— Аз лично не се сърдя.

— Да, защото сте циник. Един добродушен циник, но все пак циник.

— Също както и Сеймур. Ако изключим добродушието.

В колата настъпва мълчание, едва-едва озвучавано от лекия равен шум на мотора.

— Вие съвсем не се интересувате как е протекъл разговорът с Томас — сещам се. — Това ме навежда на мисълта, че сте успели някак си да го запишете.

— Защо трябва да ви отегчавам с въпроси. Каквото имате да казвате, ще го кажете на шефа.

— Надявам се, че няма да ме мъкнете по тоя час при шефа.

— Съжалявам, Албер, но именно туй ни предстои.

Визитата у Сеймур този път е съвсем кратка и делова, без философски отстъпления и козешки истории. Място на срещата е отново квартирата на Мод, ала присъствието на Мод се отгатва само по откъслечните шумове в кухнята. Предавам почти буквално беседата с Томас, додето Сеймур измерва с крачки помещението и го насища с тютюнев дим.

— Имам чувството, че най-после сме поставили операцията на релси — установява американецът, след като свършвам.

— По релсите също стават злополуки — позволявам си да забележа.

— Оставете това. Нека видим по-отблизо възможните варианти на вашата среща с Райън. Тази среща вероятно е вече съвсем близка, Майкъл.

И ние се заемаме с вариантите, а после и с леката вечеря, приготвена от Мод, тъй че едва на края успявам да пусна в ход репликата, която от сума време е заседнала на гърлото ми:

— Вие не ми казахте, че ще се наложи да прибавям към фактурата и саморъчно свидетелство. Вероятно не сте допускали подобен каприз от страна на Томас.

— Допусках го, разбира се, но не исках отрано да ви плаша.

— Изчаквали сте момента, когато ще бъда готов на всичко.

— Вие никога няма да бъдете готов на всичко. Там е нещастието ви.

— И все пак това харакири под формата на писмено самопризнание…

— Ако знаехте само колко досаден ставате понякога с вашите пазарлъци — въздъхва отегчено Сеймур.

Сетне добавя по-снизходително:

— Бъдете спокоен, Майкъл. Няма да ви принуждавам да пишете. Нали вече ви казах: да обещаеш, не значи да изпълниш. Поне в нашия занаят не съществува такова правило.

Изобщо по време на целия разговор Сеймур е хладно доброжелателен. Никакъв намек по повод неотдавнашния ми опит за бягство, сякаш не е имало такъв опит или сякаш американецът не е в течение. Защо трябва да се дразним точно в навечерието на срещата с Райън.

Срещата с Райън. Аз все още се съмнявам, че тя ще се състои, когато два дни по-късно Мод съобщава по време на тихата ни вечеря в „Лавалиер“:

— Съветвам ви да си легнете рано, Албер, и да се наспите добре.

— Оставете медицинските препоръки — промърморвам. — Кажете по-добре — кога и къде?

— В бюрото на големия шеф, естествено. И точно в единайсет часа. А понеже бюрото е във Франкфурт, това означава да тръгнем оттук в девет.

И ето ни отново във Франкфурт през тоя хубав юлски ден, сиреч слънчев и горещ, колкото си иска. Мод е гарирала колата в двора-паркинг, намиращ се недалеч от импозантната каменна сграда, в която подир пет минути ми предстои да хлътна.

— Фирмата е на втория етаж — осведомява ме дамата. — Ще кажете, че отивате в анекса, това е достатъчно. Напомням ви, че е желателно да изведете Райън подир преговорите. Предложете му обед или аперитив. Ето ви резервния ключ от колата. Тя ще бъде на ваше разположение…

— Не се преуморявайте — спирам я. — Вече за трети път ми повтаряте тия неща.

Масивната бронзова табела на втория етаж гласи лаконично:

Отваря ми някаква секретарка от стария тип, сиреч не твърде млада и не съвсем привлекателна.

— Имам среща в анекса.

— За кого да съобщя?

Подавам визитната си картичка.

— Моля, почакайте тук.

