— Съжалявам, Албер, но аз освободих вече стаите в хотела. А срещата ще стане по пътя за Идар.

— Така, под открито небе?

— А защо не? Заплахите не идат от небето, Албер. Те идат от земята.

Улучили сме часа на най-претовареното движение, часа, в който десетки хиляди хора напускат канторите и магазините и всеки един от тия хора се преобразява в кола, бръмтяща и напираща в общия наплив, за да се измъкне час по-скоро от теснотията на града. Когато най-сетне и ние успяваме да свършим тая работа, часът вече е станал седем.

Мод поема кормилото с лява ръка и вади с дясната големите тъмни очила. Слънцето подир няколко минути ще залезе, но преди да залезе, то е застанало над отсрещната височина, за да огледа за последен път през тоя ден как вървят земните работи. В мъглявината на нечистия въздух светилото е огромен ръждивочервен диск. Едно слънце в лошо настроение.

Вече сме на аутобана. Този асфалтов улей, вмирисан на изгорял бензин, този свят на изолация, откъснат от всичко наоколо и сведен до две посоки, тая, отдето идваш, и оная, накъдето отиваш.

— За утре вече е ясно — промърморвам. — А другиден?

— Какво „други ден“? — пита жената, без да изпуска от погледа си пистата на шосето.

— Искам да кажа: как се очертават нещата ви за другиден?

— Вероятно като канцеларска работа. Не вярвам да ме пратят на почивка в Балеарските острови.

— А по-другиден? Или не сте свикнали да избързвате толкова напред в мислите си?

— Не искам да ви обезкуражавам, но тая тема за смисъла на живота ми се вижда доста амортизирана — забелязва дамата.

— Вашият Франк бе казал, че хората живеят или ден за ден, или така, сякаш вечността им принадлежи. Питам се, вие към коя категория спадате.

— Към третата, Албер. Винаги, когато се касае за две категории, можете да бъдете сигурен, че аз спадам към третата.

— Златната среда.

— Може и тъй да се каже. Макар че аз бих я нарекла здравия разум.

— Сега виждам, че сте права и темата наистина е съвсем амортизирана. Поне във вашата интерпретация.

Мод спира на бензостанцията подир отклонението за Идар. Докато дамата се занимава с бензина и маслото, излизам да се поразтъпча. Бензостанцията — малкият оазис край асфалтовата тягост на автострадата. Кафенето. Магазинчето за битови дреболии и сувенири. Без да забравяме тоалетните. Полезни предприятия, нито едно от които не ме изкушава в момента. Движа се бавно по тесния тротоар край ниската сграда от бетон и стъкло и едва когато стигам до ъгъла, забелязвам Сеймур.

Американецът е застанал пред сивия си мерцедес сред пустия паркинг и е вдигнал капака на мотора за бегъл оглед. Нула внимание към мен, макар че не може да не ме е видял. Това ми подсказва да направя бавен кръгом и да поема обратно край тоалетните, магазинчето, кафенето. Мод вече се разплаща с момъка в ослепителен оранжев комбинезон.

— Сеймур беше на паркинга, но се направи на разсеян — забелязвам, когато потегляме.

— Вероятно е имал основание за това — отвръща равнодушно жената.

— Защо е тази маниакална предпазливост? Някой следи ли ни?

— Не се грижете за тия подробности, Албер. Мислете си за смисъла на живота, а битовите дреболии оставете на мен.

Здрачава се, когато Мод, забавила постепенно скоростта, свива в едно отклонение. Изминаваме още към километър, сетне дамата отбива колата от пътя и спира зад висок храсталак. Може да се предполага, че Сеймур също е спрял нейде наблизо, защото пет минути по-късно го виждам да идва с нехайна стъпка към мерцедеса.

— Излезте да се поразтъпчем — предлага американецът. Малко чист въздух и малко движение, това и лекарите го препоръчват.

Отправяме се към дърветата, тъмнеещи на фона на още светлото небе. Носи се дъх на прясна трева, вероятно нейде наблизо са косили. Под листовината на дърветата е почти тъмно, но не дотам, че да не видим скамейката край алеята. Девствената немска природа всякъде и винаги е съоръжена със скамейки и кошчета за боклук.

