Няколко часа след пристигането на господин Меридаун в Литъл Костърбейн пред странноприемницата спираше каретата, която винаги се отбиваше тук по време на зловещите посещения на палача. Отвътре излизаше забулена млада жена в траурни черни тонове. Тя се настаняваше с мрачно достойнство в най-хубавата стая и оставаше в нея до деня на публичното наказание, когато баща й се захващаше за работа. Това бе Миранда, дъщерята на господин Меридаун. Тя вдигаше воала си само пред няколкото слугини, на които бе позволено да се доближават до нея. В тези моменти се разкриваше най-милото, бледо и красиво лице, което една девственица би могла да покаже. Когато хората от града се струпваха да се насладят на осигуреното от палача развлечение, тя се измъкваше кротко от гнездото.
Миранда беше мила и любезна. Винаги бе мечтала за домашно животинче, но не би позволила коте или куче да страдат от дългите мъчителни пътувания, докато следваше баща
си от град на град и от бесило на бесило. Където и да отидеше, красотата и любезността й караха младите мъже и жени да копнеят да се доближат до нея и да й служат. Тя им доставяше удоволствие с приятни, разговори, но сърцето й беше другаде. По-сериозна любов държеше Миранда в лапите си и това бе страстта й да се упражнява в изкуството на бесенето. Изпитваше неудържимо привличане към свързаните със закона мъже, независимо дали бяха съдии, или пристави, дребни крадци или престъпници. Освен това Миранда обичаше всички видове мъже с дискретна, но пламтяща страст, която нямаше нищо общо с правото.
Обичаше мъжете в най-чистия християнски смисъл, без следа от похот, и внимаваше да си напомня това ежедневно. Но си знаеше, че обича някои от тях по начин, който дразнеше пъпките на гърдите й и малката подутинка между краката й. Непрестанно мислеше за очите на млади мъже, понякога искрящи, а друг път — замислени. Сравняваше носовете им от елегантните патрициански форми до чипите нагли нослета. Изучаваше изрусените от слънцето къдрици на фермерите, докато ги отвеждаха да изтърпят боя с пръчка. Широките им гърбове и мощните закръглени задници, стегнати в кожени панталони, я караха да копнее да изпробва силата им. Тя плачеше искрено за тях, докато те хлипаха под камшика на баща й. Но най-вече размишляваше за пенисите им. Не изпитваше срам от мислите си, а смяташе това за тайното си призвание.
Преди да навърши пълнолетие, тя не бе докосвала пенис, нито бе виждала такъв отблизо, за да огледа внимателно размерите и формата му. Искаше й се да премери членовете на младежите, да ги изпробва и меки, и надървени, за да разбере разликата. Виждаше, че вечно изпъваха панталоните на младите си господари, особено когато те я оглеждаха и й се усмихваха. Пенисите на по-възрастните мъже също проявяваха интерес, но по-спокоен и резервиран. Миранда си представяше формата на пенис, надигащ се бързо в преследване на целта си. И бе сигурна, че притежаваше властта да надигне всеки пенис. Докато се унасяше в сън, пениси в дълги редици танцуваха из мислите й. Пръстите й често намираха начин да обогатят фантазиите й и тя бе добре запозната с вкуса и желанията на собственото си тяло. Най-важното бе, че можеше да ги удовлетвори.
Във фантазиите й плоските кореми и мощните гърди на селяните приличаха на удобно легло, където би могла да си почине с удоволствие. За съжаление, тя никога не можеше да изпробва уменията си, тъй като най-привлекателните за нея мъже вечно увисваха на примката на баща й, преди да може да си поиграе с висящите им части. Миранда бе най-силно привлечена от младите и хубави престъпници. Чувстваше се близка с тях, тъй като апетитите й бяха абсолютно обречени, както животът на младежите. Мразеше мисълта, че някои от тях страдат и секунда повече, отколкото законът на Англия изискваше. Да бъдеш обесен, бе достатъчно лошо за хубавците. Поне трябваше да свърши бързо.
