палтото върху нощницата, която майките ù дадоха. Фридъл издава механично цвърчене. Иска да дойде с нея? Пуска го да кацне на рамото ù, близо до шията, където преди време се спускаше дългата ù коса. После минава на пръсти покрай заспалите майки и децата им. Тъй като е зима, издават неспокойни хрипливи звуци.

Сега живеят в стария склад под някогашна фабрика за производство на бонбони, за които са използвали животински органи. Почти цяло десетилетие по-късно във въздухът все още се долавя сладникава миризма… на смърт. От тежкия дъх прилошава. Цял ден Майка Хестра ù разказва за бременността – за гаденето и замайването, което ще я мъчи още известно време, докато коремът ù нарасне, за напрежението в гърдите – което вече усеща – и нуждата от повече храна. Лайда я попита за родилните мъки и за самото раждане, но тя отвърна, че е рано да говорят за това.

– Ще караме едно по едно – каза ù тя.

Лайда се измъчва от мисли за бъдещето. Бебетата, родени от оцелели, също страдат от деформации. Родителите са засегнати до такава степен от Детонациите, че е променен дори генетичният им код. Околната среда също е замърсена. Земята, въздухът и водата са просмукани с радиация. Тя се разпространява с пепелта и прониква в дробовете. Лайда е учила за това в Купола. Дали и нейното дете ще бъде засегнато? Понякога сънува, че ражда същество, покрито с козина, с уродливи черти и зъби, с късове стъкло, лъщящи на гърдите.

Партридж не се измъчва от подобни мисли. Той не знае нищо. А Лайда се чувства по-смотана от всякога. Не го е виждала цял месец. Понякога си представя лицето му, но образът се размива в съзнанието ù.

Докато държи кутията, Лайда напуска склада и навлиза в просторната фабрика. Свети мъждива лампа. Минава край остарелите поточни линии, машини, открити тръби. Както обикновено, майките са взели всичко ценно – различните механизми, вериги, гумени дръжки, лостове. Мястото е пусто. Лайда знае, че в най-скоро време Майка Хестра ще съобщи за състоянието ù на предводителката и се тревожи какво ще отсъди тя. Нашата добра майка ù вдъхва ужас.