Италианката винаги бе предпочитала по-възрастни мъже. Някои от приятелите и състудентите й в Римския университет вечно се шегуваха, че очевидно е имала проблеми с баща си. И наистина, отношенията й с татенцето гастроентеролог бяха доста напрегнати, колебаещи се между обич и кипящ гняв. Но все пак той я бе разглезил ужасно.

Момчетата на нейната възраст изглеждаха смотани и несръчни, безинтересни, груби и тъжно предвидими. Тя инстинктивно отблъскваше допира им. Не че сама знаеше какво точно иска.

Винаги когато я питаха за плановете й за бъдещето, тя отговаряше шеговито (или пък не), че възнамерява да се омъжи за посланик и да има много деца. Когато Пепино, името, с което наричаше много по-стария си любовник чужденец, за да не могат родителите й да го идентифицират, я разпитваше за това, тя добавяше, че посланикът трябва да е чернокож, едър и силен мъж, не само по размери, но и като личност. Пепино се усмихваше безмълвно, издавайки собствените си страхове и предразсъдъци, и й казваше, че ще затрие възможностите си, ако се превърне в обикновена съпруга. Все пак това бе млада жена, която на двайсет и две години имаше степен по езикознание, говореше пет езика и със сигурност би станала страхотна журналистка или чуждестранна кореспондентка един ден.

Връзката й с мъжа, когото тя и приятелите й наричаха Пепино, продължи над една година и той бе първият, когото бе изчукала. За нейна изненада, той й бе станал не само любовник, но и учител по секс. Беше едновременно невероятно нежен и грубо агресивен. За първи път се бе натъкнала на мъж, който я разбираше толкова добре, че имаха едва ли не телепатична връзка, когато бяха разделени. Но пък бе два пъти по-стар от нея, живееше в друга страна и бе женен, което изостряше копнежа и ревността й до лудост. Любовта им бе красива, но травмираща. Накрая принудителната раздяла вече не можеше да бъде успокоена с телефонни разговори, имейли и думи. За да запази нормалността си, тя бе задължена да скъса с него, макар да го обичаше. Предстояха й цял живот приключения и какво ли не още, а той вече бе изживял своя. Сега беше нейното време. Решението беше болезнено и той естествено го прие зле. Не че нейното състояние бе много по-добро. Чувстваше се разкъсвана от съмнения, болка и съжаление, припомняйки си дните и нощите с него, шокиращата им интимност, удоволствието, усложненията, радостта и тъмнината. Безсънните нощи и безмълвната мъка я следваха и през деня и тя се съгласи да посети една от приятелките си от Лисабон, която живееше в Париж. Иронично, тъй като Париж бе градът, където Пепино винаги бе искал да я заведе.

Беше влажна пролет и досаден дъжд обсипваше паветата в Латинския квартал с тъжна меланхолия. Флора бе отишла в къщата на баба си и дядо си в провинцията, оставяйки италианката сама за няколко дни. Отначало тя очакваше този момент с нетърпение, по вече се чувстваше ужасно самотна. Когато не беше заета с изучаването на града, спомените не я оставяха на мира.

Седеше и четеше книга на Итало Калвино на терасата на „Двете маймуни“, пиеше кафе и наблюдаваше минувачите — елегантни жени, младежи, които изглеждаха сладки, но със сигурност щяха да се окажат скучни — когато чу съблазнителния глас на лошия мъж над рамото си.

— Това е чудесна книга, госпожице — каза той. — Завиждам ви, че я четете за първи път. Наистина.

Джули вдигна очи към него. Изглеждаше по-възрастен. Не можеше да е не е така.

Корнелия предпочиташе невежеството. Работата си беше работа и бе по-разумно да не е наясно с мрачните причини, когато получаваше задача.

Дали мишената бе откраднала от някого, измамила, излъгала, убила, предала? Нямаше значение.

Корнелия знаеше, че сърцето й е ледено. Това улесняваше работата й, не че си търсеше оправдание. Убиваше и невинни, и виновни с еднаква лекота. Не търсеше причините.