Разказвам с необходимата точност за разговора с Райън. Американецът слуша внимателно, забучил в уста незапалената цигара. Когато свършвам, той произнася пренебрежително:

— Хитър глупак. Предвидил е всичко освен най-главното.

— На излизане срещнах Ерлих. Намекна ми, че се готвел да даде урок на Томас.

— Това можеше да се очаква.

— Следобед наново се срещнахме с Ерлих. Уговорихме подробностите по транспорта. Ако ви интересуват…

— Знаете, че не ме интересуват.

— Все пак странно е, че прахосвате такава едра сума, за да получите двеста каси оръжие, което ще бъде захвърлено просто така, на произвола…

— Надявам се, не сте пропуснали да предупредите немеца, че следва да провери в склада партидата. Това ще ни осигури повече време за действие.

— Предупредих го, естествено.

— В такъв случай всичко е наред.

— Не знам как е с вас, но аз почвам да изпитвам опасения именно когато всичко изглежда наред, ама съвсем наред, защото няма начин да е чак толкова на ред и не е изключено, както сам казвате, да сме предвидили всичко, освен най-главното.

Американецът се разсмива едва чуто с късия си невесел смях:

— Атавизъм, приятелю, нищо повече. Ние още мъкнем наследството на примитивния страх от ония времена, когато човек не е знаел връзката между причина и следствие.

Той замълчава, сетне произнася с друг тон:

— Не казвам, че винаги може да се предвиди всичко, но струва ми се, че в случая сме взели под внимание дори и непредвидимото. Смятам даже, че сме прахосали прекалено големи усилия за подобна жалка комбинация. Защото, ще признаете, че комбинацията наистина е жалка, нали?

— Това не ви пречи да държите на нея.

— Понякога от една жалка причина произтичат големи последствия — промърморва Сеймур. — И после, ние с вас сме във ваканция. А когато си във ваканция, прието е да убиваш времето най-вече с глупости — плуване, голф, игра на карти и защо не, игра на дребен шантаж.

— Съгласно вашето обещание ваканцията ми би следвало да приключи утре.

Той става от скамейката, слага ръце на кръста и леко се протяга, сякаш вкочанен от толкова седене.

— Ще приключи. Подир срещата с Райън, Мод ще ви чака в хотела, за да ви предаде фиша за вашата кола и да ви изпроводи до гарата. Ако имате нужда от пари…

— Нямам нужда. Но понеже стана дума за пари…

— Ще получите доларите от Мод — прекъсва ме Сеймур. — Предполагам, че вече е успяла да ги прехвърли от моя мерцедес в своя.

— Сигурен ли сте, че тук не се пуши? — запитвам.

— Във всеки случай не е желателно — отвръща американецът.

Вече е съвсем тъмно. Една мрачина, изпълнена с мирис на прясно сено и сред която е застанал човекът на моите кошмари. В мрачината винаги се таят кошмари.

— Е, Майкъл, надявам се, че повече няма да се видим.

— Аз също горещо го желая.

— Не ме разбрахте правилно. Ако не се видим, това ще означава, че всичко е протекло добре. А иначе не бих имал нищо против да изпием по чаша при някоя от следващите ви ваканции. Вие наистина сте доста отегчителен като събеседник, но кажете ми, кое в тоя свят не е отегчително.

Хрущенето на пясъка по алеята подсказва, че човекът се отдалечава. Това им е доброто на призраците, че рано или късно все пак се разсейват.

Големият ден. Мод, изглежда, смята, че началото на такъв ден без друго трябва да бъде ознаменувано с голяма закуска, защото на два пъти отскача до масата, дето на вниманието на клиентелата са предоставени кифлите, конфитюра, сирената и колбасите. Аз, напротив, съм на мнение, че мозъкът работи най-добре на празен стомах, тъй че се задоволявам с обичайното кафе. Не знам нужно ли е да стигам до такива подробности, но кафето на „Парк-хотел“, също както кафето на „Европа“, съдържа главно цикория.

— Седнете зад кормилото, Албер — нарежда майчински Мод, когато доста по-късно излизаме от хотела. — Желателно е отсега да си заемете мястото.