Тя прави гостоприемен жест към тясното холче, сякаш ме кани да седна, и изчезва през една врата. Не сядам по простата причина, че няма къде, освен на пода. Обстановката е доста смразяваща. Масивни метални врати, боядисани в стоманеносив цвят, и плакати с изображения на огромни болтове, зъбчати колела и сачмени лагери.

Секретарката от стар тип се е върнала:

— Оттук — подканва ме тя. — Вратата в дъното на коридора, ако обичате.

Следващият етап се оказва секретарката на самия Райън. Тя не е от стария тип, но не принадлежи и към новия. По-скоро — междинно звено между двата типа. И по-точно — зрялата дама с прошарени коси, срещната неотдавна в дома на Томас.

— А, мистър Каре — награждава ме тя с усмивка, като сочи следващата врата. — Очакват ви.

Най-сетне съм в светилището. Нищо общо с импозантните представителни кабинети, респектиращи с дебели килими и масивна мебел. Помещението е неголямо, но всеки сантиметър е осмислен и оползотворен. Оползотворен с метални части в сив цвят, макар и не резервни. Шкафовете, бюрото, столовете, рамката на прозореца, абажурите — всичко е от метал. Изключение може би прави само стопанинът. Може би. Да се надяваме, както казва Мод.

Облакътен върху бюрото си, той в момента напомня не толкова на стоманен болт, колкото на костенурка. Дълга шия с малка глава, движеща се изпитателно насам-натам. Костелив гърбав нос, увенчан с очила в златни рамки, през които надничат малки черни очи. Що се отнася до корубата, тя е скроена от оня класически плат, наричан английска фланела и, естествено, е сива на цвят, като всичко останало в този кабинет, солиден и строг, сякаш вътрешност на огнеупорна каса.

Костенурката е високомерна по нрав и иронична по тон. Разбирам го още от първата реплика:

— На вашите услуги съм, мистър.

При тия думи, произнесени с неприятно скърцащ глас, шефът променя позата и потропва с костеливи пръсти върху бюрото, в знак че няма много време за губене.

— За да не ви отегчавам, позволих си да нахвърля в писмен вид нещо като поръчка — произнасям според указанията и вадя от портфейла листа, получен от Мод. — Става дума за…

— … За резервни части — побързва да ме прекъсне Райън.

Тонът на дрезгавия глас означава не дрънкай много, тъй че млъквам. Стопанинът навежда гърбавия си нос над заявката, сякаш не я чете, а я души. Изглежда, обонянието му е силно, защото не се налага да души дълго.

— Поръчката е изпълнима — произнася шефът, като ми отправя блясъка на очилата си.

— А бих ли могъл да знам цените?

— Законно любопитство.

Райън вади от джоба си масивна самописка и с обигран жест нахвърля няколко цифри върху листа, сетне ми го подава. Както съм и очаквал, претенциите на домакина се оказват далеч по-високи от тия на Томас.

— А отстъпката?

Костенурката ме поглежда с леко сепване, сякаш се готви да запита каква отстъпка, после избъбря неохотно:

— Обичайните десет процента.

— Десет процента, дори за това устройство? — възклицавам с изненада и в същото време правя жест, сякаш вдигам карабината за стрелба.

— А по-малките резервни части? — запитва Райън, като на свой ред дава вид, че ме обстрелва с автомат. — А най-малките и най-дефицитните?

При тая последна фраза въображаемият автомат отстъпва място на въображаем пистолет, призван окончателно да ме извади от строя. Аз обаче като по чудо оставам невредим и това ми дава възможност да за почна един отегчителен пазарлък, толкова сходен с пазарлъка в диско-кръчмата, та едва ли е нужно да го предавам.

— Боя се, че не разполагам с излишно време, за да продължим разговора — подхвърля най-сетне костенурката, с цел да ми напомни, че не се намираме на пазара.

— Съжалявам, но и аз не разполагам с излишни средства — промърморвам, като ставам.

Вероятно артистичното ми изпълнение е достатъчно убедително, защото преди още да се отправя към вратата, Райън произнася малко по-сговорчиво:

— Разбирам ви, вие също трябва да спечелите. Само че фирмата не е моя и аз не мога да правя каквото си ща.