Беше получила тънко досие за мишената си в Париж, половин дузина страници с информация за навиците му и местата, които посещава редовно, както и няколко снимки. Всичко бе прибрано в кафявия плик, пъхнат между черните й кашмирени пуловери в куфара. Бе добавила и няколко страници от финансовата рубрика на „Ню Йорк Таймс“ и раздела за международни инвестиции на „Уол Стрийт Джърнъл“, в случай че някой митничар реши да провери багажа й на летището. Мишената бе мъж в края на четирийсетте, хубав по груб, мъжествен начин, който се харесваше на някои жени. Висок, с посивяла по слепоочията коса и елегантен вид. Корнелия разгледа внимателно една от снимките и забеляза студените зелени очи и стоманената решителност зад изкривената усмивка. Опасен човек. Лош човек.

Но всички те имаха слабости, а неговата очевидно бяха жените. Обикновено бе така. Корнелия въздъхна. Продължи да чете информацията и да си води бележки. Накрая включи лаптопа и влезе в интернет, за да намери клубовете, които плячката й посещаваше редовно. Намираха се из целия град, но основните бяха съсредоточени в Льо Маре²⁴ и близо до Лувъра. Тя си записа подробностите за „В множеството“, „Замъкът на лилиите“, „Свещите“ и „Крие и Ману“ и разучи съответните уеб страници. Беше ходила в подобни суинг²⁵ клубове в Щатите и по работа, и за удоволствие, но ги намираше доста гнусни. Може би парижките щяха да се окажат по-добри, но се съмняваше. Не се стесняваше от секс на обществено място, да не говорим за ексхибиционизъм — все пак беше стриптийзьорка преди години и се кефеше на работата си, но смяташе, че сексът е нещо лично. Но пък винаги бе имала проблеми с любовните връзки и представата за секс и можеше да признае обърканите си чувства в това отношение.

Зачуди се дали сексът в Париж щеше да е различен.

Надигна се от леглото, където бе разпиляла листата и снимките, изключи лаптопа и влезе в малката баня. Свали тениската си, смъкна белите памучни бикини и се огледа в огромното огледало.

И пророни сълза.

Лошият мъж нямаше проблеми да свали младата италианка. Притежаваше богат опит и подмамваща елегантност. А и тя още страдаше за Пепино и бе лесна и уязвима плячка. Първият й любовник я бе предупредил, че никой мъж никога нямаше да я обича силно като него, нито да я докосва със същата нежност. Дълбоко в сърцето си тя знаеше, че бе прав. Но пък бе адски лесно да падне в ръцете на французина, за да продължи живота си. Беше наясно, че той иска само да я изчука и да я използва, но засега това бе достатъчно добро за Джули. Чувстваше се изгубена, а бурният секс бе добър начин да погребеш миналото и болката. Новият мъж нямаше да я обича, той бе просто приключение. Защо не? Това беше Париж, нали? А пролетта скоро щеше да бъде заменена от лятото и тя не можеше да понесе мисълта да се върне в Рим, да започне да учи за доктората си и отново да бъде издържана от баща си.

Звънна вкъщи и уведоми родителите си, че ще остане в Париж още няколко месеца. Последваха протести и свирепи разправии, но тя бе свикнала да манипулира мама и татко. Увери ги, че вече е достатъчно възрастна, за да прави каквото си иска с живота си.

— Трябва да уважавате и мен, и нуждите ми — каза им не за първи път.

— Имаш ли нужда от пари? — попита баща й.

— Не. Намерих си работа. Помагам в една книжарница — излъга тя.

Французинът (спомена й, че бил бизнесмен, нещо свързано с внос и износ) й нареди да се нанесе при него и Джули прие. Не можеше да остане при Флора, без да й разкаже за новата си връзка.

Отначало й бе приятно да спи в леглото с мъж. Да усеща топлината му, да се събужда до голото тяло до себе си. И да се чувства запълнена до край, когато той я любеше. Да усети отново коравия член, който я разпъваше безмилостно. Да го поеме в устата си, да чуе стоновете на мъжа, когато той се празнеше и крещеше мръсотии или религиозни епитети, да усети горещите вълни, заливащи влагалището й, сърцето и мозъка. Разбира се, всичко това й напомняше за Пепино, но пък бе различно. Не виждаше рибешка физиономия в мига на оргазма, а само отчуждено задоволство и почти жестокост, когато я довеждаше до края, но се оттегляше и си играеше с нея като котка с мишка и й се радваше като на предмет.