Мечтаеше да беси тези мъже опитно и нежно, както правеше баща й, за да не страдат повече от необходимото. Когато беше малка, а баща й — още чирак в Лондон, бе наблюдавала бесенето на откраднали хляб гамени и умиращи от глад проститутки. Често тежестта на палача трябваше да бъде добавена към висящото тяло, за да му помогне да се залюлее за последен път. Несръчна работа, при която главата често се отделяше от тялото и трупът, и палачът падаха в калта под бесилката. Други дни пък бяха посветени на ужасяващи наказания като разцепването на носове и жигосването на престъпници. Подобни гледки и агонизиращите писъци разбиваха малкото й сърце. Миранда даде обет пред бога да се стреми към перфекционизъм.
Хората, които срещаха погледа на господин Меридаун, мърмореха: „Той е в компанията на мъртвите, а не на живите, да го оставим там.“ Тези неразбиращи души, които го виждаха по този начин, въобще не хвърляха поглед към слабата сянка на дъщеря му, сладката Миранда.
Миранда бе извънбрачното дете на палача и перачка, която се оказа лудо влюбена в опиума. След нейната смърт в ледените води на Темза господин Меридаун реши, че той и дъщеря му ще обикалят областите из страната, за да изпълнят волята на закона и накажат виновните. Те нямаха собствен дом, но поне временните им жилища не воняха на гнило като лондонските затвори. Миранда бе предмет на нежни грижи и любов от страна на баща си. Всяко негово действие бе посветено на щастието и доволството й. На свой ред, тя го радваше с пълно подчинение. Това можеше да накара една по-обикновена жена да се превърне в бездушен предмет, но Миранда притежаваше активен и хитър мозък, за който бунтарството бе излишно. Тя не възразяваше срещу ограниченията, просто намираше начин да прави точно това, което искаше. Господин Меридаун нямаше синове, нито някога щеше да има, защото според него вече бе прекалено стар, за да си вземе нова жена. Следователно той щеше да е последният Меридаун, окачващ хора на бесилката.
Ненужно е да се споменава момичешката трагедия на дъщеря му. Никоя жена в Англия, тогава или сега, не можеше да заеме скандалния пост на палач. И как ли щяха да наричат подобна жена? „Налачка“? Всеки съдия би решил, че подобна безмилостна работа е неподходяща за майчинското сърце на жена. Но Миранда притежаваше качество, което се среща често у жените. Беше не само умна, но и много упорита. Не се молеше, а кипеше като чайник. Баща й, който я обичаше повече от всичко на света, се предаде и й позволи да стане тайният му чирак, за да я умилостиви, макар да знаеше, че тя никога нямаше да може да упражнява занаята. Дискретност и дегизировка направиха опита им учудващо лесен.
В някои отношения съвременните палачи са фокусници. В по-жестоките отминали дни целта бе да видиш как осъденият се дави, гърчи и люлее на края на въжето. Но с течение на времето престъпленията, наказвани с бесилка, се увеличиха и тълпите нямаха търпение да наблюдават гърчещите се страдалци.
Науката се притече на помощ на правосъдието и завесите, спуснати около бесилките, скриха всичко. Също както фокусникът вадеше заек от цилиндъра, палачът дърпаше ръчка и престъпникът изчезваше. Оставаше само тишина, нарушавана от скърцането на въжето по гредата на бесилката. Господин Меридаун винаги увиваше покрова лично, след като сваляше трупа. Покровът бе негов близък приятел и макар никой да не знаеше за това, дъщеря му присъстваше там, за да наблюдава постиженията му.
И защо този достоен човек да не се чувства добре при покрова? Беше роден за това. Баща му беше палач в област Уест. Дядо му бе обесил много престъпници и дори няколко дебели търговци в областта около Доувър. Семейството му, поради очевидната липса на популярност, се местеше често, но всички оставаха верни на занаята на палача дори когато работата загрубееше в по-тежки времена. Изпълняваха гадни задължения като обезобразяване, жигосване или рязане на езици и носове. А на времето, когато роялистите и „Кръглите глави4“ се биеха, изискванията към палачите бяха безкрайни.
Членовете на семейство Меридаун смятаха, че съдбата им е да бесят. И вероятно наистина бе така, тъй като някои хора вярваха, че Клодроуз Меридаун бил единият от двамата маскирани и костюмирани палачи, отсекли главата на Чарлз Стюарт през 1649 година. А това бе великолепно изпълнена работа.